грабна го и продължи напред. Виковете на офицера както от гняв, така и от болка, бързо бяха заглушени от гласа на Луис по мегафона.

— Напуснете зоната — предупреждаваше всички Луис. — Въздух!

Маккаски беше учил четири години испански в гимназията и успя да усети намека в думите на Луис. Казваше на войниците да се махнат, защото се очаква въздушна атака. Импровизиран трик, който можеше да им спечели малкото време, което им беше необходимо. Маккаски въобще не се съмняваше, че войниците ще се съпротивляват. Щом бяха готови да екзекутират заложници испанци, нямаше да се поколебаят да стрелят и по служители на Интерпол. Поне обаче нямаше да се втурнат неорганизирано в двора.

От време на време се чуваха изстрели, на които Луис отговаряше със снайпера си. Маккаски въобще не се обърна, но се надяваше, че хеликоптерът не е пострадал.

Когато се приближи до Мария, видя, че лявата й страна е подгизнала от кръв и че лицето й също е покрито с кръв. Тия мръсници я бяха били! Стигна до нея, пъхна рамото си под едната й ръка и попита:

— Ще успееш ли да вървиш с мен? — За момент я огледа. Лявото й око беше окървавено и затворено от отока. На двете й бузи имаше дълбоки порезни рани, а също така и по линията, където косата се свързваше с кожата на лицето. Така му се прищя да застреля тоя негодник капитана.

— Не можем да тръгнем — каза тя.

— Можем — настоя той. — Вътре има отряд, който е тръгнал към…

Тя поклати глава.

— Вътре има още един заложник. — Тя посочи към една врата на около десетина метра. — Хуан. Ще го убият. Няма да тръгна без него.

„И това е типично за Мария“ — помисли си Маккаски.

Погледна към хеликоптера. Проблясъците от изстрелите се бяха увеличили, защото войниците бяха влезли в двореца и започваха да заемат позиции по прозорците. Засега Луис ги отблъскваше, но това нямаше да продължи дълго.

Маккаски вдигна Мария и каза:

— Нека те занеса до хеликоптера. След това ще се върна и ще…

Изведнъж от мегафона на хеликоптера се чу задавен вик и Луис залитна навън през отворената врата. С едната си ръка държеше снайпера, а с другата притискаше гърлото си. Маккаски вдигна поглед. На върха на сводовете беше застанал снайперист — беше успял да се прицели през отворената врата на хеликоптера. Маккаски направо се вбеси на себе си, че е очаквал само приземен огън. Трябваше да накара проклетия хеликоптер да го остави в двора, след което да се изнесе оттук възможно най-бързо.

Луис тръгна напред. Залиташе. Снайперът се изхлузи от ръката му, но той въобще не се наведе да го вземе. Целта му очевидно беше да се добере до капитана, който се гърчеше от болка на земята. Луис направи още две крачки и падна отгоре му. Вече никой нямаше да поеме риска да стреля по него.

Педро погледна отчаяно към Маккаски и той му махна с ръка да излита. Пилотът вече не можеше да бъде от никаква полза. Няколко куршума рикошираха в ротора, докато хеликоптерът излиташе, но сериозна повреда нямаше. Хеликоптерът бързо се отдалечи от двореца по посока на катедралата и излезе от обсега на куршумите.

Положението на останалите в двора обаче беше ужасно.

За да се стигне до Тронната зала от Залата с гоблените, трябваше да се излезе от дългия тесен коридор, да се заобиколи голямото стълбище, след което да се мине през Залата на алебардите. Като цяло това разстояние беше не повече от шейсет метра. Войниците от отряда за бързо реагиране трябваше да го преминат, защото шумът от експлозията може би вече беше накарал генерал Амадори да потърси скривалище.

За седемте бойци и Ейдийн обаче това беше атака в пълен разрез с американските традиции от повече от двеста години. Въпреки че Съединените щати тайно бяха подпомагали или насърчавали атентати срещу хора като Фидел Кастро или Саддам Хюсеин, американските военни само един-единствен път в историята си бяха набелязвали чуждестранен лидер като цел на собствен атентат. Това стана на 15-и април 1986 година, когато американски военни самолети излетяха от Англия, за да бомбардират щабквартирата на либийския деспот Муамар Кадафи. Нападението беше с цел отмъщение за терористичната бомбардировка на една дискотека в Западен Берлин, известна с това, че се посещава от много американски войници. При нападението Кадафи оцеля, а Съединените щати загубиха един самолет F-111 и двама пилоти. В Ливан пък бяха убити трима заложници като репресивна мярка срещу американското въздушно нападение.

Полковник Брет Огъст осъзнаваше отлично значимостта на предприетата от тях акция. Когато бяха във Виетнам, „падрето“ на базата — отец Уксбридж — беше намерил точната дума за това. Отчето се опитваше да поддържа духа на войниците като за темата на всяка проповед измисляше акроним във военен стил. За подобни терзания от етично естество например беше измислил ДНМВ — Дебело нарязани морални въпроси. Това означаваше, че можеха да се дъвчат толкова много, че човек може да мисли за тях цял живот, като в същото време не прави нищо, защото не може да стигне до задоволителното им интелектуално разрешение. Съветът на свещеника беше, че човек трябва да прави това, което усеща, че е правилно. Огъст ненавиждаше грубияните — особено тези, които затваряха и избиваха хората, които не са съгласни с тях. И усещаше, че акцията му е правилно начинание. Иронията беше там, че ако бъдеше успешна, лаврите щяха да отидат при преданите на краля испански патриоти, чиято самоличност щеше да остане тайна уж поради мерки за сигурност. Ако пък се окажеше неуспешна, той и хората му щяха да бъдат описани като неопитни наемници, платени от клана на Рамирес, за да отмъстят за смъртта му.

Когато вратата на тъмницата с трясък падна, хората от отряда се озоваха под някаква стара гобленова завеса. Долният й край се беше разкъсал при експлозията, а горният продължаваше да се люлее. Втурнаха се под нея. Отрядът имаше заповед да обезвредява противниковата страна, когато е възможно. Всички бяха готови за първата вълна войници, която се притече, за да разбере какво става. Маските на бойците от отряда бяха снабдени с очила и филтри за устата, които щяха да ги предпазят от гранатите с ортохлоробензилидинов малононитрил, които носеха Де Вон и Скот. Този бързо действащ агент причинява парене в очите и гадене. В затвореното пространство на дворцовите зали газът щеше да обезвреди противника за не по-малко от пет минути. Повечето хора не издържат на ефекта му повече от минута-две и хукват да търсят свеж въздух.

Първата група испански войници беше погълната от огромно жълто-черно валмо газ. Всички изпопадаха — някои около вратата, други във вътрешността на помещението. Седмината от отряда предполагаха, че войниците няма да започнат да стрелят напосоки в кълбото дим, и се спуснаха смело през вратата, а след това и покрай южната стена. Вратата на Залата на алебардите беше право напред, от същата страна на коридора.

Срещу тях тичаха войници с вдигнати оръжия. Партньорът на Скот редник Пъпшоу приклекна и стреля напред на височината на коленете им. Двама от войниците паднаха, останалите се пръснаха да търсят прикритие. Скот търкулна една граната по коридора. Изминаха три секунди, след което коридорът се изпълни с дим. Огъст и редник Хонда скочиха напред, последвани от редник Де Вон и ефрейтор Прементин.

Вече бяха изминали половината път до Залата на алебардите, когато Огъст чу отвътре да се носят викове и изстрели. Щом Огъст и Хонда се озоваха пред останалите от отряда, полковникът вдигна ръка, за да спре придвижването им. Нямаше представа колко души има в залата, нито защо стрелят. Трябваше обаче да успокоят положението вътре още преди да влязат. Той вдигна три пръста, а след това още два — което означаваше, че ще следват план трийсет и две, след което посочи редниците Де Вон и Скот с другата си ръка и им даде знак да тръгнат напред. Двамата изтичаха до вратата и търкулнаха по една граната в Залата на алебардите.

Когато беше участвал в подготовката на войските на НАТО в Италия, Огъст беше оприличил ефекта от ОМ-газа на това да сипеш гореща вода в колония от мравки. Поразените падаха на място и започваха да се гърчат. Докато седмината от отряда се придвижваха сега из залите на двореца, усещането за придвижване сред мравуняк беше особено силно.

Огъст направи знак на Прементин и Пъпшоу, които се присъединиха към колегите си от двете страни на вратата. Отвътре се чуваха стонове и кашляне. От залата не излизаше никой и Огъст и Хонда се втурнаха