Ако не успея да се върна до хеликоптера, ти отлиташ, а аз ще се опитам да я измъкна по някакъв друг начин. — Маккаски въздъхна и прокара пръсти през косата си. — Виж какво, Луис, знам колко е опасно всичко това. Какво друго можем да направим обаче? Който и от нашите хора да беше в това положение, щях да искам да се постъпи точно така. Но тъй като това е Мария, трябва да го направя аз.

Луис си пое дълбоко дъх, кимна и се обърна към стойката с оръжията. Подбра един снайпер на НАТО L96A1 с интегрален заглушител и телескоп „Шмид & Бендер“. На Маккаски подаде един пистолет „Стар 30М Парабел“ — стандартното оръжие на цивилната гвардия.

— Педро ще направи един кръг над двореца и после ще се спусне право в двора — каза Луис. — Щом кацнем, ще се опитам да разпръсна взвода за разстрел. Може пък да успея, без да се налага да убивам никого. — Лицето на Луис помръкна. — Но само може би, Даръл.

— Знам — каза Маккаски.

— Не знам дали ще мога да застрелям испански войник — призна си Луис. — Честно ти казвам — не знам.

— Те като че ли нямат твоя проблем — изтъкна Маккаски.

— Аз не съм те — отвърна Луис.

— Да, прав си — съгласи се Маккаски с нотка на извинение. — Ако трябва да съм съвсем откровен, и аз не знам дали бих могъл да застрелям някой американски войник.

Луис поклати глава.

— Как се стигна до това?

Маккаски провери пълнителя и си помисли горчиво: „Ами както обикновено. Поради жестоката омраза у някои и самодоволството у останалите.“ В Съединените щати също имаше признаци за такова нещо. Маккаски знаеше, че ако отрядът за бързо реагиране успее, истинската работа тепърва ще започне — както тук, така и навсякъде. Хората като генерал Амадори трябваше да бъдат спрени, преди да стигнат толкова далече. Маккаски нямаше толкова богат запас от афоризми като този на Майк Роджърс, но си спомняше как някой беше казал, че единственото, което било необходимо, за да разцъфти злото, било хората със съвест да не правят нищо. Даръл се закле, че ако оцелее след всичко това, той няма да бъде от тези, които не правят нищо.

Щяха да прелетят над североизточния ъгъл на двореца след петнайсет секунди. В непосредствена близост нямаше никакви военни хеликоптери, макар че точно под тях по Кале де Байен постоянно се движеха в двете посоки военни камиони и джипове.

След първоначалната си трескавост Маккаски вече се беше успокоил. Отчасти това се дължеше на факта, че не беше спал от повече от двайсет и четири часа. Освен това, докато седеше спокойно, получаваше допълнителен прилив на съсредоточеност. Въпреки че умът му беше съвсем бистър, а целта — оправдана, липсваха напрегнатото барабанене с пръсти, тропането с крака и хапането на устните, което беше част от нетърпеливия му нрав. Отчасти спокойствието му се дължеше и на Мария. Във всяка една връзка има проблеми, правят се грешки, анализът на които след това е доста неприятен. Маккаски обаче не искаше да се наказва за това, че и на него му е присъщо всичко човешко. Сега имаше възможност да поправи някои неправилно изиграни ходове. Добре е да кажеш на другия, че съжаляваш и че все още те е грижа за него. Каквото и да му струваше, каквото и да се наложеше да направи, но Маккаски беше решен да измъкне Мария жива от проклетия двор.

Луис се наведе напред и заговори на Педро. Пилотът кимна. Луис се облегна отново назад и попита Маккаски.

— Готов ли си?

Маккаски кимна.

Хеликоптерът се спусна и полетя ниско над източната стена на двореца. След това се насочи към южната и ускори към двора между кралския дворец и катедралата „Алмудена“.

От двете страни на хеликоптера имаше мегафони. Луис си сложи слушалките, нагласи микрофона пред устата си и сложи снайпера в скута си. Погледна навън, потупа Маккаски по коляното и каза:

— Ето я!

Маккаски погледна. Мария бе подпряна на един петметрова основа, която поддържаше четири масивни колони. Вдясно от основата имаше къса стена, следвана от серия сводове, които се отдалечаваха от нея под прав ъгъл. Ниските, потънали в сянка сводове оформяха източната граница на двора. Отвъд тях беше източното крило на двореца, където се намираха кралските покои и концертната зала.

Двама войници държаха Мария от двете страни. Пред нея беше застанал един офицер. На около петдесет метра на юг редица от военни превозни средства отделяше двора от църквата. В двора не се виждаха никакви цивилни. Само войници — шейсет или седемдесет. Шестима от тях тъкмо вървяха към Мария под строй.

— Като кацнем, сводовете ще ти останат встрани — каза Луис. — Може да ти послужат като прикритие.

— Добре.

— Ще се опитам да се прицеля в офицера пред Мария — продължи Луис. — Може би ако успея да го държа под контрол, ще удържа и цялата група.

— Добра идея — съгласи се Маккаски, стисна „Парабела“ с дясната си ръка и хвана с лявата дръжката на вратата. Педро намали предната тяга на вертолета и започнаха да се спускат. До двора оставаха не повече от трийсет метра.

Вече всички войници бяха вдигнали поглед, включително и офицерът пред Мария. Той не помръдваше — всъщност никой не помръдваше. Както беше предположил Маккаски, никой нямаше намерение да стреля по вертолет, който се спуска точно над главата му. Когато кацнеха обаче, нещата щяха да се развият по много по-различен начин. Между тях и основата имаше метална улична лампа и хеликоптерът не можеше да кацне толкова близко, колкото бяха очаквали. За да се добере до Мария, Маккаски трябваше да претича десетина метра открито пространство. Добре поне че като че ли Мария не беше завързана, макар че наистина беше ранена. По лявата й страна имаше кръв. Тя единствена не беше вдигнала поглед към хеликоптера.

Офицерът от испанската армия — Маккаски вече беше видял, че е капитан — лудешки размахваше ръка към тях да се махат. Но понеже те продължиха да се спускат, той извади пистолета от кобура си и започна да маха още по-яростно.

Шестимата войници бяха от страната на Луис. Когато вертолетът се приближи съвсем, те спряха. Капитанът беше от страната на Маккаски. Тичаше към тях и крещеше нещо, но думите му потъваха в бумтенето на ротора. Двамата войници зад него продължаваха да държат Мария.

— Отварям вратата — каза Маккаски, когато капитанът стигна на пет-шест метра от тях.

— С теб съм — каза Луис. — Педро, бъди готов да излетиш при следващата ми команда!

Педро даде знак, че е разбрал. Маккаски сложи ръка на дръжката, натисна я и отвори вратата със замах.

Получи се точно както беше очаквал. Щом той стъпи с единия си крак на земята, капитанът се прицели без колебание и стреля по хеликоптера. Куршумът попадна в задната част на кабината, точно зад резервоара с горивото. Дори да беше само за предупреждение, изстрелът си беше доста опасен.

Маккаски нямаше същите резерви като Луис. Пък и трябваше да се защитават.

С хладнокръвието на обръгнал полицейски служител, който може да прецени отлично разстоянието за стрелба, Маккаски се извърна, прицели се в левия крак на капитана и пусна два куршума. От две рани точно над коляното бликна кръв. Маккаски се сниши, изскочи от кабината и хукна напред. Чу зад себе си характерното „фът, фът“ на снайпера със заглушител. Понеже не чу никакви изстрели в отговор, реши, че войниците са реагирали точно така, както беше предположил Луис. Просто бяха хукнали да търсят прикритие.

Войниците, които държаха Мария, я пуснаха и побягнаха към най-близкия свод. Тя падна на колене, след това се подпря на ръце.

— Не ставай! — изкрещя Маккаски.

Тя го изгледа гордо, подпря се с рамо на стената и с мъка се изправи.

„Разбира се, че ще се изправи — помисли си той, — но не защото аз и казах да не го прави, а защото Мария си е Мария.“

Капитанът, който беше изпуснал пистолета си, понечи да го вдигне, но Маккаски профуча покрай него,