— Пригответе я.

Пъпшоу хукна нагоре по стълбите. Прементин и Скот го последваха. Тримата мъже увиха около дръжката и около всяка панта по малко С-4 с размерите на нокът и във всяко парченце пъхнаха по един голям колкото игла детонатор с дистанционно управление.

През това време Огъст получи съобщение от Луис. В момента разпитваха Мария до една от външните стени. Време беше да влизат.

Луис им пожела късмет. Огъст обеща да се свърже с него, когато акцията приключи, след това изключи микрофона и го пъхна в раницата си. Акцията не трябваше да се предава по въздуха, дори до хората на Интерпол. Съединените щати не трябваше да се свързват по никакъв начин с това, което щеше да стане след малко, поради което дори един случаен запис или пренасочване на сигнала можеха да се окажат катастрофални.

Както бяха направили вече другите членове от групата, и Огъст сложи раницата на гърба си. Тя беше плоска и подплатена с кевлар — още една допълнителна предпазна мярка. Огъст се присъедини към останалите и даде заповед на Пъпшоу да действа. Щом взривяха вратата, щяха да хукнат напред — Сондра първа, а Прементин най-отзад. Целта беше да стигнат до Тронната зала по възможно най-бързия начин. Бяха получили разрешение да стрелят на месо — в ръцете и краката, ако е възможно, в тялото — ако се наложи.

Всички застанаха в долната част на стълбата и си запушиха ушите. Пъпшоу завъртя нещо, което приличаше на удължен напръстник. Трите малки заряда избухнаха, при което се чу шум като от спукана хартиена кесия. Дъските на вратата се разхвърчаха на парчета, понесени във всички посоки от три гъсти сиви облака.

— Тръгвайте! — извика Огъст още преди ехото от взрива да е замряло.

Без капчица колебание редник Сондра Де Вон хукна нагоре по стълбите, последвана от другите в плътна нишка.

„За нищо на света няма да позволя това да се случи“ — мислеше си Даръл Маккаски.

Между Маккаски и Пол Худ имаше едно много общо нещо: и двамата бяха сред малцината служители на Оперативния център, които никога не бяха работили за военните.

Никой не беше използвал това като повод да напада Маккаски. Той беше влязъл в полицейската академия на Ню Йорк веднага след завършване на гимназията и беше изкарал пет години в южните квартали. През това време беше правил всичко възможно да защитава жителите на града, за който работеше. Понякога това означаваше, че рецидивистите правеха една малка „екскурзийка“ до твърдите стъпала на полицейския участък, защото ги залавяха. Друг път означаваше да работи с гангстерите от „старата школа“, за да попречи на върлите нови банди от Виетнам и Армения да стъпят на Таймс Скуеър.

По време на обучението си Маккаски получи няколко отличия за храброст и беше забелязан от един офис на ФБР за набиране на служители. Започна да работи за Бюрото и след като прекара четири години в Ню Йорк, беше преместен в щабквартирата на ФБР във Вашингтон. Беше специалист по чуждестранни банди и терористи. Прекара доста време отвъд океана, при което завърза много приятелства в чуждестранните агенции за опазване на закона, както и връзки с подземния свят на няколко държави.

С Мария Корнеха се запозна при едно пътуване до Испания и се влюби в нея за по-малко от седмица. Тя беше интелигентна и независима, привлекателна и самоуверена. След дългогодишната работа под прикритие — където се беше правила на наркоманка, учителка и един милион пъти продавачка на цветя, както и след още по-дългото време на съревнование с мъжете в полицията, тя с удоволствие прие искрения интерес на Маккаски към нея. С помощта на Луис си уреди да замине за Съединените щати, за да се обучи на разузнаваческите техники на ФБР. Остана в една хотелска стая във Вашингтон само три дни, след което се премести да живее при него.

Маккаски въобще не искаше връзката им да свърши. Господи само как не му се щеше! Той обаче беше създал правилата в нея, също както създаваше правилата на улицата. А освен това се опита и да ги наложи. Същото като правилата за улицата, и тези трябваше да бъдат полезни. Но независимо от това дали се опитваше да накара Мария да откаже цигарите, или да спре да поема прекалено опасни задачи, той задушаваше характера й, безразсъдството й, което всъщност я правеше толкова неповторима. Едва когато тя го напусна и се върна в Испания, той си даде сметка за всички неща, които тя беше внесла в живота му.

Даръл Маккаски вече беше загубил Мария веднъж. Нямаше намерение да я загубва втори път. За нищо на света нямаше да си седи в щабквартирата на Интерпол — на сигурно и уютно място, — докато генерал Амадори я екзекутира.

Щом свърши разговора с Пол Худ и Майк Роджърс по обезопасената линия в офиса на Луис, Маккаски се обърна към шефа на Интерпол. Луис седеше до радиостанцията и очакваше вести от отряда за бързо реагиране. До него беше седнал баща му. Маккаски информира Луис, че иска да използва хеликоптера на Интерпол.

— За какво? — попита Луис.

— Трябва да опитаме — каза Маккаски и стана. — И хич не ми казвай, че не си съгласен.

По изражението на Луис си личеше, че е съгласен, макар че идеята за подобно начинание го караше да се чувства доста притеснен.

— Дай ми пилот и един добър стрелец — каза Маккаски. — Аз поемам цялата отговорност.

Луис се поколеба.

— Луис, моля те — настоя Маккаски. — Дължим това на Мария и нямаме никакво време за обсъждане.

Луис се обърна към баща си и му каза няколко думи на испански. Когато краткият им разговор свърши, той повика помощника си и му даде някаква заповед. След това се обърна отново към Маккаски.

— Баща ми ще остане за свръзка с отряда — каза Луис. — Хеликоптерът ще е тук след пет минути. Само че няма да ти трябва точен стрелец и няма ти да поемеш отговорността. Тези две неща са моя работа, приятелю.

Маккаски му благодари. Луис излезе, за да организира подготовката, а Маккаски остана в стаята още една-две минути — за собствената си подготовка. След това хукна нагоре по стълбата към покрива на сградата. Луис се присъедини към него само след минута.

Малкият хеликоптер се издигна в ясното небе на късната сутрин от покрива на десететажната сграда. Кралският дворец беше на не повече от две минути път. Пилотът Педро беше получил заповед да отлети право там. Имаше връзка със съгледвачите на покрива на Операта, които му казаха къде точно се намира Мария. Информираха го също така, че очевидно вече се готвят да я разстрелят. Пилотът предаде информацията на Луис и Маккаски.

— Няма да успеем да ги убедим да се откажат — каза Луис.

— Знам — отвърна Маккаски. — Но хич не ме интересува. Тая жена има голям кураж. Заслужава да направим за нея всичко, което ни е по силите.

— Не това имах предвид — каза Луис. В задната част на вертолета имаше поставка с четири оръжия. Луис ги изгледа с нещастно изражение. — Ако стреляме само за да ги разгоним, те ще отвърнат на огъня. Съвсем спокойно могат да ни свалят.

— Не и ако го направим както трябва — каза Маккаски. Над върховете на дърветата в далечината се появи високата внушителна балюстрада на двореца с всичките си статуи на испански крале. — Влизаме възможно най-бързо. Почти съм сигурен, че няма да стрелят, докато не кацнем. Хич няма да им се ще да свалят цял хеликоптер право върху главите си. Щом кацнем, ти стреляш, за да разчистиш терена. Войниците ще се разбягат, за да търсят прикритие. Тогава аз хуквам и вземам Мария, преди да са успели да се прегрупират.

— Просто ей така? — каза Луис с нотка на съмнение.

— Просто ей така — кимна Маккаски. — Най-простичките планове винаги са най-ефикасни. Ако ти ме прикриваш, ще мога да вляза и изляза за не повече от трийсет секунди. Дворът въобще не е толкова голям.