— Боли! Нали ме пребихте…

— Млък! — изкрещя той.

Ефрейторът вече беше сред тълпата заложници от другата страна и си проправяше път към нея. Не можеше да чака повече. Беше почти сигурна, че няма да я застрелят тук, особено ако е сред хората. Това можеше да провокира бунт. Тя изстена високо, падна на колене и се наклони към Хуан.

— Стани! — викна капитанът.

Мария се опита да стане. Докато се преструваше, че се подпира на една ръка, извади пистолетите от колана си и ги пъхна в ръцете на Хуан.

Той ги взе скришом. Фердинанд, който се беше навел уж за да помогне на Мария, го прикри. Хуан пъхна единия пистолет под сгънатото си коляно.

— Амадори е в Тронната зала — прошепна Мария.

— Няма да успеем… — прошепна Хуан.

— Трябва! — изсъска тя. — И без това сме почти мъртви!

Точно в този момент ефрейторът стигна до тях, наведе се и вдигна Мария за яката. Тя изстена и се престори, че залита. Хуан вдигна пистолета, прицели се в бедрото на войника и стреля. Ефрейторът извика и падна назад сред пръски кръв. Пистолетът му изтрака на пода и един от заложниците веднага го грабна. Мария измъкна своя пистолет и се обърна към капитана.

Той обаче вече беше вдигнал пистолета си и стреля два пъти. Единият куршум уцели Мария в лявата страна. Тя се сгърчи от болка и рухна върху мъжа, който беше взел оръжието на падналия ефрейтор.

Хуан скочи и изкрещя:

— Asesino5! — И вдигна пистолета.

Един куршум се заби в лявото му рамо. Той се сгърчи и падна с широко разперени ръце. Пистолетът му се плъзна по пода и капитанът пристъпи напред и го взе. Мъжът, който беше стрелял — другият войник, който пазеше при вратата на Тронната зала — също се приближи.

— Стой си на поста! — скастри го капитанът.

Заложниците се раздвижиха и охраната извади пистолетите си. Изведнъж вратата на Тронната зала се отвори и излезе личният адютант на генерал Амадори — генерал-майор Антонио Агире. Държеше в ръце автоматичен пистолет, който изглеждаше почти толкова страховит, колкото и изражението му. Високият широкоплещест мъж огледа залата съсредоточено и попита:

— Проблем ли имате, капитан Инфиеста?

— Не, сеньор — отвърна капитанът. — Вече не.

— Кой е този? — попита Агире и посочи Хуан с пистолета.

Капитанът посочи Мария и отвърна:

— Неин съучастник.

Тъмните очи на Агире се спряха върху жената.

— А тя коя е?

— Предполагам, че е шпионка — каза капитанът.

— Не съм… шпионка, генерале — обади се Мария. Беше затиснала с ръка раната под ребрата си. Мястото беше плувнало в кръв и пулсираше като побъркано. — Казвам се Мария Корнеха и работя за Интерпол. Дойдох, за да дам информация на генерала. Вместо да ме изслуша, този човек ме подложи на жесток побой. — Тя вдигна изнемощялата си ръка и посочи капитана.

— Аз ще те изслушам — каза генерал-майорът. — Говори.

— Не — отказа Мария. — Не тук…

— Тук и сега — каза Агире лаконично.

Мария затвори очи за момент.

— Върти ми се главата — каза тя. Не лъжеше. — Ще ми помогнете ли?

— Разбира се — каза Агире. Смръщената му физиономия не се промени въобще. — Капитане, отведете нея и съучастника й отвън. Оставете я да говори, след което си свършете работата.

— Слушам! — отвърна капитанът.

— Сеньор! — извика Мария, стана и тръгна куцукайки към генерал-майора. Все още смяташе, че ако се добере до Тронната зала, ще успее да измисли нещо…

Капитанът я дръпна за косата и каза:

— Ще дойдеш навън, както ти беше заповядано.

Мария беше твърде слаба, за да спори. Залитна и за малко да падне. Той я повлече към вратата на залата.

— Доведете и него — заповяда капитанът, като посочи Хуан.

Двама войници от охраната сграбчиха Хуан под мишниците и го поведоха навън.

Зад тях генерал-майорът се върна спокойно в Тронната зала.

Щракването на ключалката беше единственият шум в инак притихналата зала. На Мария звукът й се стори по-шумен и от затварянето на гробница. Той беше знак не само за края на усилията й да се добере до Тронната зала, но може би дори и за края на самата Испания. Ядосваше се на себе си, че е провалила цялата акция. Че се е добрала толкова близо и накрая се е провалила.

— Какво… какво ще направите с мен? — попита тя.

— Ще те изведем навън, за да разберем какво знаеш.

— Защо навън? — попита Мария.

Капитанът не отговори и това само по себе си вече беше отговор. Водеха ги навън, защото там стените бяха обикновени, без украса.

Стени, подходящи за екзекутиране на затворници.

Щом чу изстрелите в двореца, полковник Огъст небрежно извади клетъчния телефон от дълбокия джоб на панталона си. Набра служебния телефон на Луис, но продължи да държи лицето си вдигнато към топлото слънце, което вече изпълзяваше над покривите на сградите. Приличаше на турист, който се наслаждава на ведрото утро. Зад него останалите от отряда — като се изключи редник Пъпшоу — се правеха, че разглеждат един туристически справочник. Пъпшоу беше по-надолу по улицата и тъкмо си завързваше обувката, подпрян на калника на една кола. Единият край на връзката му за обувки съдържаше силно сгъстен дразнещ агент, най-вече хлороацетилфенон — по-лека, но доста димяща форма на сълзотворен газ. Другият край съдържаше малка нагряваща спиралка, която се нагорещяваше за секунди. С нея се задействаше газът.

— Обажда се Нападател — каза Огъст. — Току-що чухме трима от играчите на стадиона. — Това означаваше, че е чул три изстрела в двореца. — Като че ли са доста близо до мястото, към което сме се запътили.

— Дали може да е съотборникът ни, който се опитва да подгрее играта? — попита Луис. По линията известно време не се чу нищо. След това Луис се намеси отново. — Треньорът казва да отидете на втора база и да си облечете екипите. Ще се обади на горната палуба, за да разбере какво знаят там.

„Втора база“ беше тъмницата точно под Залата с гоблените. „Горната палуба“ бяха хората по покрива, които се опитваха да наблюдават всичко в двореца.

— Отлично — каза Огъст. — Тръгваме. — Прибра телефона в джоба си, каза на останалите да го последват, след което вдигна ръка, за да го види Пъпшоу, и кръстоса показалеца и средния си пръст.

Младият редник също кръстоса пръсти и махна в отговор. Двата кръстосани пръста означаваха, че трябва да събере двата края на връзката си.

Огъст бързо поведе екипа си към шахтата в северозападната част на Плаца де Ориенте. Бяха записали на видеокасета капака й още при пристигането си и бяха разучили всичко. Ефрейтор Прементин и редниците Дейвид Джордж и Джейсън Скот бяха хванали уокмените си в ръце и бяха готови да пъхнат слушалките в отворите на капака и да го повдигнат. Слушалките бяха направени от титан и щяха да издържат тежестта му.

Огъст обгърна с ръка Сондра Де Вон, сякаш беше приятелката му, каза нещо и двамата се засмяха и тръгнаха по тротоара. Огъст обаче наблюдаваше трафика по улицата. На практика такъв нямаше поради