военната дейност в района. Сондра пък наблюдаваше пешеходците. Също като улиците, и тротоарите бяха почти празни.

Стигнаха до ъгъла. Пъпшоу вече беше дотърчал при тях. По средата на улицата избухна облак яркооранжев дим.

Вятърът го понесе към тях, но още преди димът да ги застигне, Джордж, Скот и Прементин бяха на средата на улицата. Спряха, коленичиха, напъхаха краищата на слушалките в дупките на капака, вдигнаха го и го отместиха. Сондра измъкна от анорака си фенерче и го насочи надолу. То всъщност не бе предназначено само за осветление: след започването на операцията сигналите с ръце и светлини щяха да бъдат нормалният им начин на комуникация.

Както бяха показали уличните схеми на Интерпол, в шахтата имаше стълба. Сондра бързо слезе по нея, следвана от Огъст, Ейдийн и Иши Хонда. Другите четирима ги последваха, като якият Пъпшоу остана последен, за да намести капака над шахтата.

Всичко това им отне не повече от петнайсет секунди.

Каналът беше около три метра висок и в него се вървеше доста лесно. Оттичането ставаше по пладне и в един часа след полунощ — само тогава помията и нечистотиите бяха малко над коляното. Но пък миришеше отвратително. Всички последваха фенерчето на Сондра на запад към катакомбите. Докато вървяха, Огъст си постави слушалката на РАО — разширения аудиообхват. Устройството приличаше на слухово апаратче и позволяваше сигурно приемане в радиус от двеста и петдесет километра. Един микрофон, залепен на гръдния му кош, му позволяваше да комуникира с щабквартирата на Интерпол.

Каналът сви на север и стигнаха до една тухлена стена, на височина почти до рамената им. Над нея имаше еднометрова пролука — входът към катакомбите. Де Вон предаде фенерчето на редник Джордж, след което редник Скот я повдигна и я прехвърли през стената. Предварително бяха решили, че тя ще води акцията. Следващият беше Огъст, после Ейдийн и така нататък чак до ефрейтор Прементин, който завършваше редицата. Редник Де Вон все още преживяваше смъртта на подполковник Скуайърс. Това се беше случило по време на първата й акция с този отряд. Огъст обаче беше много доволен да види, че тя е напълно съсредоточена. Тук долу беше дори още по-организирана — движеше се като котка, тихо и постоянно нащрек. Откакто бяха влезли в канала, не беше минал и плъх, който да не забележи.

След като минаха над стената, започнаха да се ориентират по една карта, която Луис беше размножил за тях. Придвижването не беше лесно. Таванът беше висок само метър и половина, чакълът и мърсотията скърцаха под краката им. Въздухът беше влажен и застоял.

Изведнъж Огъст спря и направи знак, че има съобщение.

Всички се събраха в тесен кръг около него. Сондра остана отпред, докато ефрейтор Прементин пазеше гърбовете им. Останалите членове на групата и Ейдийн се бяха прилепили плътно от двете страни. Близостта им щеше да улесни полковник Огъст да говори тихо, ако със съобщението получеха нови заповеди.

— Влязохте ли? — попита Луис.

— Вече сме на около сто и петдесет метра навътре в катакомбите — отвърна Огъст. Понеже линията беше обезопасена и от двете страни — с много объркани шумове, нямаше никаква възможност някой да я подслуша, тоест не беше необходимо да говорят закодирано. — След около три минути ще бъдем в тъмницата.

— И тогава ще трябва да се хвърлите с главата напред — информира ги Луис. — Момчетата от покрива на Операта току-що ни изпратиха последните вести.

— Какво става там? — попита Огъст.

— В момента са извели Мария Корнеха на двора — каза той. — Като че ли е ранена.

— Изстрелите, които чухме ли?

— Много е вероятно — каза Луис. — Проблемът е, че по всяка вероятност няма да са последните.

— Какво искаш да кажеш?

— Струва ми се, че един офицер набира взвод за разстрел — обясни Луис.

— Къде? — попита Огъст.

— Отвън до параклиса — отвърна Луис.

Огъст щракна с пръсти към Сондра и посочи картата. Тя насочи фенерчето към нея. Огъст й направи знак да отгърне на разпечатката със схемата на двореца.

— В момента гледам картата — каза Огъст. — Кой е най-прекият път до…

— Забрави — прекъсна го Луис.

— Защо?

— Няма да правите нищо по този въпрос. Искахме само да знаете какво става, когато чуете залпа. Даръл вече се е консултирал с генерал Роджърс и директора на Оперативния център Пол Худ. И двамата са на мнение, че вашата цел си остава Амадори. Щом е започнал да екзекутира заложници, най-важното е да бъде спрян колкото се може по-бързо.

— Разбирам — каза Огъст и наистина разбираше.

Целта на акцията беше от съдбовно значение. Полковникът обаче усети същото главозамайващо потрепване под лъжичката, което бе усетил през 1970 година, когато умореният му от боевете взвод се натъкна на една далеч по-многобройна северновиетнамска военна част в покрайнините на Хау Бон на река Сонг Ба. Огъст трябваше по някакъв начин да прикрива изтеглянето на взвода си, така че избра двама мъже, които трябваше да останат назад с две тежки картечници и да задържат виетнамците колкото е възможно по-дълго. Той знаеше, че по всяка вероятност никога повече няма да види избраните двама, но в същото време животът на всички останали от взвода зависеше от тях. И никога нямаше да забрави кривата усмивка на единия от двамата — усмивка с половин уста. Усмивка на момче — момче, което се бореше с всички сили да бъде мъж.

— Щом заемете позиции под Залата с гоблените — каза Луис, — Даръл иска да си сложите екипировката. Мисли, че ще ви даде командата за тръгване до десет-петнайсет минути.

— Ще бъдем готови — обеща Огъст.

Той предаде накратко информацията на хората си, после продължиха напред. За някакви продължителни разговори и дума не можеше да става. Стигнаха до целта си за малко повече от две минути, след което полковник Огъст им нареди да свалят дрехите си за прикритие. Под дънките и якетата всички бяха облечени с черни, подплатени с кевлар гащеризони. След това започнаха да свалят маратонките и сандалите си и да вадят от раниците си черни „котки“, но не като тези на алпинистите, а високи боти с дълбоко набраздени подметки от много твърда гума. Специално пригодените подметки не позволяваха на човек да се плъзга дори по много гладки повърхности, като в същото време той можеше да спира внезапно и точно където поиска. Бяха подсилени и с кевлар, за да не може никой да свали войниците като стреля нагоре през пода.

Всички имаха превръзки от черна кожа около бедрата; в превръзките бяха втъкнати двайсетсантиметрови назъбени ножове. В една малка гайка на другото бедро беше вкарано по едно фенерче с дебелината на молив. Всички до един сложиха по едно „Узи“ под мишница и надянаха на главите си черни маски. Когато свършиха с приготовленията, Огъст ги поведе от катакомбите към тъмницата. Движеха се на двойки един след друг. Двойката в средата минаваше пред първата, а последната заемаше мястото на втората. Ейдийн беше в двойка с Иши Хонда. При този начин на придвижване двете неподвижни двойки пазеха придвижващата се отпред и отзад. Стигнаха до тъмницата за по-малко от три минути. Мястото изглеждаше точно като на снимките, които бяха разгледали в офиса на Интерпол.

Изходът от тъмницата бе стара дървена врата, която се намираше в горния край на много дълга и тясна стълба. Единствената светлина идваше от фенерчето на Сондра. Огъст направи знак на Пъпшоу и Джордж да проверят вратата. Беше готов и да я взриви, ако се наложеше, но предпочиташе да не влизат с толкова много шум.

След минута Пъпшоу се върна и прошепна в ухото на Огъст:

— Пантите са ужасно ръждясали, а МД отчита някакво устройство за заключване отвън.

МД беше металният детектор. Беше малко по-голям от писалка и се използваше предимно за откриване на земни мини. Можеше обаче да „вижда“ и през дърво.

— Ще трябва да я взривим, полковник — каза Пъпшоу.

Огъст кимна.