— Спокойно мога да ти прекърша врата — каза капитанът, — но тогава ще умреш и няма да можеш да ми бъдеш от полза. Затова ще ти дам пет минути да обмислиш положението и да ми кажеш всичко, което знаеш. Ако решиш да говориш, пак ще останеш при нас, но никой няма да те закачи с пръст. Ако пък решиш да не говориш, просто ще те оставя на тези учтиви господа. Повярвай ми, сеньорита. Много са добри в работата си.

Капитанът махна крака си и Мария се закашля силно, докато гърлото й се поотпусне. Преглътна с усилие и се опита да помръдне, но мъжете не сваляха ботушите си от гърба й.

Капитанът ги погледна и каза:

— Дайте й да опита малко от това, което я очаква. Може пък да поразмисли.

Мария усети как ботушите се махат от раменете й. Хванаха я под мишниците и я вдигнаха. Докато се изправяше, един юмрук се стовари с все сила в корема й. Тя се преви одве, хванаха я за косата изотзад и в корема й се стовари още един юмрук. Усети го чак с гръбнака си. От устата й се изтръгна силен стон. Следващият удар беше в брадичката. Зъбите й изтракаха силно и болезнено. Втори подобен удар отметна главата й надясно и долната й челюст увисна. По изплезения й език се стече струйка кръв, примесена със слюнка.

Пуснаха я и тя падна на земята по гръб, с разтворени ръце и свити в коленете крака. Нищо не я болеше, но тя знаеше, че болката ще дойде по-късно. Колкото и слаба да се чувстваше обаче, тя се насили да отвори очи и да погледне мъжете. Искаше да види къде точно са оръжията им.

До един бяха десняци. Това щеше страшно да я улесни.

Войниците си поделиха цигарите й и излязоха в коридора, като преди това загасиха лампата. Системата им й беше ясна: пречупи тялото, след което остави шокираното и объркано съзнание само със себе си за няколко минути, за да има време да поразсъждава върху тленността.

Тя обаче бръкна с треперещата си ръка в дънките си. Намери цигарата, извади я и я скъса, за да измъкне кибритената клечка. Това беше номер, който сама беше измислила, след като беше работила години наред под прикритие. Огънят беше идеално средство за нападение.

Очите й вече бяха привикнали с тъмнината и тя се огледа. В ъгъла имаше няколко музикални статива. Погледна нагоре и видя точно това, което беше очаквала: две противопожарни пръскащи устройства. Имаше едно и до вратата и още едно до другата врата, която водеше към залата за официални вечери. С датчици за дим.

Идеално.

Тя допълзя до стативите. Крайниците й трепереха неудържимо. Обеща им да не ги кара да вършат кой знае колко — само да имат сили да издържат още час-два.

Коленичи, после успя да се изправи. Виеше й се свят. Челюстта вече започваше да я боли. Мария се радваше на тази болка — тя щеше да я държи нащрек. Взе един статив, занесе го до вратата, съблече дънковата си риза и я пусна на пода.

Веднъж, когато работеше под прикритие за разобличаване на злоупотребите на барселонската полиция, я арестуваха с група наркомани. Тогава беше използвала скрития кибрит, за да разтопи част от подметката си. Миризмата докара охраната от съседната килия, където изнасилваха една жена. Единият дойде буквално по бели гащи и тя го преби. Този път само миризмата на изгоряла подметка обаче нямаше да й свърши работа. Трябваше и нещо по сериозно.

Тя приклекна до статива и много внимателно драсна клечката в подметката на обувката си. Само подметки тази сутрин! Клечката се запали, Мария заслони огънчето с ръка и го поднесе към ризата. Платът започна да тлее и само след секунда запуши и се запали.

Мария се изправи, взе статива и се облегна на стената до вратата. Дишаше дълбоко, за да преодолее световъртежа, причинен от ударите в корема. Това не беше първият път, в който я удряха в корема: Бяха я удряли апаши, наркомани, един разгневен моторист и веднъж — само веднъж — един ревнив любовник. В повечето от случаите беше отвърнала на ударите; любовникът й специално трябваше да бъде откаран в болница. За първи път обаче я биеха, без да може да се защити. Унижението от побоя, както и отвращението от страхливостта на нападателите, имаха много по-неприятен вкус от кръвта, която се беше събрала в устата й.

До вратата се изви плътен стълб тъмносив дим. Но нито беше достатъчно, нито се издигаше достатъчно високо. Мария протегна статива и разбърка пламналата купчина. Огънят припламна, разхвърчаха се тъмни, нажежени по краищата парчета плат. Изгасваха само след секунда и падаха на земята, но димът се заиздига все по-нависоко и само след секунда се включи алармата, последваха струите на противопожарните устройства.

Мария разбута остатъците от ризата по целия под.

Чу стъпки, прилепи се до вратата — от дясната страна, и вдигна статива. Стъпките спряха.

— Чакайте тук — чу се глас. — Може да се опита да се измъкне.

Добре. Значи щеше да влезе само един. Така нещата щяха да станат много по-лесно.

Вратата се отвори със замах и войникът се втурна вътре. Подхлъзна се на влажната пепел и падна по гръб — направо се тръшна. Мария светкавично вдигна статива, стовари късите метални крачета върху лицето му и той изкрещя.

Ей това им беше хубавото на елитните бойци. Млади, здрави, но и много по-неопитни от обръгналите стари войни.

Мария се хвърли по корем върху войника. Право върху кобура му.

Надяваше се, че другите двама няма да я застрелят. Поне не сега. Противопожарната аларма гърмеше, по цялото й тяло се стичаха потоци вода от тавана. Двамата войници се втурнаха вътре. Онзи под нея проклинаше и я псуваше, изблъска я от себе си. Тя не се възпротиви, но при претъркулването си успя да измъкне пистолета от кобура му, свали предпазителя и го простреля в коляното. Войникът изкрещя. По лицето й пръсна кръв, но тя като че ли не забеляза това. Коленичи, прицели се в другите двама и стреля. Пистолетът гръмна два пъти и от коленете и на двамата полетяха кървави струи. Мъжете изкрещяха и паднаха до вратата.

Водата продължаваше да се лее отгоре. Мария напъха пистолета в колана на дънките си и взе оръжията и на другите двама. Раните на колената им й доставиха удоволствие. Отсега нататък нямаше да мине нито ден от живота им, в който да не помислят за нея. Болката и осакатяването постоянно щяха да им напомнят за собствената им бруталност.

Мария свали вратовръзките на униформите им и бързо върза китките им. След това запуши устите им с няколко неизгорели парчета плат от ризата си. Нито възлите, нито парцалите в устата им бяха толкова добри, колкото й се щеше, но пък не разполагаше с много време. Тръгна по коридора към Залата на алебардите и Тронната зала.

И докато освобождаваше предпазителите на двата пистолета в ръцете си, се закле, че този път ще получи аудиенцията си с Амадори.

Луис Гарсия де ла Вега влезе с широка крачка в комисариата. С него беше и баща му — вече пенсионираният генерал Маноло де ла Вега от испанските военновъздушни сили. Понеже не можеше да знае със сигурност дали някой от неговия екип няма да започне да симпатизира на революционно настроената фракция, Луис искаше да има до себе си някой, на когато със сигурност да може да разчита. Както сам беше казал на Маккаски, той и високият му беловлас баща много рядко споделяха едно и също мнение по политическите въпроси. Маноло по-скоро клонеше вляво, докато Луис предпочиташе дясното крило.

— В положение на криза обаче — каза той, — когато самата Испания е изложена на толкова голям риск, няма човек, на когото мога да разчитам повече.

Освен седемте бойци от отряда за бързо реагиране, Ейдийн и Маккаски, в стаята нямаше никой друг. Служителят от Интерпол се приближи до Даръл Маккаски, който в този момент се опитваше да помогне на Ейдийн да приготви багажа си. Войниците вече бяха опаковали екипировката си и в момента разглеждаха една туристическа карта на града.

— Нещо ново? — попита Маккаски уморено.

— Да — отвърна Луис и го дръпна настрана. — Преди десетина минути в двореца се е задействала