висока чест. Надявам се, че и вие възприемате нещата така.

Луис пристъпи напред.

— Ще имате също така и благодарността на много испански поданици, които никога няма да разберат какво сте направили за тях. — Той се усмихна. — Вече обаче имате благодарността на няколкото испанци, които със сигурност знаят какво смятате да предприемете. — Той застана до Маккаски и отдаде чест на всички. — Vaya Con Dios, приятели. Бог да е с вас.

Отец Норберто отлетя за Мадрид с частния самолет на висшия йезуитски свещеник — двайсет и две годишна „Чесна Конкуест“, боядисана в светлолилаво и червено, с потъмнени прозорчета и малка църковна ризница в задната част. Единайсетместното летателно средство с две перки беше много шумно и подскачаше на всяка въздушна яма.

„Като почти всичко в Испания напоследък“ — помисли си Норберто с горчивина, докато стискаше с все сила дебело подплатените облегалки за ръцете.

Дори обаче докато си мислеше така, той знаеше, че това не е вярно. Поне не напълно. Той пътуваше с петима други свещеници от северното крайбрежие. Докато неговата душа се гърчеше от болка, те изглеждаха доста спокойни.

Норберто дишаше тежко. Надяваше се тяхното самообладание да му помогне да се овладее. Щеше му се по някакъв начин да отклони мислите си от личната си загуба и да се съсредоточи върху историческата задача, пред която бяха изправени. Да се опитваш да поддържаш душевния мир в един град с над три милиона души беше предизвикателство, пред каквото той никога не се беше изправял. Може би обаче сега му беше необходимо нещо тъкмо такова. Нещо, което да го държи настрана от ужасната загуба, която го беше сполетяла.

Възрастният отец Хименес седеше до Норберто на задния ред. Хименес беше свещеник в село Ларедо, което беше още по на запад по крайбрежието. Малко след като се бяха издигнали във въздуха, Хименес извърна поглед от прозорчето и се наведе към Норберто.

— Чух, че сме щели да се срещаме с прелати от други вероизповедания. Говореше високо, за да се чуват думите му над рева на двигателите. — На срещата ще има поне четирийсет души.

— Имаш ли някаква представа защо е избрал точно нас? — попита Норберто. — Защо не например отец Иглесиас от Билбао или отец Монтоя от Толедо?

Хименес сви рамене.

— Предполагам, че защото енориите ни са много малки. Нашите енориаши се познават помежду си и ще могат да си помагат един на друг, дори нас да ни няма.

— И аз така си помислих в началото — каза Норберто. — Но я се огледай. Почти всички тук са от най- възрастните членове на ордена.

— Поради което и най-опитните — поясни Хименес. — Че на кого е по-добре да се повери подобна акция?

— На младите — предположи Норберто. — На енергичните.

— Младите задават прекалено много въпроси — каза Хименес и побутна с пръст Норберто по рамото. — И ти си млад, приятелю. Може би на висшия отец просто му трябват мъже, на които може да има доверие. Мъже, на които да може да каже нещо и то да бъде изпълнено без забавяне или оплакване.

Норберто не беше толкова сигурен по този въпрос. Не знаеше дори защо се чувства така. Може би беше плод от голямото му страдание или пък от безцеремонния начин, по който му бяха наредили да отиде в Мадрид. А може би — замисли се той с усещането за прокоба — Бог го побутваше с пръст, точно както го беше побутнал Хименес току-що.

— А случайно да знаеш поне къде се събираме? — попита Норберто.

— Когато ми се обади — отвърна Хименес, — отец Франциско спомена, че ще ни отведат в Нуестра Сеньора де ла Алмудена. — По нежното бяло лице на свещеника се плъзна блага усмивка. — Странно се чувства човек, когато напуска малката енория и отива на такова място. Чудя се дали нашият Господ Бог се е чувствал по същия начин, когато е тръгвал от Галилея, за да проповядва Божието царство и на други градове. Усещането да те изпращат така е странно, Норберто, но и приятно.

Норберто погледна другите свещеници отпред. Въобще не споделяше оптимизма на Хименес. Проповедите ща свещениците трябваше да свършат работа преди хората да се нахвърлят един срещу друг. Преди да започнат да всяват размирици и… да се избиват. Норберто не се опитваше и да си представи как се е чувствал Иисус, когато се отправил към пустошта. Докато си мислеше за това обаче, той си представи, че по всяка вероятност Иисус се е чувствал разстроен и отвратен от едно общество, изпълнено с предразсъдъци и недоверие, с насилие и неморалност, с алчност и разногласия. Изправен пред подобно нещо, на Иисус му е оставало едно-единствено място, където да потърси нови сили.

В стреса и тъгата си Норберто беше изгубил всякаква представа за това място. Той затвори очи, сведе глава и започна да се моли на Бог да му даде куража да поеме бремето си. Молеше се за мъдростта да вижда кое е правилното, както и за силата да преодолее внезапно обзелата самия него злоба. Трябваше да се държи за вярата, която се отдалечаваше от него със скоростта на светлината.

Самолетът пристигна в Мадрид доста рано, но беше принуден да кръжи над летището половин час. Обясниха им, че военните полети имат предимство. Когато най-сетне в десет часа успяха да кацнат, групата им мина през терминал номер две, където се присъедини към други свещеници от цялата страна. Отец Норберто разпозна неколцина — отец Алфредо Ластрас от Валенсия, отец Касто Сампедро от Мурсия и отец Сезар Флорес от Леон. Нямаше време обаче за нищо друго, освен да си стиснат ръцете и да си кажат по две думи, защото почти веднага ги поведоха към един стар автобус, който да ги откара до катедралата „Алмудена“. Норберто седна до един отворен прозорец, отец Хименес пак се настани до него. Движението по пътищата на града беше съвсем ненатоварено, особено по Авеню де Америка, така че старият автобус стигна до известната — но също и доста често оплювана — катедрала за не повече от двайсет минути.

Строителството на внушителната катедрала бе започнало Още през девети век. Едва била завършена основата, когато строителната работа спряла заради нашествието на маврите. Нашествениците построили точно до нея здравата си крепост. Когато маврите били прогонени от Испания, а крепостта била разрушена, за да се освободи място за кралския дворец, имало планове да продължи работата и по катедралата. Влиятелният и завистлив архиепископ на Толедо обаче не искал да има по-внушителна църква от неговата. Хората, които давали пари за довършването на една църква, която се намирала върху омърсена от маврите площ, можели да очакват не само отлъчване от църквата, но и смърт. Минали почти цели седемстотин години преди довършването на църквата да продължи. Дори тогава обаче парите и всякакви други средства били съвсем недостатъчни. Поради тази причина, когато се довършвала някоя част, минавали години преди строителството да продължи. В резултат се получило хаотично разнообразие от стилове. Най-накрая, през 1870 година, заприличалата на колажно произведение църква била разрушена и се начертали плановете за една нова неоготическа църква. Строителните работи започнали през 1883 година, макар че на горе-долу редовни интервали средствата се изчерпвали и през 1940 година работата била зарязана напълно. Едва през 1990 година довършителната работа бе започнала съвсем сериозно. Въпреки това милиардите песети, необходими за довършването, отново се бяха оказали недостатъчни. По ирония на съдбата последната боя на фризовете в главния антаблеман бе нанесена само преди три седмици.

Автобусът зави от Кале Майор по Кале де Байен. Пред двете еднакви кули на църквата се бяха струпали хиляди хора. Зад тях се виждаха цели групи репортери и телевизионни камери. Журналистите от печата бяха дошли пеша, а телевизионните екипи се бяха разположили върху покривите на паркираните микробуси. Въпреки че огромната тълпа се охраняваше от подредена в сгъстен ред градска полиция, пристигането на автобуса и появата на свещениците като че ли взриви напрежението. Хората започнаха да крещят за помощ и подслон. Топлината в препълнения автобус сякаш увеличаваше силата на виковете им и ги довеждаше до всяко ухо, също като църковна камбана в тихо утро. Това не бяха политически бежанци, а възрастни хора, майки с деца на ръце, малки ученичета. Умираха от страх, а броят им — също както и силата на чувствата им — като че ли се увеличаваше с приближаването на автобуса към църквата. Свещениците се заспоглеждаха мълчаливо. Бяха очаквали да видят нужда, но не и подобно отчаяние.

Хванати за ръце, полицаите правеха път на автобуса през тълпата. От църквата излезе отец Франциско