с мегафон, подкани тълпата към търпение и махна с ръка на свещениците да влизат. Те тръгнаха бавно, притиснати от нетърпеливата тълпа в една-единствена тясна редица. Това напомни на отец Норберто за гладните тълпи, на които беше помагал преди време в Руанда, както и за бездомните, които се беше опитвал да утешава в Никарагуа. Изненадваща беше силата, с която можеха да се сдобият иначе слабите, когато са струпани на големи маси.

Когато всички свещеници влязоха в църквата, вратите се затвориха. След пътуването със самолета, шума от спирачките и крясъците на тълпата плътната тишина беше направо добре дошла.

„Обаче тя не е никак реална“ — помисли си Норберто. Страхът и болката отвън — ето това беше реално, при това нарастваше с всяка минута. Трябваше да се погрижат за хората колкото се може по-скоро.

Главният свещеник на ордена отец Гонзалес беше в апсидата на катедралата и тихо се молеше. Свещениците тръгнаха през главния кораб на църквата. Чуваше се само скърцането на обущата и шумоленето на расата им. Отец Франциско водеше процесията. Когато стигнаха до напречния неф, той се обърна и им направи знак с двете си ръце. Всички спряха. Отец Франциско тръгна напред сам.

Норберто не беше особен почитател на главния отец Гонзалес. Според някои петдесет и седем годишният водач на йезуитите беше изгоден за ордена, защото се ползваше с благоразположението на Ватикана и вниманието на целия свят. Обаче макар свещениците на Испания да проповядваха неговите схващания, да защитаваха неговите консервативни политически кандидати и да събираха щедри дотации от енориите си, нито частица от средствата или подкрепата, които той привличаше, не стигаха до тях. Норберто специално мислеше, че отец Гонзалес се интересува много повече от увеличаването на собственото си влияние и мощ, отколкото от ордена на испанските йезуити.

Но Гонзалес беше главният свещеник и Норберто никога не би посмял да го критикува открито. И все пак сега, в негово присъствие в тази величествена църква, Норберто въобще не усещаше сгряващата душата му вяра, която искаше да усети — която имаше нужда да усети. Дали Гонзалес въобще го беше грижа за хората? Дали по-скоро не се тревожеше, че една революция може да намали властта му? А може би отец Гонзалес се надяваше, че един евентуален нов лидер ще се обърне към него, за да получи подкрепата на йезуитите от цялата страна?

След три-четири минути мълчалива молитва Гонзалес изведнъж се обърна към свещениците и ги благослови. Те се прекръстиха. След това той направи няколко бавни крачки към тях. Бледото му благородно лице и воднистите очи бяха обърнати нагоре, към небесата.

— Прости ни, Боже — каза той, — защото днес за първи път от повече от хиляда години вратата на този храм се залоства отвътре. — Той огледа свещениците. — Само след минута аз ще отворя тази врата. Трябва да напусна, но отец Франциско ще ви разпредели в различните части на катедралата. Моля ви да разговаряте с всички хора, да ги убеждавате, че това не е тяхна борба. Че Бог ще се погрижи за тях и че трябва да имат доверие на водачите на Испания, които ще възстановят мира в страната ни. — Той спря за момент, после продължи: — Благодаря на всеки един от вас, че дойде тук. Хората от Мадрид имат нужда от духовни водачи и духовна подкрепа. Те имат нужда да знаят, че в това време на общо объркване не са забравени. Щом Мадрид се успокои и вярата му се възстанови, ще можем да тръгнем във всички посоки, за да донесем мир в цяла Испания.

Отец Гонзалес мина покрай свещениците и се отправи към вратата. Черното му расо се поклащаше. Вървеше уверено и спокойно, сякаш всичко беше под контрол.

Докато го гледаше, Норберто с внезапен ужас осъзна, че може би това наистина е така. Че може би тази акция не е за да бъдат успокоени изплашените и самотните — поне не заради тях. Огледа се. Възможно ли беше най-сериозните и преданите, най-благонадеждните от свещениците в страната да са доведени тук с една-единствена цел: да упражнят контрол над тълпата? Създаваш нужда от утешение, докарваш състоянието до абсолютна лудост като държиш вратите затворени — и след това раздаваш щедро въпросното утешение.

Усети страх. Почувства се и мръсен. Отец Гонзалес не се опитваше да получи услуга от водачите на тази революция. Норберто подозираше, че отец Гонзалес вече е част от процеса за съставяне на ново правителство, което да ръководи испанския народ.

Ново правителство за Испания, а той — неин духовен предводител.

Мария беше убедена, че генерал Амадори наистина се намира в Тронната зала на двореца. След като избяга от войниците обаче тя не се отправи директно натам. Трябваха и две неща: униформа и съюзник.

Първо трябваше да се сдобие с униформата.

Намери я в една от тоалетните, навремето наричана el carto de cambiar por los attendientes del rey — съблекалня за адютантите на краля. Сега войниците влизаха и излизаха, без въобще да се съобразяват с историята на въпросното място. Мария не беше роялистка, но пък беше испанка, а това място беше играло важна роля в историята на Испания. Заслужаваше много по-голямо уважение.

Голямото бяло помещение с мраморни цокли се намираше в югоизточния сектор на двореца, недалеч от спалнята на краля. Мария стигна до него като се придвижваше предпазливо от врата до врата. Повечето от стаите по пътя й бяха празни; тя отбягваше тези, в които имаше хора. Ако при бягството й се беше задействала някаква аларма, вероятно щяха да я търсят около Концертната зала и Тронната зала, понеже знаеха, че ще се опита да се добере до Амадори. Номерът беше да направи всичко възможно, за да не я забележат.

Униформата й се предложи сама под формата на един млад сержант, който влезе в съблекалнята заедно с двама свои другари. Когато отвори вратата на кабинката, Мария вече го очакваше с двата пистолета, насочени в лицето му.

— Влез и заключи вратата — изръмжа тя ниско. Шумът от вентилатора на тавана също заглушаваше думите й.

Повечето хора, които се изправят срещу насочено дуло, замръзват. Точно в този кратък период човекът, който държи оръжието, трябва да даде някаква инструкция. Ако командата се даде незабавно и категорично, заплашеният обикновено се подчинява. Ако обаче не се даде така, ако човекът отсреща има време да се паникьоса, трябва да се взема решение дали нападателят да се оттегли, или да стреля.

Мария вече беше решила, че ще стреля, за да обезвреди всеки, който се опита да я хване. За щастие опулилият очи сержант се подчини на заповедта й незабавно.

Щом той заключи вратата, тя му направи знак с единия пистолет да се приближи. Другия държеше прицелен в челото му.

— Ръцете зад главата — каза тя. — След това се обърни и тръгни към мен заднишком.

Той безмълвно изпълни нареждането й. Без да маха очи от него, Мария постави единия пистолет на тоалетното казанче, взе пистолета на сержанта и го втъкна в колана си. След това отново взе пистолета, който беше оставила на казанчето, и мина пред младежа.

— Седни на чинията — каза тя. — Ръцете на бедрата.

Войникът се подчини.

— Когато приятелите ти тръгнат — прошепна тя, — им кажи да вървят без теб. Иначе всички до един ще умрете.

И Мария, и сержантът — на чийто ревер пишеше „Гарсия“ — зачакаха. Тя можеше да се закълне, че чува ударите на сърцето му. Когато другите го повикаха, той направи точно така, както му беше наредила. Мария му заповяда да стане и да си свали униформата.

Той го направи. След това Мария го обърна с лице към тоалетната чиния и му каза да коленичи пред нея.

— Моля ви, не ме убивайте — каза той. — Моля ви.

— Няма — рече тя. — Ако правиш каквото ти кажа, разбира се.

Можеше да направи две неща. Едното беше да му напълни устата с тоалетна хартия, да му счупи пръстите, за да не може да си я извади от устата, след което да го завърже за казанчето. Това обаче щеше да й отнеме много време. Вместо това тя го ритна в тила й той си удари челото в керамичната чиния и изпадна в несвяст. По всяка вероятност беше получил сътресение на мозъка, но в ситуация като тази