нямаше начин да се предотвратят наранявания. Мария сграбчи униформата и оръжието му и набързо се преоблече. Униформата й беше доста голяма, но това беше положението. Тя напъха косата си във войнишкото кепе, прибра оръжието на сержанта в кобура, а останалите пистолети скри отпред в ризата си.

Излезе и напъха дрехите си в кошчето за боклук. Всичко с изключение на обувките. Потри страните си с подметките, за да се сдобие с „набола брада“. После изхвърли и тях. След това застана пред огледалото, за да провери на какво е заприличала. В този момент двамата другари на Гарсия се върнаха.

— Закъсняваш, Гарсия! — изръмжа единият, докато минаваше покрай Мария. — Лейтенантът даде на всяка група по пет минути да влезе и…

Сержантът спря и обърна глава. Мария въобще не му даде време да реагира. Пристъпи към него, подпря отзад лявото му коляно със своето дясно, сви дясната си ръка около врата му и го преметна през крака си. Той падна в цял ръст, а тя веднага вдигна крак и го стовари право върху гръдния му кош, при което строши няколко ребра и изкара всичкия въздух от дробовете му. Придружителят му, с лице към писоарите, понечи да се извърне, но Мария вече беше прекрачила падналия и се беше запътила към него. Без въобще да забавя крачка, тя вдигна десния си крак и го ритна с все сила в кръста. Той се блъсна в писоара и падна назад. Мария го ритна с пета право в слепоочието. Той веднага загуби съзнание. Другият продължаваше да стене, поради което Мария замахна и го ритна в тила. Той също изпадна в несвяст.

Мария се олюля. Беше намерила силите, които й трябваха за атаката, но усилието беше изцедило цялата и енергия. В резултат от ударите, които беше понесла в Концертната зала, сега усещаше отвратителна болка. Задачата обаче трябваше да бъде завършена и тя беше твърдо решена да го направи. Дотътра се до мивката, събра вода в шепите си и отпи.

Сети се какво беше казал единият от току-що повалените сержанти. Че им било разрешено да идват тук за по пет минути. Всеки момент можеше да влязат други. Нямаше никакво време.

Тя се изправи, обърна се и тръгна към вратата. Без ни най-малко колебание излезе в коридора. Първо тръгна надясно, но след няколко врати сви наляво. Така се върна в коридора, който водеше до Тронната зала.

Беше пълно с войници, но тя вървеше припряно, сякаш бързаше за някъде. Докато беше работила под прикритие, беше научила, че има две основни неща, които са необходими за успешното проникване сред неприятелски позиции. Първо, трябва да изглеждаш така, сякаш наистина си част от обстановката, в която се намираш. Ако успееш с това, никой не ти задава никакви въпроси. Второ, трябва да действаш така, сякаш веднага трябва да стигнеш до някакво място. Ако се движиш бързо и сигурно, пак никой няма да те спре. Тя беше сигурна, че тия две нейни умения, съчетани с униформата, ще я заведат без проблем до Залата на алебардите. Можеше даже и да успее да влезе. След това щяха да й трябват четири неща, за да се добере до Амадори.

Оръжията, хитрост и… късмет.

Плюс помощта на двама съвсем отскорошни познати.

Майк Роджърс отиде в кабинета на Пол Худ, за да чакат заедно сведения за разгръщането на удара на отряда за бързо реагиране. Малко след пристигането на Роджърс от Белия дом се обади Стив Бъркоф. Худ се надяваше, че се обажда само за да му предаде последните новини. Хищнически настроеният шеф на Националната охрана имаше навик да използва подобни обаждания, за да прокарва плановете на президента.

Според Бъркоф кралят на Испания се обадил от резиденцията си в Барселона, за да говори с президента. Лоялни на краля висши военни били потвърдили, че генерал Рафаел Амадори — оглавяващ военното разузнаване и един от най-влиятелните висши военни в Испания — бил преместил щабквартирата си в Тронната зала на кралския дворец.

При тези думи Худ и Роджърс се спогледаха. Без да каже нито дума, Роджърс отиде при един телефон до кушетката, за да се обади на Луис от Интерпол и да му съобщи, че знаят със сигурност местоположението на целта. Худ се усмихна. Беше доволен, че са се досетили правилно.

— Вече няма съмнение какво планира генерал Амадори — продължи Бъркоф. — Президентът е информирал краля за присъствието на нашия отряд в Мадрид. Негово величество е дал съгласието си да действаме както сметнем за добре.

— Разбира се, че ще го даде — каза Худ. Президентът беше действал експедитивно и по всяка вероятност правилно, но въпреки това Худ се чувстваше неловко.

— Не бързай толкова да съдиш краля — предупреди го Бъркоф. — Признал е също така, че вероятно ще е невъзможно Испания да остане цяла и единна. Казал, че твърде много отдавна тлеещи етнически духове били пуснати от бутилката. Казал е също така на президента, че ако Обединените нации и НАТО помогнат за едно спокойно разпадане на страната, той ще абдикира.

— И каква полза ще има от това? — попита Худ. — Правомощията на краля са чисто формални.

— Прав си — рече Бъркоф. — Той обаче е готов да направи с абдикирането си един жест към народа на Испания. Иска да покаже на хората, че ако искат автономия, той няма намерение да им застава на пътя. В същото време обаче въобще не е съгласен да предаде властта в ръцете на един тиранин.

Худ трябваше да се съгласи, че макар и по всяка вероятност кралят да си имаше несметни богатства, скрити по чужди банки, в жеста, който беше готов да направи, имаше възхитителна, макар и малко парадираща логика.

— И кога смята кралят да направи този жест? — попита Худ.

— Когато Амадори вече не представлява заплаха — отговори Бъркоф. — Като споменахме за това, какво прави вашият отряд в момента?

— Чакаме вести — обясни Худ. — Отрядът за бързо реагиране трябва да пристигне при целта всеки мо…

— Вече са там — намеси се Роджърс изведнъж.

— Задръж малко, Стив — каза Худ. — Майк, какви новини имаш?

— Даръл току-що се е свързал с полковник Огъст — каза Роджърс, като продължаваше да притиска слушалката към ухото си. — Отрядът се е разположил без проблем на източната страна на Операта. Имат видимост към двореца и досега никой не е дошъл да ги тревожи. Войниците като че ли не се интересуват от нищо друго освен от двореца. Полковник Огъст очаква следващи заповеди.

— Благодари на Даръл от мое име — каза Худ, след което предаде информацията на Бъркоф. Докато говореше, извика на екрана си плана за акцията — Маккаски му го беше изпратил преди половин час. Имаше карта на съответната част от Мадрид, както и подробна план-схема на двореца, а също така и най-различни конфигурации за проникване сред неприятелските позиции и нападение.

— Кой план и какво време биха избрали, ако трябваше да нападнат сега? — попита Бъркоф.

Роджърс, който се беше приближил до бюрото, погледна над рамото на Худ. Худ включи телефона на конферентен разговор.

— В северозападната част на Плаца де Ориенте има една канализационна шахта — обясни Худ. — Тя стига до една катакомба, която е била част от старата мавърска крепост. В момента там се съхранява отрова за мишки.

— Чакай малко — каза Бъркоф. — Как ще влязат в канала?

— Ще използват един стар трик от френската съпротива — отвърна Роджърс. — Отвличаш вниманието и после удряш право в целта. Нищо смъртоносно само много пушек.

— Разбирам — каза Бъркоф.

— Катакомбата е свързана с една от дворцовите тъмници, която не се използва по предназначение вече почти от два века — обясни Худ.

— Искаш да кажеш, че просто си стои така? — възкликна Бъркоф.

— Съвсем правилно — каза Худ.

— Като се има предвид историята на Испания и особено Инквизицията — каза Роджърс, — въобще не съм изненадан, че не са я отворили за посещения.

— Когато влязат в тъмницата, хората от отряда ще се озоват точно под Залата с гоблените — продължи