Худ отново разгледа детайлната снимка на войсковите сили в двора на сградата. Поне двеста души, разпръснати на малки групички. Изглеждаха така, сякаш си правят военнополева подготовка — може би за защита на мястото, а може би за да действат като наказателни отряди. Във всеки случай това, което виждаше в момента, му напомни за снимките на републиканската охрана на Саддам Хюсеин непосредствено преди началото на операция „Пустинна буря“. Полазиха го тръпки.

Амадори трябваше да е там.

— Майк — каза Худ, — носим отговорност за Мария, която е направо в леговището на звяра. Няма никакво подкрепление. Не мога да допусна това.

— Склонен съм да се съглася — каза Роджърс. — Доста време обаче разглеждахме тия снимки. Освен това в момента се занимаваме и с плана на двореца. Влизането няма да е лесна работа.

— Не е необходимо да влизат — каза Худ. — Просто искам да имаме някакво въоръжено присъствие в района. Даръл може да поддържа връзка с тях чрез Иши Хонда.

— Точно така — съгласи се Роджърс. — Целта на акцията обаче е Амадори, а ние дори не знаем дали е вътре. Все още нямаме никакви данни от електронното разузнаване. Ще започнат да пристигат най-рано след час.

Худ го слушаше търпеливо. Генералът правеше точно това, което трябваше да се направи в подобна ситуация. Да посочи всички възможности и всички евентуални опасни места.

— Ако Амадори е някъде другаде, ще наредим на момчетата от отряда да се изтеглят — каза Худ. — И кой знае? Може би пък тоя кучи син да реши да се покаже и да ни спести неприятностите по влизането в двореца.

Роджърс въздъхна.

— Това е много малко вероятно, Пол. Все пак ще наредя на Брет да се раздвижат. Искам само да ти напомня, че макар Мария да участва в акцията по наша молба, тя реши да действа без заповед. Тоест сама се постави в това положение. И то не за да е от полза на нас, а на страната си. Не бих се съгласил да рискуваме живота на нашия екип, за да я спасим.

— Чух те — каза Худ. — Благодаря.

Худ затвори, изчисти екрана от снимките и изключи лампата върху бюрото си. После затвори очи.

Нямаше логика; ама никаква логика. Да държиш толкова на една длъжност, която по презумпция означава, че си сам, отделен от семейството си, а много често и от подчинените си. Може би тъкмо поради тази причина толкова бе загрижен за положението на Мария. Тя също беше сама.

Не, той нямаше да се откаже от акцията. Нито пък щеше да забрави онова, което Майк Роджърс беше изтъкнал под влияние на здравия разум: че и момчетата от отряда имат живот и хора, които обичат, също като Мария.

Не можеше обаче да забрави и Марта Макол. И проклет да беше, ако не направеше нещо за Ейдийн — изправена пред опасностите на окървавените мадридски улици.

Мария последва младия капитан по коридора. Беше убедена, че може да му има доверие и че ще я отведе право при Амадори. Нито капитанът, нито генералът можеха да спечелят нещо, ако й направеха някакъв номер. По всяка вероятност искаха да разберат какво има да им каже. Освен това, ако капитанът й нямаше доверие, нямаше да върви пред нея, а щеше да я следва с пистолет в ръка.

И все пак беше изненадана от относителната лекота, с която беше успяла да го надхитри. Той или нямаше никакъв опит, или беше много по-хитър, отколкото беше преценила.

Той сви наляво и Мария спря и попита:

— Нали отиваме да се срещнем с генерала?

— Да — отвърна капитанът и протегна ръка към коридора — натам.

— Той не е ли в Тронната зала?

— Тронната зала ли? — изсмя се капитанът. — Нямаше ли да е малко самонадеяно?

— Не знам — отговори тя. — Това, че е в този дворец, не е ли също малко самонадеяно?

— Не и когато кралят се върне в Мадрид и се наложи да го защитаваме — каза капитанът. — Възнамеряваме да охраняваме и двата кралски двореца.

— Ама там имаше охрана…

— Охраната е за заложниците. — Капитанът кимна натам, накъдето беше посочил. — Генералът е в салона за официални вечери заедно със съветниците си.

Мария го погледна. Не му вярваше. Не знаеше защо, но просто не му вярваше.

— Въпросът обаче не е там къде е генералът — продължи капитанът. — Въпросът е дали въобще имате да му казвате нещо, или не. Идвате ли, сеньорита Корнеха?

Мария сведе поглед. Нямаше никакъв избор, освен да прави каквото й се казва.

— Идвам — каза тя и тръгна.

Военният тръгна бързо по ярко осветения коридор. Мария вървеше малко по-бавно, за да поддържа няколко крачки дистанция. По коридора вървяха забързано и други войници. Някои водеха заложници, други вкарваха компютърно оборудване в помещенията. Никой не й обръщаше никакво внимание.

Нещо не беше наред, но Мария вече се беше хванала на хорото. Да, тя го следваше, но не без необходимите предпазни мерки.

— Искате ли цигара? — попита тя, бръкна в горното джобче на блузата си и извади пакета и клечка кибрит.

— Не, благодаря — каза капитанът. — Всъщност много ще съм ви благодарен, ако не пушите тук. При толкова много ценни неща една нехайна искра…

— Разбирам — каза тя.

Капитанът беше казал точно това, което беше очаквала. Мария прибра пакета, но преди това скри цигарата в дланта си. Тъй като беше с гръб към нея, капитанът не видя как тя пъха кибритената клечка в тютюна на цигарата и след това я скри в панталона си, чак към чатала.

Вече поне си имаше оръжие.

Залата за официални вечери беше на другия край на концертната зала и имаше изглед към Плаца Инкогнита. От другата страна на площада се намираше Кампо дел Моро — Лагерът на маврите. Това всъщност беше парк, който маркираше мястото, където били разположени войските на могъщия емир Али бин Юсуф през единайсети век.

Стигнаха до една врата и капитанът почука, погледна Мария и се усмихна. Тя спря зад него, но не отвърна на усмивката му. Вратата се отвори.

Капитанът протегна ръка и каза:

— След вас.

Мария направи крачка напред и погледна вътре. Беше тъмно и на очите й им трябваше известно време да се приспособят. В сенките вдясно от нея нещо се раздвижи. Тя отстъпи назад, но се блъсна в капитана, който беше застанал точно зад нея. Изведнъж той я блъсна вътре. В същото време два чифта ръце я сграбчиха под мишниците и я хвърлиха по корем на пода, а на плешките й стъпиха два войнишки ботуша.

Светна лампа и в стаята заструиха меки кехлибарени отблясъци. Трети чифт ръце започна да опипва краката, кръста, ръцете и гърдите й — претърсваха я за скрито оръжие. Взеха й колана, часовника и цигарите.

Когато претърсването свърши, грубо я дръпнаха за косата, та да погледне нагоре.

Капитанът стоеше над нея и се хилеше самодоволно. Пъхна крак под брадичката й и изви главата й още по-назад.

— Попита ме дали съм сигурен, че ще се сдобия с информацията навреме — каза той. — Да, сеньорита, сигурен съм. Както съм сигурен, че голяма част от хората, които бяха доведени в двореца, ще бъдат ликвидирани. Както съм сигурен, че ще спечелим. Не може да се роди една нова нация, без да се пролее кръв, без да се дадат жертви и без още едно нещо: готовност. Готовността да направиш всичко, което е необходимо, за да получиш това, което искаш.

Гласните й струни се бяха опънали и тя не можеше дори да се изкашля.