региони: Каталуня, Кастилия, Андалусия, страната на баските, Галиция. В кабинета на Боб Хърбърт се опитваха да направят списък по поръчка на Белия дом. Досега бяха отбелязани почти трийсет потенциални съперници за пай от тортата на властта. Трийсет! В най-добрия случай това, което сега представляваше Испания, щеше да се превърне в една зле скроена конфедерация, подобна на бившия Съветски съюз. В най-лошия случай членките на конфедерацията щяха да се нахвърлят една срещу друга като бившите републики на Югославия.

Клепачите на Худ натежаха, мислите му се разбъркаха и той се унесе. Сънят му беше неспокоен. Не че започна да сънува Испания. Не, започна да сънува семейството си. Возеха се всички заедно в някаква кола и се смееха. След това паркираха и тръгнаха по някаква непозната улица в някакъв град. Шарън и децата ядяха сладолед във фунийки. Не спираха да се смеят. Сладоледът се топеше много бързо, но колкото повече капеше по ръцете и дрехите им, толкова по-силно се смееха. Худ вървеше с тях намръщен. Отначало беше само тъжен, после се ядоса. Изведнъж спря зад една паркирана кола и стовари юмруци върху капака й. Семейството му продължаваше да се смее, но не на него, а на изпоцапаните си от сладоледа ръце и дрехи. Пренебрегваха го! Внезапно той започна да крещи. И изведнъж очите му се отвориха…

Той се огледа. Погледът му се спря върху светещия циферблат на часовника върху малката масичка до кушетката. Беше спал само двайсетина минути. Пак затвори очи.

Събуждането от кошмар или неприятен сън не прилича на нищо друго. Когато се събудеше, Худ винаги изпитваше огромно облекчение, че светът на сънищата не е реален. Обаче емоциите, които пораждаше, си бяха съвсем истински. А и хората, които сънуваше — сънищата винаги ги караха да изглеждат по-реални и по-желани.

Вече му писваше. Трябваше да поговори с Шарън. Стана, включи настолната лампа на бюрото и седна. Разтри очите си, после набра номера на клетъчния й телефон. Тя вдигна почти веднага.

— Ало?

Гласът й беше ясен. Значи не я беше събудил.

— Здрасти — каза Худ. — Аз съм.

— Знам — рече Шарън. — Малко е късничко да се обажда някой друг.

— Сигурно си права — съгласи се Худ. — Как са децата?

— Добре.

— А ти как си?

— Не много добре — призна Шарън. — А ти?

— И аз така.

— Заради работата ли? — попита тя някак тенденциозно. — Или заради нас?

Въпросът го жилна. Защо жените винаги трябваше да предполагат най-лошите неща за мъжете — че са винаги прекалено ангажирани и загрижени само за работата си?

„Ами защото обикновено сме такива“ — отговори си сам Худ. Понякога, когато бе толкова късно, толкова тъмно и толкова тихо, човек просто не можеше да не бъде откровен със себе си.

— Работата си е работа — отговори той. — В момента имаме кризисна ситуация. Дори при това положение обаче най-много се тревожа за вас. За нас.

— Аз пък се тревожа само за теб — каза Шарън.

— Добре, пиленце — каза Худ спокойно. — Едно на нула за теб.

— Не искам никакви „едно на нула“, не искам да печеля нищо — каза тя. — Просто искам да сме откровени. Искам да решим какво ще правим. Просто повече не можем да продължаваме така. Не можем.

— Съгласен съм — каза Худ. — Точно затова реших да си подам оставката.

Шарън не каза нито дума доста дълго. После попита:

— Ще напуснеш Оперативния център?

— А какъв избор имам?

— Истината ли да ти кажа? — попита Шарън.

— Разбира се.

— Не е необходимо да напускаш — рече тя. — Просто трябва да прекарваш по-малко време в службата си.

Сега вече Худ наистина се ядоса. Беше говорил съвсем откровено. Беше изиграл всичките си козове — включително и най-големия. И вместо да го целуне — поне по телефона, Шарън започва да му обяснява, че си е направил лошо сметката.

— И как мога да го направя това? — попита той. — Тук никога не се знае предварително какво ще стане в следващия момент.

— Така е, но нали имаш заместници — каза Шарън. — Нали и Майк Роджърс още работи за теб. Нали има и нощен екип.

— Вярно е, че са много добри специалисти — отвърна Худ, — но са назначени за моментите, в които нещата си вървят съвсем гладко. Аз трябва да ръководя центъра, когато сме в подобна ситуация или в някоя като предишната…

— Когато за малко да те убият! — скръцна със зъби тя.

— Да, когато за малко да ме убият, Шарън — каза Худ. Успя да остане спокоен. Жена му вече беше започнала да се ядосва, а едно негово избухване само щеше да налее още масло в огъня. — Понякога е опасно. Но и тук, във Вашингтон, има опасности.

— О, моля те, Пол! Въобще не е същото.

— Добре де. Наистина е различно — призна той. — От това, което правя обаче, имам и изгода. Не само добрият дом, ами и много нови преживявания. Децата дойдоха с нас отвъд океана, срещнаха се с неща, които другите хора никога не успяват да видят или да направят. Кое ти дава право да изопачаваш всичко това? Кое ти дава право да кажеш: „Това пътуване до една световна столица не си струваше десет вечери без Пол“. Или пък: „Добре, успяхме да посетим Овалния кабинет, но татко не можа да дойде на един концерт за цигулка в училище.“

— Не зная — призна Шарън. — Знам обаче, че за „добрия дом“ не е достатъчна само една красива къща. Освен това семейството се състои от един милион малки неща, обикновени неща. А не само от големите, показни неща.

— На много от тях присъствам — каза Худ.

— Не, Пол — сряза го Шарън. — Ти присъстваше на много от тях. Нещата обаче се промениха. Когато прие тази работа, идеята беше, че по-голямата част от нея ще засяга само вътрешните проблеми. Помниш ли?

— Да.

— После дойде първият ти международен случай и всичко се промени.

Шарън беше права. Оперативният център беше създаден главно за да се справя с вътрешните кризи. Скочиха и на международната сцена, когато президентът посочи Худ като човека, който трябва да оглави временния екип за разследването на едно терористично нападение в Сеул. Худ въобще не се беше зарадвал на тази задача. Също като убийството на Амадори, и нея не я беше пожелал никой друг.

— Значи нещата са се променили — съгласи се Худ. — И какво трябваше да направя — да се махна въобще от цялата работа ли?

— Това вече го направи в Лос Анджелис, нали? — попита Шарън.

— Точно така — каза Худ. — Но ми костваше нещо много ценно.

— Какво? Власт ли?

— Не — отвърна Худ. — Самоуважение.

— Защо? Защото се предаде под натиска на жена си?

Оо, Господи! Той й даваше точно каквото искаше тя, но пак не можеше да я спечели!

— Това няма нищо общо с истинската причина — отвърна Худ. — Защото колкото и досадна да ми беше политиката, колкото и много часове да трябваше да прекарвам с нея, колкото и малко право на личен живот да имахме, аз се отказах от нещо, в което знаех, че имам свое място. — Тонът му беше станал напрегнат — беше се ядосал повече, отколкото беше предполагал. — Като напуснах политиката обаче, пак се оплетох в ангажименти, които изискват дълги часове работа. И знаеш ли защо? Защото отново си имам мое място. И се надявам, че поне правя добри неща за хората. Харесва ми това, Шарън. Харесва ми