нещо.

И не му остави време да помисли. Свали пистолета, блъсна сержанта настрана, след това подаде на оръжието на капитана с дръжката напред. Той обаче махна с ръка на сержанта да го вземе и продължи да я гледа. Накрая каза:

— Ела е мен.

Беше се хванал. Мария го последва. Беше се придвижила нагоре по стълбицата. Влязоха в Залата на колоните. В момента в нея внасяха бюра, столове, телефони и компютри. Очевидно залата щеше да се превърне в команден център. Щом се озоваха вътре, капитанът се обърна и каза:

— Това, което направи, беше много смело.

— Трябваше — отвърна тя. — Не мога да си позволя да спра дотук.

— Как се казваш?

— Мария Корнеха.

— Вече знаех, че този, който е поставил бомбата, е мъртъв. Кой го е убил?

— Членовете на „фамилията“ — отговори тя. — Това обаче е само една съвсем малка част от проблема. Те въобще не са действали самостоятелно.

— Какво искаш да кажеш?

— Подкрепят ги от Съединените щати. Имам и имена, и подробности за плановете им.

— Казвай — настоя той.

— Само пред генерала.

Капитанът се намръщи.

— Я стига глупости! Мога веднага да те предам на моите момчета и сам да се сдобия с цялата ти информация.

— Може би — съгласи се тя. — Така обаче ще загубите един много ценен съюзник. Има и нещо друго, капитане. Сигурен ли сте, че ще получите информацията навреме?

Той се смръщи, докато обмисляше думите й. После махна на един от войниците, които носеха столове и бюра, и нареди:

— Дръж я под око.

— Слушам — отвърна войникът.

Капитанът излезе. Мария си запали цигара и предложи и на войника. Той отказа учтиво. Докато вдишваше дима, Мария се опита да измисли какво ще прави, ако капитанът и каже, че генералът е отказал да я приеме. Тогава щеше да и се наложи да се опита да се измъкне и да съобщи на Луис къде се е намира лудият, който се надява да стане крал. И да чака някой да дойде и да го свали от трона.

В плана й имаше твърде много „може би“. Твърде много за една страна с население над четирийсет милиона.

Зачуди се какви шансове има да вземе оръжието на капитана, да си проправи път през залата със задържаните, да успее да влезе в Тронната зала и да пусне един куршум в челото на Амадори.

По всяка вероятност не много добри. Не и при толкова охрана. Трябваше някак да успее да влезе при Амадори легитимно и да поговори с него. Да му каже нещо, което да го накара да забави скорост. А вече след това да се свърже с Луис и заедно да измислят някакъв начин, по който да се преборят с този мръсник.

Капитанът се върна още преди да е допушила цигарата си. Усмихна й се и тя разбра, че е спечелила.

— Хайде, Мария — каза той. — Заслужи си аудиенцията.

Мария му благодари — винаги благодари на посредниците, защото по-късно може да ти са наложи пак да ги молиш за услуга — вдигна крак и загаси цигарата в подметката си. Докато вървеше към капитана, пъхна цигарата обратно в пакета. Той я изгледа с любопитство.

— Навик от работата ми на терен — обясни тя.

— За да не си хабиш ресурсите ли? — засмя се той. — Или за да не направиш пожар, с който можеш да привлечеш вниманието?

— Не — отвърна тя. — Просто за да не оставям следи. Никога не знаеш кой може да ти тръгне по петите.

— Аха — усмихна се капитанът с израз на човек, който разбира.

Мария също му се усмихна, макар и по различна причина. Току-що го беше подложила на тест и той се беше провалил. Беше намекнала, че има опит в проникването във вражески позиции, че знае повече от него — и капитанът се беше хванал. Неопитен младок! Водеше я право при генерала.

Амадори може би беше допуснал и други грешки при организирането на преврата си. Ако имаше късмет, Мария можеше и да успее да ги открие.

След което някак, по някакъв начин, да успее да докладва за тях.

Транспортният самолет С-141В кацна тежко на дългата писта на въздушната база в Сарагоса — най- голямата зона на НАТО в Испания. Четирите петдесеттонни турбоперки „Прат & Уитни“ ревяха неистово. Самолетът беше спрял за зареждане с гориво в натовската база в Исландия, след като бе завършил пътуването си срещу върлите насрещни ветрове.

По време на полета полковник Огъст и отрядът му за бързо реагиране бяха получавали редовно последни сведения от Майк Роджърс, включително пълен запис на съвещанието в Белия дом. Роджърс каза, че заповедите за срещата с генерал Амадори ще им бъдат предадени лично от Даръл Маккаски. Личното получаване не беше толкова въпрос на сигурност, колкото на дългогодишна традиция сред елитните сили: ако изпращаш отряд на рискована акция, е въпрос на чест да погледнеш водача му в очите. Командващ, който не може да направи това, няма куража и съответно правото да изпраща хора на смъртна опасност.

Полковник Огъст беше проучил досието, което НАТО имаше за генерал Амадори. Въпреки че Амадори никога не беше участвал в маневри на НАТО, той беше елитен офицер от една страна членка и за него имаше подробни данни.

Рафаел Леонсио Амадори беше израснал в Бургос — една от старите столици на Кастилия, място, където беше погребан легендарният герой Сид. Беше влязъл в армията през 1966 година на двайсетгодишна възраст. След четиригодишна служба бе станал лична охрана на Франциско Франко — резултат от дългогодишното приятелство между Франко и бащата на Амадори — Хайме, който бил обущар на генералисимуса. До момента, в който Амадори станал лейтенант през 1972 година, той бил една от основните фигури на екипа по контраразузнаването на Франко. Точно там се запознал с Антонио Агире — десет години по-възрастен от него, — който по-късно щял да стане негов пръв адютант и най-доверен съветник. Агире бил съветникът на Франко по вътрешните работи.

Щом бе влязъл във вътрешния кръг, Амадори бе станал лично отговорен за надушването и елиминирането на всички възможни опоненти на режима на Франко. А след смъртта на Франко през 1975 година бе станал член на генералното ръководство на военните. Годините, прекарани в разузнаването, не бяха прахосани напразно. Амадори се бе изкачвал стремглаво по йерархичната стълбица. По-бързо, отколкото предполагаха постиженията му. Според Огъст издигането на Амадори вероятно беше резултат от събраните от него компрометиращи данни за всеки, който би могъл да помогне или да попречи на напредъка му.

Огъст беше сигурен, че ако в този случай става въпрос за държавен преврат — а всички белези за такъв определено бяха налице, — то той определено не се случил за една нощ. Също като някое американско дете, което иска да стане президент, генерал Амадори очевидно бе расъл с мечтата да стане Франко.

Огъст беше тръгнал за Испания заедно с шестима членове на отряда за бързо реагиране. Понеже в Куба можеха да възникнат проблеми, сержант Чък Грей беше останал с няколко бойци да чака, в случай че се наложи намеса.

Сега в Испания помощник на Огъст щеше да е ефрейтор Пат Прементин. Сериозният младеж, експерт по стратегия на пехотата, се беше проявил при спасяването на Майк Роджърс и екипа му по време на операцията в долината Бекаа и спокойно можеше да поеме командването, ако на Огъст се случеше нещо