Всичко беше казано на шега, но въпреки това напрежението си личеше. Мария се беше влюбила до смърт в Маккаски. Връзката им преди две години беше предизвикала почти толкова коментари, колкото и първата криза на Оперативния център, когато трябваше да се открие и обезвреди една терористична бомба на борда на космическата совалка „Атлантис“.

— Това не ме притеснява — каза Худ. — Единственото, за което съм загрижен, е да дадем на Ейдийн резервен вариант за измъкване в случай, че нещата се объркат. Летят до Сан Себастиан тази нощ. Даръл твърди, че Интерпол се интересува само от етническото пристрастие вътре в самата организация.

— Което ще рече, че Ейдийн и Мария ще действат самостоятелно — отбеляза Роджърс.

— До голяма степен — съгласи се Худ.

— Тогава според мен трябва да изпратим един отряд за бързо реагиране на място — продължи Роджърс. — Мога да ги изпратя във въздушната зона на НАТО извън Сарагоса. Това означава, че ще се намират на не повече от сто и петдесет километра южно от Сан Себастиан. Полковник Огъст познава района много добре.

— Да тръгват — каза Худ. — Рон, ти ще трябва да поговориш за това с хората в Надзорния комитет за разузнаването към Конгреса. Накарай Лоуъл да поработи с теб по този въпрос.

Плъмър кимна. Марта Макол винаги беше работила с Надзорния комитет до голяма степен по собствено усмотрение. Адвокатът на Оперативния център Лоуъл Кофи обаче се познаваше доста добре с хората от групата и можеше да окаже ценна помощ на Плъмър, ако се наложеше.

— Пропуснахме ли нещо? — попита Худ.

Мъжете в стаята поклатиха глави. Худ им благодари и се уговориха да се срещнат отново в шест и половина, точно преди да започне нощната смяна. Въпреки че дневният екип официално оставаше водещ, докато се намираше на територията на центъра, присъствието на нощното подкрепление му позволяваше да си почива от време на време, ако се наложеше да остане на работа до късно през нощта. Худ усещаше, че е длъжен да остане на работа, докато нещата се стабилизират или пък толкова излязат от контрол, че опитите за справяне с кризата отстъпят пред открити военни действия.

„Длъжен съм“ — помисли той. Всеки си имаше своя представа за това какво означават професионалните му задължения или пък на кого трябва да бъде предан. За Худ основният аргумент беше, че дължи това на страната си. Беше живял с тази мисъл, откакто за първи път беше видял как Дейви Крокет умира в Аламо в едно телевизионно предаване на Уолт Дисни. Беше живял с тази мисъл и докато наблюдаваше по телевизията как астронавтите излитат в открития космос по проекта „Меркурий“, проекта „Джемини“ и проекта „Аполо“. Без хора, готови на подобна преданост и саможертва, нацията щеше да бъде обречена. А без осигурена и процъфтяваща нация децата нямаше да имат никакво бъдеще.

Въпросът не беше да успее да убеди Шарън в това. Тя беше много, много умна жена. Въпросът беше да я убеди, че за него е важна собствената му саможертва.

Не можеше да остави нещата така. И макар да знаеше, че това, което прави, не е най-правилното, взе слушалката и набра домашния си телефонен номер.

Малките очички на Изидро Серадор приличаха на студени мъниста.

Депутатът беше нервен и сърдит. Не знаеше защо са го довели в полицейския участък и нямаше ни най-малка представа какво го очаква. Дали подозираха, че има някаква връзка между него и смъртта на американската туристка? Единствените хора, които знаеха за това, бяха Естебан Рамирес и съратниците му. Но ако те го бяха издали на полицията, той веднага можеше да издаде тях. В това нямаше никаква логика.

Серадор не познаваше пристигналите. От нашивките по ръкавите на кафявите им униформи се досети, че единият е армейски генерал, а другият — генерал-майор. По мургавия тен, тъмната коса, хлътналите черни очи и жилавото тяло на армейския генерал разбра, че е с кастилски произход.

Армейският генерал се приближи и Серадор можа да прочете белите буквички върху черното етикетче, прикрепено към горния му джоб: Амадори.

Амадори вдигна облечената си в бяла ръкавица ръка и без въобще да се обръща, направи рязък жест към генерал-майора. Той сложи на масата един касетофон и излезе от стаята.

Серадор вдигна поглед към Амадори. Не можеше да прочете нищо по изражението на генерала. Лицето му беше неподвижно и хладно. Чисто формални черти — като ръбовете на униформата му.

— Арестуван ли съм? — попита Серадор.

— Не, не сте. — Гласът и жестовете на Амадори бяха някак непоклатими — също като сухото му лице, като безупречно изгладената му униформа, като здравата скърцаща кожа на новите му ботуши и двата му кобура.

— Тогава ще ми обясните ли какво става? — запита вече малко по-смело Серадор. — Какво прави един армейски генерал в полицейския участък? И какво е това? — Той посочи презрително стаята. — На разпит ли ще бъда подложен? Очаквате да ви дам някаква важна информация ли?

— Не — отвърна Амадори. — Очаквам да чуете нещо.

— Какво?

— Един запис, който беше пуснат по радиото преди малко. — Амадори се приближи към масата. — Когато чуете целия запис, имате две възможности: или да излезете оттук, или да използвате това. — Той извади единия си пистолет и го подхвърли някак нехайно на Серадор. Депутатът го хвана по рефлекс, забеляза, че няма пълнител, и го сложи на масата между двамата.

— Да използвам това? — възкликна Серадор. — Да не сте луд?

— Чуйте записа — повтори Амадори. — Докато го правите обаче трябва да знаете, че хората, които чувате там, са последвали американската дипломатка в отвъдното. Очевидно е много опасно да ви познава човек, депутат Серадор. — Амадори пристъпи съвсем близо до него и за първи път се усмихна. После се наведе и заговори с глас, който не беше по-силен от шепот. — Помнете и следното, докато слушате: вашият опит да свалите правителството на Испания се провали. Моят обаче няма да се провали.

— Вашият? — каза Серадор враждебно.

Усмивката на Амадори стана още по-широка.

— Просто един кастилски план.

— Позволете ми да се присъединя към вас — каза Серадор тревожно. — Аз съм баск. Онези другите — каталунците — въобще не искаха да участвам в техния план. Бях им удобен заради служебното си положение. Бях просто изпълнител. Вземете ме да работя с вас.

— За вас няма място в нашия план — хладно каза генералът.

— Трябва да се намери. Имам много добри връзки. Аз съм влиятелен човек.

Амадори се изправи, подръпна куртката си, кимна към касетофона и каза само:

— Бяхте.

Серадор усети, че се изпотява. Нерешително посегна и включи касетофона.

— Ами шофьорът в Мадрид? — чу се глас. Приличаше на Карлос Саура, шефа на „Банко Модерно“. — Той също ли ще напусне Испания?

— Не. Шофьорът работи за Серадор. — Това вече беше Естебан Рамирес, копелето гадно. Серадор послуша още няколко секунди как гласовете на записа разговарят за колата и за това, че депутатът е баск. Един амбициозен баск, който е готов да направи всичко, за да прокара каузата си и да се издигне.

„Тъп небрежен негодник“ — помисли си Серадор, спря касетофона и сплете пръсти. Вдигна поглед към Амадори и каза:

— Това не е нищо. Не виждате ли? Целта на записа е да ме дискредитира заради произхода ми. Това си е чисто изнудване.

— Говорещите не са знаели, че разговорът им се записва — осведоми го Амадори. — А шофьорът ви вече призна всичко в замяна на имунитет срещу съдебно преследване.

— Значи лъже — рече Серадор презрително. Някаква буца заседна в гърлото му. Преглътна я. — Аз все още имам силен и предан електорат. Ще се оправя.

Усмивката отново заигра по устните на Амадори.

— Не, няма да се оправите.