Възненавидя се, че дори е допуснал мисълта за развод, защото въпреки всичко обичаше Шарън. Тя беше обрекла живота си на него, а не на Реналдо. Беше се отдала на това да изгради живота си с него, а не около него. Освен това имаше някои неща, за които жените винаги ги беше повече грижа, отколкото мъжете. Като децата например. Това не означаваше, че тя е права, а той греши, че тя е добра, а той лош. Това просто означаваше, че двамата са различни. А различията можеха да се изгладят.

Обзелата го горчивина се поразсея и когато той за пореден път си даде сметка, че двамата с Шарън са доста различни в много отношения. Тя беше мечтателка, а той — прагматично настроен. Тя го преценяваше и съдеше по мерки, които бяха по-скоро нещо като романтичен блян. Засега подобни настроения трябваше да останат на заден план, защото справянето с действителността беше много по-наложително. Освен това жена му и децата му щяха да му простят, защото нали бяха едно семейство!

Така поне трябваше да се развият нещата в „Света, изграден по правилата на Пол“.

В пет и четвърт пристигнаха Майк Роджърс, Боб Хърбърт и Рон Плъмър за обсъждане на последните новини. Худ беше готов за посещението им и след като беше поуспокоил съвестта си до известна степен, умът му работеше на почти пълни обороти. Плъмър беше получил задачата да поеме задълженията на временен действащ дипломат, докато не бъде организирана официална дискусия за замяната на Марта. Това нямаше да стане, преди кризисното положение да отмине. Ако Плъмър проявеше необходимите качества за тази длъжност, това веднага щеше да си проличи и дискусията щеше да си остане само чиста формалност.

— Мрачни вести — започна Хърбърт, щом влезе с автоматизираната си инвалидна количка. — Германците току-що са отказали да участват в големия футболен мач, планиран за утре в Барселона на олимпийския стадион. Заявили, че се притесняват от „нагласата за прояви на насилие“ в Испания.

— Неявяването на мача ще бъде ли отчетено като загуба на Германия? — попита Худ.

— Много си прав да задаваш този въпрос — отвърна Хърбърт. — За нещастие отговорът му е „не“. — Той извади някаква разпечатка от едно джобче отстрани на количката си. — Международната футболна федерация е постановила, че в една страна, където — цитирам: „има значително влошаване на качеството на услугите или основателен страх за сигурността, гостуващият отбор може да поиска отлагане до отминаване на въпросните неуредици“. Това, което в момента става в Испания, със сигурност отговаря на цитираното изискване.

— Което пък, от своя страна, по всяка вероятност ще предизвика още повече безредици заради недоволството на футболните запалянковци — намеси се Плъмър. — Така положението ще продължи да се влошава.

— Казано съвсем накратко — да — съгласи се Хърбърт. — Утре сутрин министър-председателят ще се появи по телевизията, за да помоли всички да запазят спокойствие. Военният министър обаче вече е тръгнал на обиколка по най-големите градове в три кастилски провинции, за да задържи избухването на размирици, докато полицията си седи със скръстени ръце. Местните жители в тези провинции винаги са мразели открито каталунците и баските, които работят там. Цялата история около Серадор и групата в Сан Себастиан е капчицата, която преля чашата.

— Въпросът е — накъде ще тръгнат нещата? — каза Худ.

— Ще имаме повече предположения след изявлението на премиера — отвърна Плъмър.

— На теб какво ти подсказва шестото ти чувство? — не се задоволи с този отговор Худ.

— Положението вероятно ще се влоши — отговори Плъмър. — Испания винаги е била пъстра мозайка от най-различни етнически групи — в това отношение прилича до голяма степен на бившия Съветски съюз. Ситуация, която силно поляризира отношенията между етническите групи, каквато е тази, е трудна за овладяване.

Худ погледна Роджърс.

— Майк?

Генералът, който се беше облегнал на стената, помръдна съвсем бавно — очевидно още не беше оздравял напълно.

— Военните лица в Португалия, с които вече разговарях по темата, са изключително загрижени. Не могат да се сетят за ситуация, в която напрежението да е било ескалирало до такава степен.

— Сигурен съм, че знаеш, че от Белия дом са се свързали с посланика ни в Испания — каза Хърбърт. — На служителите там им е било наредено да барикадират добре посолството.

Худ кимна. Шефът на Националната служба за охрана Стив Бъркоф му се беше обадил преди половин час да му съобщи, че посолството в Мадрид е нащрек. Пропуските за военния персонал били сменени, а целият останал персонал бил получил заповед да остане на територията на посолството. Част от хората се страхували от нови атаки срещу американски поданици. Но по-важното беше, че американците могат да бъдат въвлечени в общите прояви на насилие, които вече кипели осезаемо под повърхността.

— НАТО има ли някаква юрисдикция в случая? — попита Худ.

— Не — отвърна Роджърс. — Те не са част от вътрешната полиция. Консултирах се с генерал Роше — главнокомандващ на Обединените сили в Централна Европа. Той е доста консервативен и не иска да се намесва.

— Ако баските бъдат нападнати, с намесата на френските баски нещата няма много дълго да останат само вътрешен за Испания проблем — намеси се Плъмър.

— Прав си — каза Роджърс. — Въпреки това обаче НАТО няма да иска да пренебрегне основното си предназначение, което се състои в това да разрешава по мирен път конфликтите между страните членки в организацията.

— Познавам Уилям Роше — каза Хърбърт — и не мисля, че трябва да го съдим за становището му. НАТО все още си носи обицата на ухото от сръбско-босненския конфликт през деветдесет и четвърта. Сърбите непрестанно нападаха определените за убежища места въпреки заплахата от въздушни нападения от страна на НАТО, но с ограничени средства. Ако нямаш намерение да се впуснеш с всичко, с което разполагаш, по- добре да стоиш настрана.

— Както и да е — каза Роджърс. — Има нещо, което е по-всеобхватно. Ако Португалия, Франция или някое друго правителство от региона реши да постави военни сили в бойна готовност, това може да доведе до криза в целия регион.

— Испанците са малко избухливи и вироглави в това отношение — каза Хърбърт. — Цели групи могат да се съберат и да започнат нещо, просто защото са се почувствали обидени, че някой си е помислил, че са замислили нещо.

— Да не говориш за банди за линчуване? — попита Худ.

— Може например да потърсят етнически португалци или французи, върху които да си излеят гнева — отговори Хърбърт. — И тогава, разбира се, правителствата на засегнатите групи ще трябва да направят нещо в отговор.

Худ поклати глава.

— Добре дошли в света на назряващите кризи — каза Хърбърт. — От стрелбата по Форт Съмтър до взривяването на кораба „Мейн“, от убийството на ерцхерцог Фердинанд до бомбардировките на Пърл Харбър. Дай на хората само една искра и обикновено се стига до голям пожар.

— Това е история — каза Худ напрегнато. — А нашата работа е да намерим начин, по който така да организираме нещата, че да предотвратим кризата. — Думите му прозвучаха доста по-напористо, отколкото беше възнамерявал, и той пое дълбоко дъх. Трябваше да внимава проблемите от кризата в собствения му живот да не се излеят в професионалната криза. — Както и да е — продължи той, — това ни води до въпроса за Даръл и Ейдийн. Даръл помоли за разрешение да изпратим Ейдийн до Сан Себастиан заедно с една агентка на Интерпол. Разреших. Ще заминат под прикритие и ще се опитат да разберат как е бил направен записът от яхтата, кой го е направил и с каква цел.

— Коя е агентката на Интерпол? — попита Хърбърт.

— Мария Корнеха — отговори Худ.

— Олеле! — възкликна Хърбърт. — Ще падне игра на нерви.

Худ отново се сети за срещата с бившата си любовница.

— Двамата ще имат съвсем минимален контакт. Даръл ще съумее да овладее положението.

— Не, играта ще е по нейните нерви — поясни Хърбърт. — Тя може да се справи така, както кастилците се справят с каталунците.