Хлопането по вратата ставаше все по-гръмко. Пред апартамента му някой го викаше по име, но гласът му беше непознат.

Серадор почти не чуваше гласа в слушалката и затова се обърна към вратата и ядосано изкрещя:

— Един момент!

След това отново заговори в слушалката:

— Да? Какво има?

— Ало? — чу се от другата страна.

— Да?

— Обаждам се от името на господин Рамирес.

Серадор усети по гърба си студени тръпки.

— Кой се обажда?

— Казвам се Хуан Мартинес, сеньор. С депутата Серадор ли разговарям?

— Какъв Хуан Мартинес? — запита Серадор. „И кой се е разтропал на вратата? Какво става, по дяволите?“

— Аз съм член на „фамилията“ — отвърна Мартинес.

Откъм вратата се чу дрънкане на ключове. Бравата щракна. Серадор смаяно погледна натам. Вратата се отвори и на прага застана портиерът. Зад него се виждаха двама полицаи и един сержант.

— Съжалявам, господин депутат — каза портиерът, когато мъжете го заобиколиха и влязоха. — Длъжен бях да пусна тези господа.

— Какво има? — запита Серадор влезлите. Тонът му беше надменен, а погледът — изгарящ. Изведнъж чу как от другата страна на линията телефонът се затваря и замръзна с пукащата слушалка на ухото, защото изведнъж си даде сметка, че се е получил някакъв невъобразим гаф.

— Депутат Изидро Серадор? — попита сержантът.

— Да…

— Моля, последвайте ни.

— Защо?

— За да отговорите на няколко въпроса, свързани с убийството на една американска туристка.

Серадор стисна устни и задиша тежко. Не искаше да казва нищо, докато не се види с адвоката си. И докато не помисли. Хората, които не мислеха, бяха обречени на провал от самото начало.

Той кимна и каза:

— Позволете ми само да се преоблека.

Сержантът кимна и изпрати един от полицаите да застане на вратата на спалнята. Полицаят не разреши на Серадор да я затвори, но депутатът не се възпротиви ни най-малко. Ако си позволеше да избухне, въобще нямаше да успее да върне духа в бутилката. Най-добре беше да понесе унижението, но да запази спокойствието и здравия си разум.

Излязоха от блока през подземния гараж — за да не му се налага да страда от унижението, че е арестуван, помисли си той. Добре поне че не му сложиха белезници. Вкараха го в една полицейска кола, която обаче не носеше обичайните отличителни знаци, и го откараха в полицейския участък от другата страна на парка. Там беше придружен до едно помещение без прозорци, със снимка на краля на стената, полилей с три бели чашки с формата на лалета и стара дървена маса под него. На масата имаше телефон. Разрешиха му да се обади на когото си поиска. След малко щял да дойде човек, който щял да разговаря с него.

Затвориха и заключиха вратата. Серадор седна на един от четирите дървени стола.

Позвъня на адвоката си Антонио, но не можа да го намери. Сигурно беше излязъл с някоя от младите си любовници, както се полагаше на един заможен ерген. Серадор не му остави съобщение. Не искаше Антонио да се прибере у дома и някоя перната в устата нимфа да чуе съобщението му. Не видя отвън да чакат никакви репортери, което означаваше, че поне засега нещата се пазеха в тайна.

„Освен ако не са били пред входа на блока!“ — хрумна му изведнъж. Може би тъкмо поради това полицаите го бяха извели през гаража. Може би тъкмо това означаваха думите на портиера: „Длъжен бях да пусна тези господа“. Репортерите имаха навика да обсаждат блока, но обслужващият персонал беше добре обучен и не ги пускаше. А телефонният му номер беше подменян редовно, за да не може никой да го безпокои.

Човекът, който му се беше обадил обаче, очевидно се беше снабдил с него. Серадор все още се чудеше кой би могъл да е въпросният господин и за какво се беше опитал да го предупреди. Никой не можеше да знае, че си има вземане-даване с хората, които бяха убили американката. Единствено Естебан Рамирес знаеше това, но той не би го споделил с никого.

Тогава му хрумна да се свърже с телефонния секретар в кабинета си. Сети се също обаче, че по всяка вероятност този телефон се подслушва, но си струваше да рискува. Нямаше кой знае колко голям избор.

Преди обаче да успее да се обади, вратата се отвори и в стаята влязоха двама души.

Не бяха от полицията.

Полицейската организация по международната престъпност — известна на обществеността под името Интерпол — е основана във Виена през 1923 година. Предназначението е да представлява нещо като централно учреждение за полицейска информация. След Втората световна война организацията се разраства и променя програмата си, за да се съсредоточи върху контрабандата, наркотрафика, фалшифицирането и отвличанията. В днешно време сто седемдесет и седем страни по цял свят снабдяват организацията с информация. Тя има офиси в повечето от най-големите градове по света. В Съединените щати Интерпол поддържа активни връзки с Националното централно бюро.

Докато беше работил за ФБР, Даръл Маккаски беше поддържал интензивни връзки с не повече от десетина точно определени служители в Интерпол. Беше работил особено усърдно с двама от тях в Испания: Мария Корнеха — вълк единак от специалните служби, която беше живяла с Маккаски в продължение на седем месеца в Щатите, докато изучаваше методите на ФБР, и с Луис Гарсия де ла Вега — шефът на офиса на Интерпол в Мадрид.

Луис беше андалуски циганин с мургава кожа, черна коса, и размерите и физическата сила на мечок. В свободното си време даваше уроци по фламенко. Също като любимия си танц, Луис беше спонтанен, артистичен и изпълнен с въодушевление. Завеждаше едно от най-сериозните и най-добре информирани бюра на Интерпол в Европа. Ефективността и постиженията на служителите му бяха заслужили както завистливата омраза, така и дълбокото уважение на местната полиция.

Луис беше решил да отиде в хотела веднага след убийството на Марта, но събитията в Сан Себастиан го бяха накарали да поотложи посещението си. Пристигна малко след единайсет и половина вечерта, точно когато Маккаски и Ейдийн довършваха вечерята си.

Даръл посрещна дългогодишния си приятел с дълга прегръдка.

— Съжалявам за случилото се — каза Луис на английски.

— Благодаря — отвърна Маккаски.

— Съжалявам и че закъснях — продължи Луис, като успя най-сетне да се откъсне от прегръдката му. — Виждам, че сте се приспособили към начина, по който вечерят испанците. Ядат много късно вечер, след което потъват в дълбок сън.

— Всъщност — обясни Маккаски — чак сега успяхме да се възползваме от румсървиса. Освен това въобще не съм сигурен, че някой от двама ни ще успее да заспи тази вечер, колкото и добре да се нахраним.

— Разбирам — отбеляза Луис и стисна приятеля си за рамото. — Ужасен ден. Приемете съболезнованията ми още веднъж.

— Искаш ли да хапнеш нещо, Луис? — попита Маккаски. — Или може би малко вино?

— Не и докато съм на работа — отвърна Луис. — Отдавна би трябвало да си наясно с това. Но вие, моля, не се притеснявайте, довършете си вечерята. — Погледът му се спря върху Ейдийн и той се усмихна. — Вие сте сеньорита Марли, нали?