върна към действителността, говорейки за банални неща.

— Щастлив съм, че си тук.

Откакто ми бе върнал медальона, не спомена повече за любов. Беше в хубаво настроение, като че ли отново бе станал на осемнайсет години. Вървеше до мен, потопен в светлината на утрото.

— Защо трябва да ходиш там? — попитах го аз, като посочих Пиренеите на хоризонта.

— Зад тази планина е Франция — отвърна той усмихнат.

— Учила съм география. Искам само да знам защо трябва да ходим там.

Той замълча за миг, като продължаваше да се усмихва.

— За да видиш една къща. Може да ти хареса.

— Ако мислиш да се правиш на брокер на недвижими имоти, по-добре се откажи! Нямам пари.

Беше ми все едно дали ще отида до някое градче в Навара или до Франция. Единственото, което исках, беше да не съм в Сарагоса през почивните дни.

„Виждаш ли? — чух да казва разумът на сърцето ми. -Доволна си, че прие поканата. Променила си се, без да забележиш.“

Не, изобщо не се бях променила. Само се разтоварих малко.

— Погледни камъните по земята.

Бяха обли и гладки. Приличаха на морски камъчета. Но морето никога не е стигало дотук, до полетата на Навара!

— Изгладили са ги нозете на работниците, на поклонниците, на авантюристите — каза той. — Камъните са се променяли, пътниците също.

— От пътуванията ли си научил всичко, което знаеш?

— Не. От чудесата на Откровението.

Не разбрах, но и не опитах да се задълбоча. Бях се потопила в слънцето, в полето, в планината на хоризонта.

— Къде отиваме сега? — поисках да узная.

— Никъде. Радваме се на утрото, на слънцето, на красивия пейзаж. Чака ни дълго пътуване с кола.

Той се поколеба за миг, преди да попита:

— Пазиш ли още медальона?

— Пазя го — отвърнах аз, като ускорих крачка. Не исках той да засяга тази тема — би могъл да развали радостта ми и усещането за свобода, което пораждаше у мен утрото.

На хоризонта се появи някакво селище. Приличаше на средновековен град — намираше се на върха на един хълм. Отдалеч се виждаха камбанарията на църквата и руините на някакъв замък.

— Хайде да отидем дотам! — помолих аз.

Той се поколеба, но накрая прие. Край пътя се издигаше параклис и аз поисках да вляза вътре. Вече не си спомнях молитвите, но тишината на църквите винаги ми е действала успокояващо.

„Не се чувствай виновна! — казах си. — Това, че той е влюбен, е негов проблем.“

Попита за медальона. Знам, че се надяваше да се върнем към разговора, започнат в кафето. В същото време се страхуваше да не чуе нещо, което не би искал — затова не бързаше да засегне отново темата.

Може би наистина ме обича. Но двамата ще успеем да превърнем тази любов в нещо по-дълбоко.

„Това е смешно — помислих си аз. — Няма нищо по-дълбоко от любовта. В детските приказки принцесите целуват жаби и те се превръщат в принцове. В реалния живот принцесите целуват принцове и те се превръщат в жаби.“

След като повървяхме около половин час, стигнахме до параклиса. Отпред на стъпалата бе седнал старец.

Откакто бяхме тръгнали пеша, за пръв път срещахме някой — сигурно защото бе краят на есента и нивите отново трябваше да бъдат предадени на Господ, който със своята благословия щеше да направи земята плодородна и да позволи на човека да изкара прехраната си с пот на челото.

— Добър ден! — поздрави той стареца.

— Добър ден!

— Как се казва тоя град?

— Сан Мартин де Унч.

— Унч? — учудих се аз. — Прилича на име на джудже.

Ала старецът не реагира на шегата. Почти без желание се отправих към вратата на параклиса.

— Не можете да влезете — каза старецът. — По обяд е затворено. Ако искате, елате в четири следобед.

Вратата беше отворена. Виждах какво има вътре, макар и не съвсем ясно поради силната светлина навън.

— Нека да влезем за малко! Много бих искала да се помоля!

— Съжалявам. Затворено е.

Той чу разговора ми със стареца, но не се намеси.

— Добре, да си ходим тогава — казах аз. — Няма смисъл да спорим.

Той продължаваше да ме гледа, а погледът му беше празен, далечен.

— Нали искаше да видиш параклиса? — попита ме. Знам, че държанието ми не му хареса. Сигурно си бе помислил, че съм слабохарактерна, страхлива, неспособна да се боря за това, към което се стремя. Дори без целувка принцесата се бе превърнала в жаба.

— Спомни си вчера — казах аз. — Ти приключи разговора в кафето, защото не искаше да спорим. А сега, когато аз правя същото, ми се караш.

Старецът безучастно присъстваше на спора ни. Сигурно бе доволен, че нещо се случва тук, пред него, на това място, където всички утрини, всички следобеди и вечери са еднакви.

— Вратата на църквата е отворена — обърна се той към стареца. —

Ако искаш пари, ще ти платим. Но тя желае да види църквата.

— Вече е късно.

— Добре тогава! Ние, така или иначе, ще влезем!

Хвана ме под ръка и влязохме заедно.

Сърцето ми се разтуптя. Старецът можеше да стане агресивен, можеше да извика полиция, можеше да провали пътуването ни.

— Защо правиш това?

— Защото ти искаш да влезеш в параклиса — бе неговият отговор.

Ала аз дори не бях в състояние да разгледам това, което се намираше вътре; този спор, както и държанието ми, развалиха очарованието на една почти идеална утрин.

Цялата бях в слух, опитвайки се да чуя какво става вън — представях си как всеки момент старецът ще отиде в града, за да извика полиция. Нахлухме в параклиса без разрешение! Може да сме крадци! Направихме нещо забранено, престъпихме закона! Старецът каза, че е затворено, че вече е късно за посещения! Той бе толкова възрастен, че не беше в състояние да ни попречи да влезем. И полицаите щяха да бъдат още по-строги, защото сме проявили неуважение към един възрастен човек!

Останах вътре съвсем за малко, колкото да покажа, че ми харесва. Сърцето ми биеше толкова силно, че се страхувах да не би той да го чуе.

— Можем да тръгваме — казах аз, след като мина малко време, достатъчно за една молитва.

— Не се страхувай, Пилар! Ти изобщо не умееш да играеш театър!

Не исках проблемът със стареца да създаде проблеми и с него. Трябваше да се успокоя.

— Не знам какво значи да играеш театър.

— Някои хора постоянно са скарани с някого, със самите себе си, с живота. И тогава те започват да измислят някаква пиеса, която съществува само в главите им, и да пишат сценария според собствената си неудовлетвореност.

— Познавам доста такива хора. Знам за какво говориш.

— Най-лошото обаче е това, че те не могат да изиграят тази пиеса сами — продължаваше той. — И тогава започват да „канят“ други актьори. Точно това направи този тип навън. Искал е да си отмъсти за нещо и за тази цел е избрал нас. Ако се бяхме подчинили на неговата забрана, сега щяхме да се чувстваме