продължа.

„Поне му казах съвсем ясно какво мисля“, рекох си. Подобна любов може да съществува само в приказките.

Защото в реалния живот истинската любов трябва да е възможна. Дори и да не ни отвърнат веднага с взаимност, любовта може да оцелее само ако живеем с надеждата — колкото и малка да е тя, — че ще завоюваме любимия човек.

Останалото са фантазии.

Той ме погледна от другия край на масата, сякаш бе отгатнал мислите ми, и вдигна тост с думите:

— За любовта!

И той беше малко опиянен. Реших да се възползвам от случая.

— За мъдрите, които са в състояние да проумеят, че някои влюбвалия са само детинщини — казах аз.

— Мъдрият е мъдър само защото обича. А глупавият е глупав, защото мисли, че може да разбере какво е любовта — отвърна той.

Останалата част от компанията чу тези думи и още в следващия миг започна разгорещен спор за любовта. Всички имаха предварително изградено собствено мнение и го защитаваха със зъби и нокти. Бяха необходими доста бутилки вино, докато се успокоят. Накрая някой каза, че е късно и собственикът на ресторанта иска да затваря.

— Чакат ни пет почивни дни! — извика някой от съседната маса. — И ако собственикът иска да затвори ресторанта, то е само защото вие говорите за сериозни неща!

Всички от нашата компания, с изключение на него, се засмяха.

— Къде тогава можем да говорим за сериозни неща? -попита той пияния от съседната маса.

— В църквата! — извика пияният. И тоя път целият ресторант избухна в смях.

Той стана. Помислих, че ще отиде да се бие, защото се бяхме върнали в юношеството, когато сбиванията бяха част от вечерта, заедно с целувките, с ласките на непозволени места, със силната музика и високите скорости.

Но той само ме хвана за ръка и тръгна с мен към изхода.

— По-добре да си ходим. Стана късно.

Валеше в Билбао, валеше по целия свят. Който обича, трябва да умее да изгубва и да намира себе си. Той успяваше да уравновесява добре тези две страни. Беше весел и пееше, докато се прибирахме в хотела.

Son los locos que inventaron el amor.

Наистина лудите са измислили любовта.

Въпреки че главата ми бе замаяна от виното и от ярките цветове, постепенно си възвръщах равновесието. Ако исках да пътувам тези дни, не трябваше да изпускам положението от контрол.

Нямаше да ми е трудно, тъй като не бях влюбена. Който е в състояние да обуздае сърцето си, той може да завладее света.

Con un poema y un trombon a develarte el corazon…

„С поема и тромбон до сърцето ти ще стигна“, се пееше в песента.

„Бих искала да не контролирам сърцето си“, мислех си. Ако можех да го дам някому, дори и само за един уикенд, дъждът, който мокреше лицето ми, щеше да има друг вкус. Ако беше толкова лесно да се обича, щяхме да вървим прегърнати, а текстът на песента щеше да разказва нашата история. Ако след празниците не ме чакаше Сарагоса, щях да поискам никога да не изтрезнявам от виното… Нищо нямаше да ме възпре да го целувам, да го галя, да говоря и да чувам неща, които влюбените си казват!

Уви! Не мога!

Не искам!

Salgamos a volar, querida mia, се пее в песента. Да, ще излезем и ще полетим, любима. Но само ако бъдат изпълнени моите условия.

Той още не знаеше, че отговорът ми на неговото предложение е „да“. Защо исках да поема този риск? Защото в момента бях пияна и изморена от еднообразието на дните си.

Но тази умора щеше да премине. И веднага щях да поискам да се върна в Сарагоса — града, в който бях избрала да живея. Чакаше ме следването в университета, чакаше ме конкурс. Чакаше ме съпруг, когото трябваше да срещна, а това нямаше да е трудно.

Чакаше ме спокоен живот с деца и внуци, със сравнително добра заплата и годишен отпуск. Не познавах неговите страхове, но познавах моите. Не ми трябваха нови тревоги — имах си достатъчно.

Никога не бих могла да се влюбя в някой като него. Познавах го прекалено добре, много време бяхме прекарали заедно, познавах неговите слабости, както и опасенията му, и не можех да му се възхищавам като другите.

Знам, че любовта е като бент: ако оставиш пролука, откъдето да изтече съвсем тънка струя, тя постепенно ще подкопае стените и ще дойде момент, в който вече никой няма да може да спре буйното течение.

А щом стените се сринат, любовта залива всичко; вече няма значение дали можем да задържим любимия до себе си, или не — да обичаш означава да изгубиш контрол.

Не, не мога да оставя пролука. Дори и съвсем малка.

— Ако обичате!

Той веднага спря да пее. По мокрия асфалт отекнаха бързи стъпки.

— Давай по-бързо! — каза той и ме хвана под ръка.

— Чакайте! — извика някой. — Трябва да говоря с вас!

Но той вървеше все по-бързо.

— Не говори на нас. Да се прибираме в хотела!

Точно на нас говореше. На улицата нямаше никакви други хора. Сърцето ми заби учестено и веднага изтрезнях. Сетих се, че Билбао е в страната на баските и че тук терористичните атентати са често явление. Стъпките се чуваха все по-близо.

— По-бързо! — каза той, като ускори още повече крачка. Но вече беше късно. Пред нас застана някакъв мъж, измокрен до кости.

— Спрете, моля ви! — каза мъжът. — За Бога!

Изплаших се и потърсих с очи място, където бихме могли да се скрием, или поне полицейска патрулна кола, която да се появи като по чудо. Инстинктивно се вкопчих в ръката му, но той ме отстрани.

— Моля ви! Разбрах, че сте в града. Трябва да ми помогнете! Става дума за сина ми!

Човекът заплака и коленичи, като повтаряше:

— Моля ви! Моля ви!

Той въздъхна дълбоко, наведе глава и затвори очи. Остана така няколко минути, без нищо да каже. Чуваше се само ромоленето на дъжда, прекъсвано от риданията на човека, който стоеше на колене на тротоара.

— Прибирай се в хотела, Пилар! — проговори най-сетне той. — Спи, не ме чакай! Ще се върна чак призори.

Любовта е пълна с капани. Когато поиска да се прояви, показва само светлата си страна и не ни позволява да видим сенките, които хвърля светлината.

— Виж колко е красив този край — каза той. — Хайде да легнем на земята и да чуем как тупти сърцето на планетата.

— Не сега — отвърнах аз. — Не бива да изцапам единственото сако, с което съм тръгнала.

Изкачвахме се по хълмове, засети с маслинови гори. След вчерашния дъжд в Билбао тазсутрешното слънце сякаш бе сън. Нямах слънчеви очила — нищо не бях взела със себе си, защото мислех, че още същия ден ще се върна в Сарагоса. Наложи се да спя с една риза, която той ми даде, а близо до хотела си купих блуза, за да мога да изпера тази, която носех.

— Сигурно ти е омръзнало да ме гледаш с едни и същи дрехи — пошегувах се аз, за да опитам да се