на десет години. Исках да ти кажа нещо, което бях репетирал седмици наред. Но щом започнах, ти ми каза, че си загубила медальона си в параклиса на Свети Сатурий, и ме помоли да отида да го потърся.
Помнех. О, Господи, разбира се, че помнех!
— Успях да го намеря. Но когато се върнах на площада, вече нямах смелостта да ти кажа това, което бях репетирал — продължи той. — Тогава си обещах, че ще ти върна медальона едва тогава, когато съм в състояние да довърша изречението, започнато преди двайсет години. Дълго се опитвах да го забравя, но то все още е в мен. Не мога да живея повече с него.
Той остави чашата с кафето, запали цигара и дълго гледа тавана. После обърна глава към мен и каза:
— Изречението е съвсем кратко: Обичам те.
Понякога ни обзема чувство на тъга, което не сме в състояние да преодолеем, говореше той. Разбираме, че вълшебният миг от деня е отминал, а ние нищо не сме направили. И тогава магията и изкуството на живота остават скрити за нас.
Трябва да се вслушваме в детето, което някога сме били и което продължава да живее в нас. Това дете знае кои са вълшебните мигове. Можем да сподавим плача му, но не и да го накараме да замлъкне.
Детето, което някога сме били, все още е в нас. Блажени са дечицата, защото тяхно е царството небесно. Ако не се преродим, ако не започнем да гледаме на живота с невинността и ентусиазма на детството, няма никакъв смисъл да живеем.
Съществуват много начини за самоубийство. Не само тези, които се опитват да умъртвят тялото си, престъпват Божия закон. Престъпват го и онези, които се опитват да убият душата си, ако и тяхното престъпление да остава скрито за човешките очи.
Затова нека да се вслушаме в детето вътре в нас. Нека не се срамуваме заради него. Нека не допускаме то да се страхува, защото е само и почти никога не го чуваме.
Нека му позволим да поеме поне за кратко юздите на нашето съществуване. Това дете знае, че всеки следващ ден е различен от предишния.
Нека направим така, че то отново да се почувства обичано, и да изпълним желанията му, дори и ако се наложи да постъпваме не така, както сме свикнали, дори и ако на другите това им се стори глупаво.
Спомнете си, че за Бога човешката мъдрост е лудост. Ако се вслушаме в детето, което носим в душата си, очите ни отново ще заблестят. Ако не загубим връзката с това дете, няма да загубим и връзката с живота.
Цветовете около мен станаха по-ярки; почувствах, че говоря по-високо и че поставям по-шумно чашата си на масата.
Бяхме с една група от десетина души, с които веднага след беседата отидохме да вечеряме. Всички говореха едновременно, а аз се усмихвах. Усмихвах се, защото тази вечер бе по-различна от всички други. Първата вечер от много години насам, която не бях планирала!
Беше ми толкова весело!
Когато реших да отида в Мадрид, бях в състояние да контролирам действията и чувствата си. Изведнъж всичко се бе променило. Бях тук, в един съвсем непознат град, въпреки че се намирах на по-малко от три часа път от родното си място. Бях седнала на тази маса и познавах само един човек, а всички останали говореха с мен, сякаш ме познаваха много отдавна. Учудвах се на самата себе си, защото разговарях, пиех и се забавлявах като тях.
Бях тук, защото изведнъж животът ме бе върнал на Живота. Не изпитвах ни вина, ни страх, ни срам. Все повече се приближавах до него и като го слушах как говори, започнах да се убеждавам, че той е прав: има моменти, в които трябва да поемем риск, да направим безумно смела крачка.
„Залягам по цели дни над книгите и полагам свръхчовешки усилия, за да осигуря собственото си заробване — мислех си. — Защо се стремя толкова към тази работа? С какво ще ме обогати тя като човек, като жена?“ С нищо. Не съм се родила, за да прекарам останалата част от живота си зад една маса, помагайки на съдиите да приключват делата си.
„Не бива да разсъждавам по тоя начин за живота си. Трябва да се върна към ежедневието си още тази седмица.“
Може би виното ме караше да мисля така. В края на краищата, който не работи, не трябва да яде.
„Това е само сън. Ще свърши.“
Колко ли дълго бих могла да продължа да сънувам? За пръв път се замислих дали през следващите дни да не отида с него в планината. В края на краищата идваха празници, които щяха да продължат почти цяла седмица
— Коя сте вие? — попита ме една красива жена, която седеше на нашата маса.
— Негова приятелка от детинство — отговорих аз
— Той правеше ли подобни неща като дете? — продължи тя.
— Какви неща?
Разговорът на масата като че ли постепенно замря
— Вие знаете какви — настоя жената. — Чудеса.
— Той още от дете умееше да говори много хубаво -отвърнах, без да разбирам какво точно искаше да каже
Всички се засмяха, включително и той, а аз така и не узнах причината за този смях. Но виното ме караше да се чувствам освободена, а и не беше нужно да разбирам всичко, което ставаше около мен.
Спрях да разсъждавам и се включих в разговора но само след миг забравих какво бях казала. Замислих се отново за почивните дни.
Чувствах се добре тук, запознах се с нови хора. Сериозните разговори бяха изпъстрени с шеговити забележки и имах усещането, че участвам в това, което става по света. Поне тази вечер бях престанала да бъда жената, чиято връзка с живота се осъществява единствено чрез телевизията и вестниците.
Колко много неща ще имам за разказване, като се върна в Сарагоса! А ако приемех поканата за празниците, бих могла да живея цяла година с новите спомени.
„Той имаше право да не обръща внимание на това което говорех за Сория“, разсъждавах аз. И ми стана мъчно за мен самата: от години в чекмеджето на паметта ми стояха все същите истории.
— Пийнете още малко — обърна се към мен някакъв белокос мъж, като пълнеше чашата ми.
Пих. Замислих се за това колко малко интересни неща ще мога да разкажа на децата и внуците си.
— Разчитам на твоята компания — каза той тихо, за да не го чуят другите. — Нали ще отидем до Франция?
Виното ми даваше свободата да говоря това, което мисля.
— Само ако ми обясниш нещо — отвърнах аз.
— Какво?
— Това, за което спомена в кафето преди беседата…
— За медальона?
— Не — отговорих аз, като го гледах право в очите и правех всичко възможно да изглеждам трезвена. — Другото, за което ти спомена.
— По-късно ще говорим — каза той и смени темата.
Обяснение в любов. Не ни бе останало време да разговаряме, но поне бих могла да го убедя, че се заблуждава.
— Ако искаш да дойда с теб, ще трябва да ме изслушаш — казах аз.
— Не искам да говорим тук. В момента се забавляваме.
— Ти напусна много рано Сория. За теб аз съм само една връзка с родното ти място. Помагала съм ти да се чувстваш близо до корените си и това ти е давало сили да вървиш напред.
„Но друго няма. Не може да става и дума за любов.“
Той ме погледна, ала нищо не каза. Някой го извика, за да чуе мнението му, и аз не успях да
