Постепенно сърцето ми се успокои. Да, познавам възможностите си и мога да се владея.
Пристигнахме вечерта. Мъглата беше толкова гъста, че едва виждахме къде се намираме. Различих очертанията на малък площад, улична лампа, чиято жълта светлина слабо осветяваше няколко средновековни къщи, и кладенец.
— Мъглата! — каза той развълнувано. Не разбрах.
— Намираме се в Сен Савен — добави той.
Името нищо не ми говореше, но бяхме във Франция и това предизвикваше у мен приятна възбуда.
— Защо трябваше да дойдем точно тук? — попитах аз.
— Заради къщата, която искам да ти продам — засмя се той. — Освен това обещах, че ще се върна тук в деня на Непорочното зачатие.
— Тук?
— Тук наблизо.
Той спря колата. Когато слязохме, ме хвана за ръка и тръгнахме в мъглата.
— Това място влезе в живота ми съвсем неочаквано — каза той.
„Ти също“, помислих си.
— Именно тук преди време бях решил, че съм изгубил пътя. А не беше така: в действителност отново го бях намерил.
— Говориш много загадъчно — казах аз.
— Тук открих колко много ми липсваш.
Отново погледнах наоколо. Все още не можех да разбера.
— Какво общо има това с твоя път?
— Хайде да потърсим къде да преспим, защото двата единствени хотела в градчето са отворени само през лятото. После ще вечеряме в някой хубав ресторант — без напрежение, без страх от полицията, без да е нужно да се втурваме тичешком към колата. А когато виното развърже езиците ни, дълго ще разговаряме.
Засмяхме се и двамата. Чувствах се по-спокойна. По време на пътуването си дадох сметка за глупостите, които си бях въобразила. Докато пресичахме планинската верига, която разделя Франция от Испания, помолих Бог да освободи душата ми от напрежението и страха.
Изморих се да се държа инфантилно и да постъпвам като много мои приятелки. Те се страхуваха от невъзможната любов, без да разбират какво точно означава „невъзможна любов“. Ако продължавах в същия дух, щях да изгубя всички хубави неща, които можеха да ми дадат малкото дни, прекарани с него.
„Внимавай! — помислих си аз. — Внимавай да не се появи пролука в бента. Ако това стане, нищо на този свят няма да може да я запуши.“
— Дано оттук нататък да ни закриля Светата Дева! — каза той.
Нищо не отговорих.
— Защо не каза „Амин“? — попита той.
— Защото вече не смятам, че е кой знае колко важно. Имаше един период, когато религията беше част от живота ми, но това време отмина.
Той се обърна и тръгнахме обратно към колата.
— Все още се моля — продължих аз. — Помолих се например, докато пресичахме Пиренеите. Но го върша автоматично, дори не знам дали вярвам особено в тези молитви.
— Защо?
— Защото страдах, а Бог не ме чу. Защото много пъти през живота си се опитвах да обичам с цялото си сърце, а любовта ми винаги бе стъпквана, предавана. Ако Бог е любов, би трябвало да опази по-добре чувствата ми.
— Бог наистина е любов. Но в тази материя Светата Дева разбира повече от него.
Засмях се, ала когато го погледнах, видях, че е сериозен — думите му не са били шега.
— Светата Дева познава тайната на пълното отдаване — продължи той. — Със своята любов и страдание тя ни е избавила от болката. Така както Исус ни е избавил от греха.
— Исус е бил Божий син. А Дева Мария е била обикновена жена, която е получила благоволението да го приеме в утробата си — отвърнах аз. Исках да изгладя лошото впечатление от неуместния си смях, исках той да знае, че уважавам вярата му. Но за вяра и любов не се спори, особено в красиво градче като това, в което се намирахме.
Той отвори вратата на колата и взе двете чанти. Когато посегнах да взема моята, той се усмихна.
— Позволи ми да я нося.
„Отдавна не са се държали така с мен“, помислих си.
Позвънихме на първата врата; жената каза, че не дава стаи под наем. На следващата врата никой не дойде да ни отвори. На третата бяхме учтиво поканени от едно любезно старче, но се оказа, че в стаята има само едно голямо легло. Не се съгласих да останем.
— Може би ще е по-добре да отидем в някой по-голям град — предложих аз на излизане.
— Ще намерим стая — каза той. — Знаеш ли упражнението на Другия? Има го в една история, написана преди сто години, чийто автор…
— Остави автора и ми разкажи историята — помолих аз, докато вървяхме по единствения площад в Сен Савен.
— Някакъв човек среща стар приятел, който все се опитвал да преуспее в живота, но напразно. „Трябва да му дам малко пари“, казва си той. Същата вечер обаче научава, че приятелят му бил забогатял и бил върнал всичките си дългове, натрупвани с години.
Отиват в един бар, където често се отбивали, и приятелят му почерпва всички присъстващи. Когато го питат как се е замогнал, той им отговаря, че само допреди няколко дни в него е живеел Другият.
— Кой е Другият? — питат го.
— Другият е оня, който са ме учили да бъда, но който аз не съм. Другият вярва, че човек е длъжен да прекара целия си живот с мисълта как да спести пари, за да не умре от глад, когато остарее. Непрекъснато мисли, непрекъснато прави планове и открива, че е жив, едва когато му остават броени дни на земята. Но вече е твърде късно.
— А ти кой си?
— Аз съм този, който би могъл да бъде всеки от нас, стига да послуша сърцето си: човек, който се възхищава от тайнството на живота, който вярва в чудеса, който изпитва радост и въодушевление от това, което върши. Другият обаче се страхуваше да не би да се разочарова и не ми позволяваше да действам.
— А не се ли боиш от страданието? — питат го хората от бара.
— Знам, че има и поражения. И никой не може да ги избегне. Затова е по-добре да изгубиш няколко битки, воювайки за мечтите си, отколкото да бъдеш победен, без да знаеш за какво се бориш.
— Нима е толкова просто?
— Да. Когато го осъзнах, се събудих с решението да бъда такъв, какъвто винаги съм искал. Другият остана там, в стаята ми, но повече не го пуснах да влезе в мен, въпреки че на няколко пъти се опита да ме изплаши с това колко е рисковано да не мислиш за бъдещето.
И от мига, в който изхвърлих Другия от живота си, Божията енергия стори чудеса.
„Той сам съчини тази история. Може да е хубава, но не е истинска“, помислих си, докато продължавахме да търсим място за преспиване. В Сен Савен имаше не повече от трийсетина къщи и скоро щяхме да тръгнем за някой по-голям град, както бях предложила.
Колкото и да беше въодушевен, колкото и Другият да беше далеч от живота му, жителите на Сен Савен не знаеха, че мечтата му е да спи тук тази нощ, и нямаше как да му помогнат. Впрочем, докато той разказваше тази история, сякаш виждах самата себе си с моите страхове, несигурността и желанието да си затварям очите пред чудесното, защото утре то може да свърши и аз да страдам.
Боговете играят на зарове и не питат дали искаме да участваме в играта. Не ги е грижа дали сме изоставили мъж, дом, работа, кариера, мечти… Боговете не ги интересува, че в живота ни всяко нещо има
