— Имал съм. Влюбвал съм се в много жени.

Изпитах слаба ревност и се учудих на реакцията си.

Но вътрешната ми борба сякаш бе стихнала и не исках да я предизвиквам отново.

— Защо тя е „Дева“? Защо не ни представят Богородица като съвсем обикновена, нормална жена?

Той доизпи останалото в бутилката вино. Попита ме дали искам да донесе още една, но аз отказах.

— Искам да ми отговориш. Винаги когато започнем определени теми, ти отклоняваш разговора.

— Тя е била нормална жена. Имала е и други деца. В Библията пише, че Исус е имал двама братя.

Девствеността в зачатието на Исус има друг смисъл. Мария открива нова епоха на благодат. С нея започва нов етап. Тя е космическата годеница, Земята, която се разтваря пред небето и се оставя да бъде оплодена.

И в този миг, благодарение на нейната смелост да приеме съдбата си, тя позволява на Бог да слезе на Земята. И се превръща във Великата майка.

Не успях да проследя мисълта му и той разбра.

— Тя е женското лице на Бога. Самата тя има божествена същност.

Беше напрегнат, произнесе тези думи с неохота, сякаш вършеше някакъв грях.

— Нима е богиня? — попитах аз.

Изчаках, за да ми обясни по-добре, но той не продължи разговора. Преди малко гледах с ирония на неговия католицизъм. Сега обаче думите му ми заприличаха на богохулство.

— Коя е всъщност Дева Мария? И какво представлява тази Богиня?

Аз бях тази, която отново се връщаше към разговора.

— Трудно е да се обясни — отговори той, като неудобството му нарастваше. — Нося нещо написано. Ако искаш, ще ти дам да го прочетеш.

— Сега нищо няма да чета, искам да ми обясниш — настоявах аз.

Той потърси бутилката с вино, но тя беше празна. Вече не си спомняхме кое ни бе накарало да дойдем при кладенеца. Случваше се нещо изключително — с думите си той сякаш вършеше някакво чудо.

— Хайде, говори! — настоявах аз.

— Нейният символ е водата, мъглата, която я обгръща. Богинята се явява чрез водата.

Мъглата сякаш започна да оживява и да се превръща в нещо свещено, въпреки че все още не разбирах думите му.

— Не искам да ти говоря за история. Ако желаеш да узнаеш нещо повече, можеш да прочетеш написаното по въпроса, което нося със себе си. Но трябва да знаеш, че тази жена — Богинята, Дева Мария, Великата майка, Изида, София, робиня и господарка — присъства във всички религии по света. Била е забравяна, забранявана, скривана, но култът към нея е оцелял през хилядолетията, за да стигне до наши дни.

„Едно от лицата на Бога е лице на жена.“ Взрях се в него. Очите му блестяха, втренчени в мъглата пред нас. Разбрах, че е нужно да бъда по-настоятелна, за да продължи.

— Тя се появява още в Глава първа на Библията — когато Духът Божий се носи над водата. И Бог отделя водата, която е под твърдта, от водата, която е над твърдта. Това е мистичният брак между Земята и Небето.

Появява се и в последната глава на Библията, когато

— Защо точно водата символизира женското лице на Бога?

— Не знам. Но Тя обикновено избира тоя начин, за да ни се яви. Може би защото водата е изворът на живота; заченати сме във вода и девет месеца живеем в нея.

Водата символизира Властта на жената, власт, за която никой мъж — колкото и боговдъхновен и съвършен да е той — не би могъл да мечтае.

Той спря за миг, след което довърши мисълта си:

— Във всички религии, във всички обичаи Тя се явява по един или друг начин, но винаги се явява. Тъй като аз съм католик, успявам да я видя, когато пред мен е ликът на Дева Мария.

Хвана ме за ръка и за по-малко от пет минути излязохме от Сен Савен. Минахме покрай един стълб на пътя, който изглеждаше доста странно: на върха му имаше кръст, а там, където би трябвало да е изобразен Исус Христос, бе Дева Мария. Спомних си думите му и се учудих на съвпадението.

Тъмнина и мъгла ни обгръщаха от всички страни. Представих си, че съм във водата, в майчината утроба, където времето и мисълта не съществуват. Всичко, за което той говореше, започна да придобива някакъв ужасен смисъл. Сетих се за госпожата, която бе седнала до мен на беседата. Сетих се за момичето, което ме заведе на площада. То също бе казало, че водата е символ на Богинята.

— На двайсет километра оттук има една пещера — продължи той. — На 11 февруари 1858 година едно момиченце събирало дърва наблизо заедно с още две деца. Момичето било слабичко, страдало от астма, семейството му живеело на ръба на мизерията. И в оня зимен ден то се побояло да пресече рекичката — можело да се измокри и да се разболее, а родителите му се нуждаели от малкото пари, които печелело като пастирче.

И точно в този миг се появила някаква жена, облечена в бяло, с две златни рози в краката. Държала се с момичето като с принцеса, помолила го да дойде на същото място още няколко пъти и изчезнала. Другите две деца, които също я видели в състояние на транс, веднага разпространили новината.

От този момент за момичето започнала една безкрайна голгота. Било арестувано и поискали от него да отрече случилото се. Предлагали му пари, за да измоли разни услуги от Видението. В първите дни след събитието отправили тежка обида към семейството му, обявявайки на площада, че то прави всичко това, за да стане център на внимание.

Момичето — казвало се Бернадет — нямало представа какво би могло да бъде това, което видяло. Наричало жената „Онова“ и съкрушените му родители отишли да се посъветват със селския свещеник. Той предложил следващия път, когато тази жена се яви пред момичето, то да я попита как се казва.

Бернадет сторила каквото поръчал отецът, но вместо отговор получила усмивка. „Онова“ се появило общо 18 пъти, като през повечето време мълчало. Веднъж поискало от момичето да целуне земята. Въпреки че не разбрала защо трябва да го прави, Бернадет изпълнила желанието му. Друг път „Онова“ поискало от момичето да изкопае дупка в пещерата. Бернадет се подчинила и веднага от дупката бликнала вода, която била кална, защото там понякога вкарвали прасета.

— Изпий тази вода! — казала жената.

Водата била толкова мръсна, че Бернадет три пъти загребвала от нея и три пъти я изливала, без да посмее да я поднесе до устата си. Накрая се подчинила, макар и с отвращение. От мястото, където изкопала дупката, започнала да блика по-силна струя. Някакъв човек, който бил сляп с едното си око, напръскал с няколко капки лицето си и зрението му се възвърнало. Една отчаяна жена потопила в извора новороденото си бебе, което умирало. Този ден температурата била под нулата. Детето оздравяло.

Постепенно новината се разпространила и хиляди хора започнали да се стичат на това място. Момичето продължавало да разпитва жената как се казва, но тя само се усмихвала.

Докато най-сетне, в един прекрасен ден, „Онова“ се обърнало към Бернадет и казало:

— Аз съм Непорочното зачатие.

Доволно, момичето веднага изтичало при свещеника, за да му каже името.

— Не може да бъде! — учудил се той. — Никой не може да бъде дървото и плода едновременно, детето ми. Върни се и я поръси със светена вода!

Според свещеника само Бог би могъл да съществува преди всичко останало и по всичко личало, че Бог е мъж.