Докато танцувам, аз успявам да видя сърцето на този мъж, въпреки че не виждам неговото лице. Чувствам, че той е някъде наблизо и затова трябва да съм нащрек. Трябва да танцувам сутрин, за да мога през остатъка от деня да съм бдителна за нещата край мен.

— Знаеш ли какво означава думата „екстаз“? Идва от гръцки и означава да излезеш от себе си. Да прекараш целия ден извън себе си е да искаш прекалено много от тялото и душата си.

— Ще опитам.

Видях, че е безсмислено да спорим и направих запис. Оттогава всеки ден се будех с музиката, идваща от горния етаж. Можех да чуя стъпките й и се питах как успява да върши работата си в банката след едночасов транс. При случайна среща из коридорите я поканих на кафе. Атина ми каза, че е направила още копия на записа и че сега много хора в службата й също търсят Върха.

— Лошо ли е? Тайна ли беше?

Разбира се, че не. Напротив, така ми помагаше да съхраня почти изгубената традиция. В бележките на дядо ми една от жените казваше, че монах, който посетил района, твърдял, че всички наши предци и всички бъдещи поколения са вътре в нас. Когато се освобождаваме, правим това с цялото човечество.

— Значи мъжете и жените от онова сибирско селище трябва да присъстват и да са доволни. Тяхното дело се възражда в света благодарение на дядо ви. Но аз съм любопитна да разбера едно нещо. Защо решихте да танцувате, след като прочетохте текста? Ако пишеше нещо за някакъв спорт, щяхте ли да решите да станете футболист?

Никой не ми беше задавал такъв въпрос.

— Защото тогава бях болен. Имах някакъв рядък артрит и лекарите предричаха, че на 35 години ще бъда в инвалиден стол. Видях, че ми остава малко време, и реших да се посветя на всичко, което няма да мога да правя по-нататък. Дядо ми беше написал на онази хартийка, че жителите на Дедов вярвали в лечебната сила на транса.

— Очевидно са имали право.

Аз не отговорих нищо, защото не бях толкова убеден. Може пък лекарите да са се излъгали. Може фактът, че със семейството си съм емигрант, който не може да си позволи лукса да бъде болен, да е подействал толкова силно на подсъзнателно ниво, че да е предизвикал естествена реакция в организма ми. А може и да е било чудо, което е в разрез с моята католическа религия — танците не лекуват.

Помня как в младежките си години, понеже не разполагах с подходяща музика, имах навика да слагам една черна качулка на главата си и да си представям, че реалността наоколо престава да съществува — духът ми отиваше в Дедов и аз бях с онези мъже и жени, с дядо и неговата любима. В тишината на стаята го молех да ме научи да танцувам, да изляза извън рамките си, тъй като съвсем скоро щях да бъда парализиран завинаги. Колкото повече се движеше тялото ми, толкова по-силно заблестяваше светлината в сърцето ми и толкова повече неща научавах — може би от себе си, може би от призраците на миналото. Дори започнах да си представям каква музика са слушали по време на ритуалите си и когато един приятел посети Сибир — години по-късно, — го помолих да ми донесе записи. За моя изненада един от тях много наподобяваше на моята представа за танца от Дедов.

Беше по-добре да не казвам нищо на Атина. Тя лесно се влияеше и ми се струваше нестабилна.

— Може би си постъпила правилно — това беше единственият ми коментар.

Разговаряхме още веднъж, малко преди да замине за Близкия изток. Изглеждаше доволна, сякаш бе открила всичко, което желаеше — любовта.

— Хората в службата ми сформираха група. Наричат себе си „поклонници на Върха“. Всичко е благодарение на дядо ви.

— Благодарение на теб, тъй като си почувствала необходимост да споделиш с другите. Знам, че заминаваш. Искам да ти благодаря за това, че даде ново измерение на нещата, с които се занимавам от години, опитвайки се да разпространя тази светлина сред малкото заинтересовани, ала винаги бях малко плах, вечно смятах, че хората ще се присмеят на цялата тая работа.

— Знаете ли какво установих? Макар екстазът да е способността да излезем от себе си, танцът е начин да се издигнем в пространството. Да открием нови измерения, запазвайки връзката с тялото си. Чрез танца духовният и материалният свят могат да съжителстват безпрепятствено. Смятам, че балетистите в класическия балет стоят на върха на палците си, защото едновременно докосват земята и се въздигат към небето.

Доколкото си спомням, това бяха последните й думи. При всеки танц, на който се отдаваме с радост, мозъкът губи способността си да контролира и сърцето грабва юздите на тялото. Само тогава се явява Върхът.

Стига да вярваме в него, разбира се.

Приех Атина само защото нейното семейство е един от най-важните ни клиенти — в края на краищата светът се върти около взаимните интереси. Тъй като беше прекалено темпераментна, я назначих на административна длъжност — тайно се надявах сама да си подаде оставката. По този начин щях да мога да кажа на баща й, че съм се помъчил да й помогна, но безуспешно.

Опитът ми на директор ме бе научил да разпознавам душевното състояние на хората дори когато те не казват нищо. Научиха ни на това по време на един курс по управление — ако искате да се отървете от някого, направете всичко възможно той да престане да се отнася с уважение към вас и така ще можете справедливо да го уволните.

Направих всичко възможно, за да постигна целта си с Атина. Тъй като тя не зависеше от тези пари, накрая щеше да установи, че усилието да става сутрин рано, да оставя детето в дома на майка си, да прави всеки ден едно и също, да се връща да вземе сина си, да отива до магазина, да се грижи за детето, да го приспива, на другия ден отново да губи по три часа в градския транспорт — всичко това е напълно излишно, защото има по-привлекателни начини да прекарва дните си. Постепенно тя започна да става все по- раздразнителна, а аз се почувствах горд от стратегията си — щях да успея. Оплакваше се от апартамента, където живееше, казваше, че нощем собственикът пуска в дома си прекалено силно музиката и че вече дори не може да се наспива.

Но внезапно нещо се промени. Първо само у Атина, а после в целия клон.

Как забелязах промяната ли? Когато група хора работят заедно, те са нещо като оркестър. Добрият ръководител е диригент и знае кой инструмент е разстроен, кой изразява повече емоция и кой просто следва останалите. Атина сякаш свиреше на своя инструмент без капчица ентусиазъм. Вечно беше някак встрани, никога не споделяше с колегите си радостите и неволите в личния си живот, времето извън службата прекарваше в грижи по сина си, нищо друго. Докато внезапно не започна да изглежда по-спокойна и по- общителна. Разказваше на всеки, пожелал да я изслуша, че е открила начин за подмладяване.

А това, естествено, е вълшебна думичка — подмладяване. Когато я използва човек на 21 години, звучи налудничаво, но дори и така хората й повярваха и започнаха да питат за тайната на тази формула.

Работата й стана доста по-ефективна, въпреки че си беше на същия пост. Колегите, които преди се ограничаваха с едно „добър ден“ и „лека вечер“, започнаха да я канят на обяд. Когато се връщаха, изглеждаха доволни, а продуктивността на клона се повиши.

Знам, че влюбените могат да въздействат положително на средата си, та веднага реших, че Атина е срещнала някой много важен за живота й човек.

Попитах я, тя веднага се съгласи, че е така, и добави, че никога не е излизала с клиент, но в този случай било невъзможно да отклони поканата. В нормална ситуация веднага би следвало да я уволня — правилата на банката бяха ясни, личните контакти са абсолютно забранени. Но аз тъкмо бях забелязал, че нейното поведение на практика е оказало въздействие върху всички, с някои колеги започнаха да излизат след работа и доколкото знам, поне двама или трима бяха ходили в дома й.

Бях изправен пред много сложна ситуация. Младата стажантка, която нямаше никакъв професионален опит, която отначало беше плаха, а понякога и агресивна, се беше превърнала в своеобразен лидер за моите служители. Ако я уволня, ще сметнат, че е от ревност, и ще загубя тяхното уважение. Ако я задържа, рискувам след няколко месеца да изгубя контрол над групата.

Реших да изчакам малко. През това време „енергията“ (мразя тази дума, понеже в действителност не