— Защото те обичам. Обичам и Виорел. А постоянно ви упреквам, че заради вас двамата съм се отказал от мечтата си да стана инженер. Ако бяхме изчакали малко, нещата щяха да са по-различни, но ти мислеше само за собствените си планове. Забрави да включиш и мен в тях.

Атина не реагира, сякаш беше очаквала това поведение или несъзнателно го беше предизвикала.

Сърцето ми кървеше, понеже очаквах да ме помоли да остана. Но тя изглеждаше спокойна, примирена, загрижена единствено за това бебето да не ни слуша. Тогава се уверих, че никога не ме е обичала, аз съм бил просто инструмент за осъществяване на тази смахната мечта — да има дете на деветнайсет години.

Казах й, че може да задържи къщата и мебелите, но тя отказа. Щяла да отиде при майка си за известно време, да си потърси работа и да си наеме апартамент. Попита дали ще мога да й помагам финансово за Виорел. Веднага се съгласих.

Станах, целунах я за последен път — дълго, — отново настоях да остане там, но тя пак каза, че ще отиде в дома на родителите си, щом си оправи нещата. Настаних се в един евтин хотел и всяка вечер очаквах да ми позвъни и да ме помоли да се върна, за да започнем отначало нов живот. Бях готов дори да продължим стария си живот, ако се налага, тъй като раздялата ми помогна да разбера, че на света няма нищо по-важно от жената и детето ми.

След седмица ми се обади. Но ми каза единствено, че е изнесла нещата си и няма намерение да се връща. След още две седмици разбрах, че е наела малко таванско помещение на Басет Роуд, където всеки ден й се налагаше да изкачва с детето три етажа. След още два месеца подписахме документите.

Моето истинско семейство си тръгна завинаги. А семейството, в което съм се родил, ме прие с отворени обятия.

Веднага след раздялата и огромната болка, която последва, аз се запитах дали това не е било поредното грешно решение. Необмислено решение, така присъщо на хората, чели прекалено много любовни истории в юношеските години и пожелали да повторят на всяка цена легендата за Ромео и Жулиета. Когато болката поутихна — единственият лек за това е да мине време, — разбрах, че животът ми е позволил да срещна жената, която бих могъл да обичам цял живот. Всяка секунда до нея си бе струвала и въпреки случилото се аз отново бях готов да повторя всяка стъпка.

Ала освен че излекува раните ми, времетб ми показа нещо любопитно — можем да обичаме повече от един човек в живота си. Ожених се повторно, щастлив съм с новата си жена и не мога да си представя да съм без нея. Но това не ме задължава да се отрека от всичко преживяно. Просто трябва да внимавам да не сравнявам двете жени — любовта не може да бъде измерена както може да бъде измерена дължината на пътя или височината на сградата.

От връзката ми с Атина остана нещо много важно — син, нейната голяма мечта, която ми бе споделена, преди да решим да се оженим. Сега имам друг син от втората си жена и този път съм по-подготвен за всичко хубаво и лошо, свързано с бащинството. Не е като преди дванайсет години.

Веднъж, когато отидох да взема Виорел за уикенда, реших да засегна темата. Попитах я защо е била толкова спокойна, когато й казах, че искам да се разделим.

— Защото съм се научила да страдам мълчаливо. През целия ми живот е било така — отговори тя.

Едва тогава ме прегърна и изплака всичките сълзи, които не бе успяла да пролее в деня на раздялата.

Видях я да влиза за неделната литургия. Както винаги носеше бебето на ръце. Знаех какви проблеми имат, но до онази седмица всичко ми се струваше нормално — недоразумения между съпруг и съпруга. Очаквах рано или късно нещата да се оправят, тъй като и двамата бяха хора, излъчващи доброта.

От една година тя не идваше да свири на китара и да възхвалява Девата. Беше се посветила на Виорел, когото аз имах честта да кръстя, въпреки че не знам да има светец с такова име. Но тя всяка неделя идваше на литургията и накрая, когато хората се разотиваха, ние винаги разговаряхме. Казваше, че съм единственият й приятел, бяхме се молили заедно на Бог, но сега имала нужда да изповяда пред мен земните си неволи.

Обичаше Лукас повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. Той беше баща на сина й, човекът, когото бе избрала, за да сподели живота си, мъжът, който се бе отказал от всичко и бе събрал достатъчно смелост да създаде семейство. Когато кризите започнаха, тя се опитваше да му помогне да разбере, че са временни, че трябва да се посвети на сина си, но няма намерение да го превръща в глезено дете. Остави го да се изправи сам срещу някои житейски несгоди. Оттам нататък тя отново щеше да е съпругата и жената, които той бе познал при първите им срещи, може би дори още повече, тъй като сега вече беше наясно със задълженията и отговорностите на направения избор. Но дори и така Лукас се чувстваше пренебрегнат, тя отчаяно се опитваше да се разкъса между двамата, ала все биваше заставяна да избира и винаги без никакво колебание избираше Виорел.

С моите слаби познания по психология казах, че не за първи път чувам подобна история и че мъжете обикновено се чувстват пренебрегнати в такива ситуации, но минава. И преди съм срещал тези проблеми у моите енориаши, приказвал съм с тях. При един от нашите разговори Атина призна, че може би малко е избързала. Романтичната страна на това да бъде млада майка й попречила да види ясно истинските грижи, които идвали след раждането на детето. Но вече било твърде късно да се упреква.

Попита дали аз не бих могъл да поговоря с Лукас, който никога не идваше в църквата — или защото не вярваше в Бог, или защото предпочиташе да се възползва от неделните утрини, за да е по-близо до сина си. Аз изразих готовност да го сторя, стига той да дойде по своя воля. А когато Атина беше на път да го помоли за тази услуга, връхлетя голямата криза и съпругът й я напусна.

Посъветвах я да бъде търпелива, но тя се чувстваше дълбоко наранена. Вече бе изоставена веднъж в детството си и цялата омраза, която изпитваше към родната си майка, автоматично бе пренасочена към Лукас. Въпреки че, доколкото разбрах, по-късно станали близки приятели. За Атина прекъсването на връзките вътре в семейството беше може би най-тежкият грях, който някой е способен да извърши.

Тя продължи да идва в църквата в неделя, но после веднага се прибираше — вече нямаше на кого да оставя сина си, а той плачеше много по време на литургията и пречеше на вярващите да се концентрират. В един от редките моменти, когато успяхме да поговорим, Атина ми каза, че работи в някаква банка и че си е наела апартамент. Не бивало да се тревожа, „бащата“ (тя престана да произнася името на мъжа си) плащал издръжка.

Докато не дойде онази съдбовна неделя.

Аз знаех какво се е случило през седмицата. Един от енориашите ми беше разказал. Прекарах няколко нощи, молейки се някой ангел да ми помогне да реша дали трябва да спазвам обета си пред Църквата или обета си пред хората. Понеже никакъв ангел не ми се яви, потърсих по-висшестоящия от мен, а той ми каза, че Църквата се е съхранила, защото винаги е спазвала строго догмите си. Ако се правели изключения, щяла да рухне още през средновековието. Знаех точно какво ще се случи, помислих да се обадя на Атина, но тя не ми беше оставила новия си телефонен номер.

Същата сутрин ръцете ми трепереха, когато вдигнах хостията и осветих хляба. Казах думите, които вековната традиция ми е предала, използвайки съхраняваната поколения наред сила на апостолите. Но мисълта ми веднага се насочи към онази млада жена, прегърнала детето си. Беше като Дева Мария — чудото на майчинството и любовта, проявени в самотата и липсата на закрила. Нареди се както винаги и лека-полека се приближаваше за причастие.

Смятам, че голяма част от присъстващите знаеха какво става. И всички гледаха към мен и чакаха да видят какво ще направя. Видях се обграден от праведни, грешници, фарисеи, членове на синедриона, апостоли, ученици, всякакви добронамерени и злонамерени хора.

Атина спря пред мен и направи както всеки друг път — затвори очи и отвори уста, за да поеме тялото Христово.

Ала тялото Христово остана в ръцете ми.

Тя отвори очи, без да разбира какво точно става.

— Ще говорим после — прошепнах. Тя не помръдваше.

— Зад теб има хора. Ще поговорим после.