замисли за Касиди Блак. Скоро щеше да държи козовете на играта, която играеха. И последната дума щеше да е негова.

Жената се появи след шест минути. През това време Карч броеше и автомобилите по пътя. Бяха минали само три. Не можеше да предвиди движението, но предполагаше, че ще има две-три минути.

Той взе от седалката доклада от „Ренесънс Инвестигейшънс“ и отново прочете името. После слезе от колата, пресече улицата и в движение огледа съседните къщи за свидетели. Не забеляза никого. Имаше зелена светлина. Можеше да пристъпи към изпълнението на плана си.

Когато се приближи на няколко крачки от дъсчената ограда, момиченцето вдигна очи от топката си. Не каза нищо. Просто спря да си играе и го загледа.

— Как си? — попита Карч. — Ти си Джоди Шоу, нали? Детето хвърли поглед към къщата, не видя майка си на прага и отново се обърна към Джак.

— Ти си, нали?

Джоди кимна и Карч се приближи до оградата. Дъртееше ръцете си напъхани в джобовете.

— И аз така си помислих. Виждаш ли, татко ти ме прати от службата да те взема за тържеството изненада.

— Какво е „тържество изненада“?

Той извади ръце от джобовете си и клекна, за да е на нейната височина. Жената не се виждаше, но той знаеше, че трябва да побърза. Завъртя глава и се огледа. Никой. Не минаваха автомобили. Все още имаше зелена светлина.

— Тържеството, което, подготвя за майка ти. Не иска тя да научи. Но ще е адски забавно. Там ще са много от приятелите ти и даже ще има фокусник.

Карч протегна ръка към дясното й ухо и като че ли извади от въздуха монета. Когато измъкна дланта си от джоба, държеше монетата между средния и безимения си пръст. Момиченцето изненадано се усмихна.

— Ами от тази страна? — каза той и извади от другото й ухо втора монета. Усмивката на детето стана още по-широка.

— Как го направи?

— Ако ти кажа, ще трябва да… хм, ами, ако дойдеш с мен при татко ти, обещавам да те науча на този фокус. Какво ще кажеш, Джоди? Той ни чака, малката.

— Не съм малка. И не трябва да ходя с непознати.

Джак мислено се наруга и пак погледна към вратата. Все още бе чисто.

— Зная, че не си малка. Просто така се казва. И освен това не съм непознат. Искам да кажа, че с теб се виждаме за пръв път, но с татко ти сме приятели. Защо иначе ще ме избере да те взема за празника?

За последен път вдигна очи към вратата. Знаеше, че се е забавил. Зелената светлина вече ставаше червена.

— Както и да е, татко ти наистина иска да си в службата, за да…

Карч се изправи и протегна ръце над оградата.

— … можеш да извикаш „Изненада!“, когато дойде майка ти.

Той я хвана под мишниците и я повдигна. Знаеше, че е най-важно да я накара да запази тишина, докато вземе трийсетината метра до колата. После нямаше значение. Джак се обърна и бързо закрачи към линкълна.

— А мама? — боязливо попита детето.

— Шшт, шшт — отвърна той. — Не трябва да научи за това, миличка. Иначе няма да е изненада.

Стигна до автомобила, отвори задната врата и настани момиченцето вътре. После се метна зад волана. Беше успял. Потегли обратно по Лукаут Маунтин Роуд.

— На празника ще има ли танци? — попита Джоди.

Джак нагласи огледалото така, че да може да я наблюдава. В този момент се разнесе писък. Прозорците бяха вдигнати и източникът му не можеше да се определи. Той завъртя обратно огледалото и видя, че жената е на улицата на петдесетина метра зад тях. Гледаше след отдалечаващия се линкълн и притискаше с юмруци слепоочията си. Карч бързо натисна бутона на радиото.

После отново погледна в огледалото. Жената крещеше, но песента заглушаваше виковете й. Разказваше се за ангел, който шепнел в нечие ухо.

Той се замисли. Съмняваше се, че от това разстояние жената е успяла да види номера на колата, но трябваше да намери спокойно място, където да върне оригиналните.

Джак си спомни, че момиченцето му е задало въпрос, завъртя огледалото и погледна към него.

— Какво казваш?

— На тържеството за мама ще има ли танци?

— Естествено, малката, ще има много танци.

— Не съм малка.

— Да бе. Ама на кой му пука?

— Тук е полицията, какво обичате?

— Чуйте ме, имате ранен полицай. Ранен полицай!

Тя даде адреса на „Селма“ и обясни къде да открият Телма Кибъл. Освен това описа раната и каза да пратят линейка.

— В момента записвам информацията в компютъра. Как е името ви, моля?

— Просто пратете линейката.

Каси прекъсна връзката и незабавно натисна бутона за преизбиране. Отначало даваше заето, но после й отговориха.

— Тук е полицията, какво обичате?

В първия момент си помисли, че е същата телефонистка.

— Какво обичате?

— Не беше.

— Един мъж отвлича момиченце. Трябва да пратите някого.

— Какъв е адресът, госпожо?

Каси погледна часовника на таблото. Три и петнайсет. Знаеше наизуст разписанието на Джоди Шоу и че винаги я взимат от „Уъндърланд“ в три. Ако Карч още не я бе отвлякъл, щеше да го направи при къщата. Тя даде на телефонистката адреса на Лукаут Маунтин Роуд.

— Побързайте! Моля ви!

И отново изключи. На „Холиуд“ и „Лоръл Каниън“ хвана зелен светофар и продължи в каньона. Разбираше, че навярно е по-близо от патрулните коли. Трябваше да реши какво да прави, ако стигне първа.

Платното стана еднолентово и Каси изведнъж се оказа приклещена зад стар форд.

— Хайде! — извика тя и натисна клаксона. — Давай! Давай!

Мъжът в автомобила пред нея я гледаше в огледалото си. Каси му махна да отбие вдясно, но той просто й показа среден пръст и като че ли нарочно още повече намали скоростта. На следващия завой тя го изпревари — опасна маневра, която накара идващата отсреща кола рязко да свие настрани. Шофьорът й и мъжът от форда гневно надуха клаксоните си. Каси подаде ръка през прозореца и показа среден пръст. После настъпи газта.

Излезе на Лукаут Маунтин Роуд и продължи нагоре. Когато минаваше покрай „Уъндърланд“, видя, че в училищния двор все още има деца и улицата е претъпкана с паркирани автомобили. Не си направи труда да търси Джоди. Знаеше разписанието й. Или вече си беше вкъщи, или при Карч.

На последния завой преди дома на семейство Шоу сър-Цето й бясно затуптя. На улицата видя полицейска кола с включена лампа. Надяваше се, че е там заради нейното повикване, но инстинктът и подсказваше, че не е възможно. Откакто се бе обадила, бяха изтекли само три минути.

Когато наближи, Каси намали скоростта. На моравата до дъсчената ограда стояха двама полицаи, мъж и жена. И Линда Шоу. Лицето й беше толкова измъчено и зачервено, че Каси едва я позна. Линда Шоу —