Каси спря до тротоара на една пряка от дома си и внимателно потърси някакви признаци, че Карч я очаква там. Не забеляза нищо подозрително — на отбивката нямаше автомобили, входната врата не беше разбита. Остана така в продължение на десет минути, после потегли и паркира на улицата, която минаваше успоредно на „Селма“. Слезе от поршето, пресече напряко между две къщи и прескочи оградата на задния си двор. Парите бяха заключени в багажника. Нямаше намерение да се бави дълго. Щеше да вземе само една снимка и навярно малко дрехи. Изрови резервния ключ от саксията на верандата и безшумно се вмъкна през вратата на кухнята.

Карч бе идвал. Нямаше следи от претърсване като у Дио. Но беше идвал. Усещаше го. Знаеше го. Някои неща бяха разместени, други липсваха. Тя тихо влезе в дневната и се убеди в това, когато видя закачалката със седемте катинара на малката масичка.

Застана абсолютно неподвижно и съсредоточено се вслуша. След като не чу нищо, се върна в кухнята и извади от чекмеджето най-големия нож. После излезе в предния коридор и бавно тръгна към спалнята си.

Първо забеляза плаката. Той висеше накриво и отгоре му сякаш с кръв бе надраскан голям кръст. Дълго не успя да откъсне очи от него. Накрая плъзна поглед по стаята. Карч я беше претърсил. Каси нямаше много вещи и бъркотията по пода не изглеждаше толкова ужасна. Но тя бързо приклекна и грабна двата си албума. Мисълта, че Карч се е докосвал до тях и ги е разглеждал, я отвращаваше. Остави ги на леглото, за да ги вземе със себе си, макар да знаеше, че вече няма нужда от тях. После потърси снимката, която й трябваше, която бе незаменима.

Откри я в кошчето за боклук. Стъклото беше счупено. Самата фотография изглеждаше непокътната и тя облекчено въздъхна. Двамата с Макс нямаха други снимки заедно. В продължение на пет години тя висеше на стената до леглото й в „Хай Дезърт“. Каси свали рамката и я остави при двата албума. Погледна си часовника и видя, че наближава три. Трябваше да побърза. Взе възглавницата от леглото, свали калъфката и прибра в нея албумите и снимката с Макс.

Отиде при скрина и извади бельо и чорапи. Нямаше бижута освен обеците, които носеше постоянно — сребърни халки, подарък от Макс.

След това тръгна към килера, за да си вземе дънки и няколко ризи.

Телма Кибъл лежеше разкрачена на пода с гръб към задната стена. Главата й бе наклонена под странен ъгъл, Устата й зееше, а предницата на роклята й представляваше тъмночервена каша. Каси отскочи, ахна и изпусна калъфката.

Кибъл бавно вдигна клепачи. Въпреки едрото й тяло, това движение сякаш изчерпа всичките й сили. Каси застана на колене между изпънатите й крака.

— Телма! Телма! Какво се е случило?

Без да изчака отговора, който вече знаеше, тя смъкна от закачалката една от двете си рокли, смачка я на топка и се наведе към Кибъл, за да я използва като компрес. Откри раната високо на гърдите й. Беше изтекло огромно количество кръв. Толкова много, че Каси се смая как Кибъл е още жива. Тя притисна роклята към раната и погледна устните на негърката. Те беззвучно се движеха — Телма се опитваше да й каже нещо.

— Не говори, Телма, не говори. Карч ли беше? Мъж на име Карч?

Кибъл едва забележимо кимна.

— Съжалявам, Телма.

— … треля ме със собствения ми пистолет… — изхриптя надзорничката.

— Не говори, Телма. Ще повикам помощ. Ти стой тук. Можеш ли да държиш това?

Тя повдигна лявата ръка на ранената и я притисна към роклята. Когато я пусна, ръката на Кибъл започна да се свлича. Каси се пресегна към пластмасовия кош за пране, придърпа го, преобърна го, приближи го плътно до негърката и опря лакътя й върху дъното. Тежестта на огромната й ръка щеше да придържа дланта й върху компреса.

— Почакай тук, Телма. В къщата няма телефон. Трябва да ида до колата. Ще повикам помощ и веднага се връщам. Разбираш ли?

Челюстта на Кибъл потръпна.

— Не ми отговаряй! Трябва да пазиш силите си. Скоро ще пристигне помощ.

Тя понечи да се изправи, но видя, че устата на надзорничката продължава да се движи. Искаше да й каже нещо. Каси се наведе и доближи лявото си ухо към нея.

— Той знае…

После замълча. Каси я погледна.

— Какво знае?

Очите на ранената жена срещнаха нейните и Каси разбра, че се мъчи да й каже нещо важно.

— Карч ли? Какво знае Карч, Телма?

Тя отново се наведе към Кибъл.

— За дъщеря ти. Той… взе снимката й.

Каси отскочи като ужилена и уплашено се втренчи в надзорничката. После погледна калъфката, сякаш вътре имаше бомба, която всеки момент щеше да избухне. Грабна я и изсипа съдържанието й на пода. Взе единия от албумите — онзи, който наричаше „училищният албум“ — и го разтвори. Първата снимка липсваше. Написаните с черен маркер върху пластмасовия прозорец думи смразиха сърцето й.

Разбираше какво означава това.

— Върви…

Каси откъсна очи от албума.

— Върви… при нея…

Тя дълго гледа Кибъл, после кимна, скочи и се втурна навън. Взе със себе си само албума с телефонния номер.

Линкълнът на Карч следваше отдалеч бялото волво комби, потеглило от училище „Уъндърланд“. Както очакваше, то не отиде далеч. Продължи по Лукаут Маунтин Роуд почти до върха на хълма, после зави по отбивката към една отдалечена от пътя къща, построена в стила на двайсетте години. Джак намали и когато се изравни с нея, видя жената и момиченцето с раничката да вървят към входната врата. Той продължи и на следващата пряка направи обратен завой. Върна се по улицата и спря до тротоара срещу къщата, пред която беше паркирано волвото. Жената и детето вече бяха влезли вътре.

Карч забеляза табелата на агенцията за недвижими имоти и по-малкия надпис, съобщаващ, че къщата е продадена. Поредната част от загадката намираше отговора си. Ако бе имал възможност да я попита, Касиди Блак щеше да му отговори, че всичко е започнало с тази табела.

— Ето ни и нас — каза той.

Напоследък често го правеше — коментираше на глас, когато наоколо нямаше никого. Но това не го безпокоеше. Предаваше се по наследство. Някога беше слушал от спалнята си как баща му си говори пред огледалото в съседната стая. Правеше го, докато упражняваше фокуси с монети и карти. Винаги казваше, че в неговото изкуство бъбренето било също толкова важно, колкото и движенията на ръцете. Думите също можели да са част от илюзията.

Джак чу вик и погледна към къщата. Момиченцето се бе преоблякло и сега носеше дънков гащеризон и тениска с дълги ръкави. То риташе шарена топка из двора и викаше нещо. Жената стоеше на прага и го наблюдаваше. Карч зачака и накрая тя се скри вътре. Очевидно смяташе, че на двора е безопасно.

Той си погледна часовника. Искаше да види кога жената ще излезе отново да погледне детето. Трябваше да получи представа за интервалите, за да знае с колко време разполага. Докато чакаше, пак се