Карч се беше досетил, че Моралес е бивш затворник, рогато го накара да легне на пода в магазина, той го прие с достойнство, каквото обикновените хора никога не проявяваха. Жената обаче не. Тя започна да хленчи и щеше да се разписка, ако не я беше застрелял веднага.

— Е, успяхте ли да се сближите с нея? — попита Джак. — Достатъчно, за да разберете какво кара кръвта й да кипва?

— Искате да кажете защо е започнала да обира комарджии във Вегас ли?

Той кимна.

— Ако питате мен, това е свързано с баща й. Пропаднал комарджия. Сигурно е смятала, че си го връща на казината или нещо подобно. Не зная.

— Аз не мисля така. Имате ли нещо против да седна? Не съм много добре с гърба.

Без да спира да говори, Карч протегна ръце зад гърба си, сякаш за да се раздвижи.

— Пенсионираха ме от полицията в Метро. Частична инвалидност. Строших си гръбнака, докато преследвах един наркопласьор. Сграбчи ме и ме хвърли по едно стълбище…

Всичко това бяха лъжи, част от фокуса. Докато приказваше, той бръкна с лявата си ръка в копринения джоб на пояса на панталона си и извади миниатюрния пистолет.

— Никога не съм виждал толкова силен човек…

Джак протегна ръце напред и ги сключи, като в същото време прехвърли оръжието в дясната си длан. После с пъшкане седна на леглото. Кибъл се намираше на окола метър и двайсет от него и все още държеше „Беретата“ си отстрани. Неговият „Зиг Зауър“ висеше за цевта от другата й ръка. Нямаше да има проблеми с нея, но първо искаше да получи още информация.

— Разкажете ми за детето й от Макс Фрилинг — рече той.

Тя го изгледа подозрително.

— Какво дете и какво общо има това с вашия обир в Лас Вегас?

Карч се усмихна и поклати глава.

— Тя не е дошла в Калифорния само защото някакъв тип й е предложил да продава коли, госпожо Кибъл. Дошла е, защото има дете от Макс и то е било тук.

Той впери очи в нея.

— Но вие очевидно знаете, нали?

— Нямам представа къде е детето, но да, имате право. Когато са я арестували, Каси е била бременна. Пазила го в тайна, докато не започнало да й личи. Тогава вече била в „Хай Дезърт“. Детето се родило там. Кърмила го три дни и след това го дала за осиновяване.

Карч кимна. Не знаеше подробностите, но вече се бе досетил за основните моменти.

— Имате ли деца, госпожо Кибъл?

— Две.

— Три дни. Това достатъчно ли е, за да се привържеш? Искам да кажа, завинаги?

— Достатъчни са и три минути.

— Знаете ли, писна ми…

Той скочи от леглото и заби дулото на пистолета си в тлъстините под брадичката й.

— Писна ми от саркастичните ви отговори, госпожо Кибъл. Наистина…

Джак изби „Беретата“ от едната й ръка, после се пресегна и взе „Зиг Зауъра“ от другата.

— … започвате да ме дразните.

Кибъл се вцепени, очите й се разшириха.

— Какво правите? — попита тя.

— Притискам късото дуло на двайсет и пет калибров пистолет в тлъстата ви шия, госпожо Кибъл. А сега ще ви задам още няколко въпроса и вие ще оставите тая ваша надменност. Прав ли съм?

— Да — прошепна жената. — Както казах, имам две деца. Те нямат никой друг, освен мен, затова моля ви, недейте…

Карч я блъсна върху леглото, прибра малкия пистолет в джоба си и насочи към нея другия, като провери дали заглушителят все още е добре завинтен. Преди да заговори я изчака да повдигне уплашения си поглед към него.

— Е, ако искате да ги видите пак, отговорете на въпросите ми.

— Добре, добре, какви въпроси?

— Какво друго знаете за детето й? За момиченцето.

— Нищо. Тя ми разказа за него само веднъж. И никога повече не е споменавала нищо.

— По какъв повод стана дума за това?

— Показвах й снимките на моите момчета и тя просто спомена. Още в началото, току-що беше пристигнала от Невада. Опитвах се да я поопозная и ми се стори добро момиче.

— Какво друго ви каза? Не ви ли обясни как детето й се е озовало тук?

— Не. Казала на Макс, че е бременна, последната вечер — точно преди той да скочи през прозореца.

— Същата вечер ли?

— Така ми каза. Това щяло да е последният им удар. След като му съобщила, той не й позволил да го направи. И отишъл вместо нея.

— Искате да кажете, че тя е трябвало да влезе в оная стая, така ли?

— Не го ли знаехте?

— Откъде? Макс се разпльока на една от масите, а тя изобщо не продума и се призна за виновна. Сега вече зная защо, мамка му.

Карч потръпна. Загадката от онази нощ се изясняваше. Вече разбираше всичко — с шест години закъснение. Той се завъртя и отстъпи от леглото, сякаш бягаше от лош спомен. В огледалото на тоалетката видя, че Кибъл се напряга, като че ли се кани да направи нещо. После забеляза, че я наблюдава.

— Не постъпвайте глупаво, госпожо Кибъл. Не забравяйте за двете си деца. Каси Блак каза ли ви нещо за опита за летене на Макс?

— Не искаше да приказва за това. Само онзи път, когато спомена за детето. Според нея някой му е помогнал да скочи. Това е всичко.

— Да, имала е право. Само че му помогна тя, никой друг.

— Какво, да не сте били там?

Той продължително я изгледа и видя, че очите й се разширяват от страх.

— Сега въпросите задавам аз, спомняте ли си?

Джак изчака, за да й даде възможност да отговори, но тя мълчеше. Той бавно плъзна дулото на пистолета по едрото й тяло, после нагоре по стената, докато не го насочи към жената на плаката.

— Разкажете ми за Таити.

— За Таити ли? — Кибъл проследи погледа му. — Таити й беше мечта.

— Мечта ли?

— Веднъж ходили там двамата с Макс. За една седмица профукали печалбата от поредния си удар.

Карч хвърли поглед към кошчето за отпадъци до нощното шкафче. Вътре се виждаше снимката на Каси Блак и Макс. Бяха се снимали на Таити.

— Смяташе, че именно там било… нали разбирате, заченато бебето — продължи Кибъл. — И имали намерение да се върнат. След раждането. Да се откажат от ударите и да заживеят на Таити или на някой друг остров. Да заживеят щастливо и да отгледат детето.

— Но всичко излетяло през прозореца заедно с Макс.

— Не успели — кимна тя. — Така че за Каси Таити не беше място, а мечта. Целта на всичките й планове. Всичко, което двамата с Макс не са имали.

Джак мълчеше и гледаше към доклада от „Ренесънс Инвестигейшънс“, който лежеше на пода в краката на Кибъл.

— Това е почти всичко — без да откъсва очи от листа, накрая рече той. — Но нашата Каси Блак трябва да има план, госпожо Кибъл. Нещо ми подсказва, че тя е от хората, които винаги имат план.

Карч сякаш потъна потъна в дълбок размисъл. После внезапно вдигна поглед към нея.

— Последен въпрос. Какво да правя сега с вас?