След миг юмрукът експлодира в челюстта му. Блейн удари с всички сили точно там, където се целеше, като тялото му се извъртя, следвайки удара. Още докато удряше и болката от сблъсъка обгръщаше кокалчетата на ръката му и проникваше към китката, той усети, че има нещо нередно. Фреди едва се бе помръднал и въобще не се беше опитал да се предпази.

Фреди падаше, но необичайно. Падаше бавно, плавно, както рухва дърво след последния удар на брадвата. Постепенно се свличаше към пода и докато падаше, ръката му най-после се измъкна от джоба и в нея имаше пистолет. Оръжието се изплъзна от омекналите му пръсти и се удари в пода.

Блейн се наведе да го вземе и го хвана в ръка още преди Фреди да бе паднал напълно. После се изправи, наблюдавайки как Фреди най-сетне се удари в пода — всъщност не се удари, а просто се свлече долу и се отпусна бавно върху повърхността.

Часовникът още скърцаше на стената и Блейн се завъртя да го погледне. Видя, че стрелката на секундарника едвам пълзеше по циферблата. Часовникът също се е побъркал, каза си Блейн. Скърцаше, вместо да тиктака, а стрелката пълзеше, вместо да галопира.

Нещо с времето не беше наред. Пълзящата стрелка и забавените реакции на Фреди бяха доказателство за това.

Времето беше забавено.

А това бе невъзможно.

Времето не се забавя. То е универсална константа. Но дори и да се беше забавило по някакъв начин, то той самият не беше свързан с това.

Освен ако…?

Разбира се, освен ако времето си беше останало същото, а неговите действия бяха ускорени. Беше се движил толкова бързо, че Фреди не бе успял да действа, да се защити и да измъкне пистолета от джоба си.

Блейн вдигна ръка и огледа оръжието. То беше плоско и грозновато, но със сигурност смъртоносно.

Нито Фреди, нито „Фишхуук“ се бяха шегували. В една малка игричка, изпълнена с учтивост, не се включва пистолет. Освен ако не е решено да бъде използван. А Фреди — в това не можеше да има съмнение — беше готов да го използва.

Блейн отново се извърна към Фреди, който лежеше на пода в пълно спокойствие. Имаше още време, преди да се свести.

Блейн пусна оръжието в джоба си и тръгна към вратата, като забеляза, че стрелката на секундарника едва се беше помръднала от предишното си място.

Отвори вратата и хвърли един последен поглед на стаята. Тя пак бе светла, боядисана в бяло, пак бе изящно подредена и единственото, което не пасваше на вътрешността й, бе проснатият на пода Фреди.

Блейн излезе и пое по павираната пътека, водеща към голямото каменно стълбище, което се виеше по скалистото възвишение.

Някакъв мъж се беше излегнал в шезлонг в началото на стълбището и започна бавно да се изправя, докато Блейн се носеше край него по пътеката.

Светлината от един от горните прозорци освети лицето на изправящия се човек и Блейн видя изражението на ядосана изненада, което сякаш бе изсечено в камък.

— Съжалявам, приятелю — каза Блейн. Удари го право в каменното лице с изпъната и стегната в рамото ръка.

Мъжът бавно залитна назад, като стъпка по стъпка се накланяше все повече и повече. Скоро щеше да падне по гръб.

Блейн не изчака да види какво ще стане. Продължи да тича надолу по стъпалата. Отвъд тъмните очертания на паркираните превозни средства се виждаше една кола, чиито задни фарове блестяха, а моторът тихо работеше.

Това е колата на Хариет, каза си Блейн, но беше насочена погрешно — към ръба на каньона, където пътят след една-две мили свършваше. Той се запромъква към пътя покрай колите.

Хариет го чакаше в автомобила. Той го заобиколи, отвори вратата и се отпусна на седалката.

Изведнъж го връхлетя някакво странно чувство, ужасно, причиняващо болка усещане, като че ли бе тичал прекалено много. Той потъна в седалката, погледна ръцете си, лежащи в скута, и видя, че треперят.

Хариет извърна глава и го погледна.

— Не ти отне много време.

— Да. Побързах.

Тя превключи скоростите и колата се понесе по пътя. Реактивните й двигатели бучаха, а стените на каньона поемаха и отразяваха бученето.

— Надявам се, че знаеш къде отиваме — каза Блейн. — Пътят свършва след малко.

— Не се безпокой, Шеп. Зная.

Той беше твърде изморен, за да спори. Беше съвсем смазан.

И имаше причина за това, каза си. Беше се движил десет (или сто) пъти по-бързо от обичайното, по- бързо, отколкото човешкото тяло въобще имаше възможност. Беше използвал енергията си в невероятна степен. Сърцето му беше работило по-бързо, дробовете му бяха вдишвали по-скоростно, а мускулите му се бяха напрягали в убийствен ритъм.

Лежеше спокойно, докато мозъкът му анализираше случилото се и се чудеше каква е причината за това. Чуденето му беше формално и предизвикано по-скоро от научен интерес, защото той всъщност много добре знаеше коя е причината.

Розовото беше изчезнало и той го потърси. Намери го свито в бърлогата му.

Благодаря ти, каза му той.

Изглеждаше малко смешно да му благодари, след като то бе част от него. То беше в черепа му, приютено в ума му. И все пак не беше същинска част от него, все още не. Но то вече не се криеше и не бягаше.

Колата се носеше нагоре по каньона и въздухът ставаше все по-свеж и хладен, сякаш бе изпран в някой бистър планински поток. Ароматът на борове се спускаше между склоновете подобно на лек и изискан парфюм.

Може би, каза си той, съществото в ума му е действало не с цел да му помогне. Може би просто е реагирало механично чрез рефлекса си за самосъхранение. Но без значение защо, то го бе спасило, така, както бе спасило и себе си. Защото те двамата бяха едно. Вече не можеше единият да действа независимо от другия. Бяха свързани заедно чрез фокуса на онова разплуто розово същество на отдалечената планета, чрез двойника на Розовото, който бе дошъл да живее с него — защото нещото в ума му беше сянка на своето друго аз, отдалечено на пет хиляди светлинни години.

— Имаше ли някакви неприятности? — попита Хариет.

— Видях се с Фреди.

— Фреди Бейтс ли?

— Той е единственият Фреди, когото познавам.

— Малкият мухльо Фреди.

— Твоят малък мухльо — каза Блейн — носеше пистолет, а в очите му се четеше желание за кръв.

— Искаш да кажеш…

— Хариет, може да стане много напечено. Защо просто не ме оставиш…

— За нищо на света. Никога през живота си не съм се забавлявала така.

— Ти пътуваш наникъде. Пътят скоро ще свърши.

— Шеп, може да не ми личи, но аз съм интелектуална. Чета много и най-вече обичам историята. Историята на кървави битки. Особено ако към тях има приложени карти.

— Е и?

— И така, аз открих нещо. Винаги е добре да си оставиш поне една линия за отстъпление.

— Но не и нагоре по този път.

— Точно нагоре по този път.

Блейн изви глава и се вгледа в профила й. Тя въобще не приличаше на упорит репортер, каквато всъщност беше. И то не драскачка в клюкарска рубрика или авторка на сълзливи социални материали, а