всички други. Тук съм, за да ти помогна.

Той каза на глас:

— Говорих с някакъв бизнесмен. Беше ужасно досаден. Излязох тук просто за да глътна малко въздух. Стоун! Какво знаеш за Стоун?

В момента това няма значение. В такъв случай аз си тръгвам. Няма защо да си губя времето. Колата ми е долу на пътя, но не бива да излизаш с мен. Аз ще отида, ще запаля колата и ще те чакам отпред. Помотай се наоколо, след това се измъкни през кухнята (карта на къщата с червена стрелка, водеща към кухнята).

Знам къде е кухнята.

Гледай да не прецакаш нещо. Без внезапни ходове, запомни това. Без устременост и организираност. Просто се разхождай като обикновен купонджия, на когото тук вече му е адски досадно. (Карикатура на човек с полуотпуснати клепачи, свити от тежестта на носената чаша, рамене, клепнали уши и замръзнала дежурна усмивка на лицето.) Стигни до кухнята и после се измъкни през задната врата към пътя.

— О, нима ще си тръгнеш просто така? — попита Блейн. — Моята преценка за присъстващите си е отрицателна по принцип. Но защо правиш това? Какво ще спечелиш ти от цялата работа? (Разгневен човек, който носи празна чанта.)

Обичам те. (Преплетени сърца, пробити от стрели.)

Лъжеш. (Парче сапун, енергично миещо една уста.)

— Не им казвай, Шеп — каза Хариет. — Това би натъжило Шарлин. Аз съм журналистка и работя върху един материал, в който и ти участваш.

Забравяш едно. От „Фишхуук“ могат да ни причакват долу при входа на каньона.

Не се притеснявай, Шеп. Всичко съм изчислила. Ще ги надхитрим.

— О’кей — каза Блейн. — Няма да кажа на никого. Надявам се да те видя пак. И благодаря.

Тя отвори вратата и излезе. Той чу как стъпките й отекнаха по верандата, а после и по стълбите.

Той се обърна към пълните с хора стаи и когато влезе през вратата, силата на разговорите сякаш го удари в лицето. Хората говореха на висок глас едновременно, без дори да се изслушват, без да има какво чак толкова да кажат; просто бръщолевеха заради самото бръщолевене и търсеха същото отношение и от отсрещната страна.

Значи Хариет беше телепат. Никога не го беше подозирал. Е, ако си журналист и си доста добър в професията си, е съвсем нормално да не показваш това си качество пред околните.

Жена, която умее да си затваря устата, помисли си той. Зачуди се колко ли жени могат да пазят мълчание за подобни неща. Всъщност Хариет, спомни си той, беше първо журналист, а чак тогава жена. Беше на едно от челните места сред всякаквите драскачи.

Той спря на бара и си взе скоч с лед, лениво се отпусна за момент и изпи няколко глътки. Не трябваше да дава вид, че бърза, не трябваше да прилича на човек, който си е наумил нещо определено, а, от друга страна, не биваше да позволява да бъде въвлечен в някой от глупавите разговори, защото не разполагаше с достатъчно време.

Мислеше да отскочи до стаята с дименсиното за минута-две, но това не беше съвсем безопасно. Когато влезеше вътре, човек много бързо се идентифицираше със ситуацията. Губеше чувството си за време. Губеше чувството си за всичко, освен за тази ситуация, която създаваше дименсиното. И да се откажеш по средата често беше неприятно и потискащо.

Реши, че това не е особено добра идея.

Поздрави неколцина от присъстващите; усети как бе потупан по рамото от леко подпийнал джентълмен, с когото се бяха видели преди десетина дни; беше принуден да изслуша няколко безцветни историйки; наложи се да се направи, че флиртува с превзета вдовица, която го пресрещна от засада.

И през цялото време стъпка по стъпка се насочваше към вратата на кухнята. Най-сетне успя да стигне.

Мина през нея и тръгна надолу по стълбите.

Наоколо нямаше никой, мястото беше празно, студено, металическо. Навсякъде блестяха хромирани части и висококачествени предмети. Часовник със секундарник висеше на едната от стените и тиктакането му отекваше в празното помещение.

Блейн остави чашата си, все още наполовина пълна със скоч, на една маса, а след това погледна към външната врата. Тя беше на не повече от пет-шест крачки от него.

Той пристъпи напред и точно когато щеше да направи третата си крачка, тих вик на предупреждение отекна в главата му и той се обърна.

Фреди Бейтс стоеше до големия хладилник, а едната му ръка бе потънала в джоба на сакото му.

— Шеп — каза Фреди Бейтс, — ако бях на твое място, не бих опитал. „Фишхуук“ е обградила мястото. Нямаш никакъв шанс.

Блейн застина. Чувстваше се по-скоро изненадан и объркан, отколкото уплашен или ядосан. Изненадан от Фреди Бейтс. Фреди, който вече бе не безцелно мотаещият се човек, човек с дребни тайнички в един град, пълен с такива като него, а таен агент на „Фишхуук“. И то очевидно много способен.

Бе изненадан и от още нещо. Кърби Ренд бе знаел и въпреки това го бе оставил да напусне кабинета му и да се спусне с асансьора. Но в мига, в който Блейн бе излязъл в коридора, Ренд явно бе сграбчил слушалката и бе наредил на Фреди да действа.

Хитър план, призна Блейн. Много по-хитър от неговите собствени действия. Той не беше допускал нито за миг, че Ренд е заподозрял нещо, а Фреди, когато го качи в колата си, си изглеждаше същият обикновен некадърник.

Постепенно гняв измести учудването му. Гняв, че е заловен, че е вкаран в капана от кретен като Фреди.

— Сега ще излезем отвън като стари приятели — каза Фреди — и ще те заведа обратно да си поговориш с Ренд. Без шум, без бой, съвсем по джентълменски. Нито ти, нито аз имаме желание да смутим по някакъв начин Шарлин.

— Разбира се.

Мислите на Блейн препускаха в търсене на някакъв изход, на нещо, което да му помогне да се измъкне. Защото той нямаше да се върне. Без значение какво щеше да се случи, той нямаше да се върне обратно с Фреди.

Почувства, че Розовото се размърда, сякаш искаше да излезе.

Блейн викна:

— Не! Не!

Но вече беше твърде късно. Розовото беше изпълзяло, бе изпълнило ума му и той вече беше както самия себе си, така и нещо друго. Беше две същества едновременно и това бе най-смущаващото. Но се случи нещо странно.

В стаята настана мъртвешка тишина, нарушавана само от скърцането на стенния часовник. Това също беше странно, защото до този момент часовникът не беше скърцал — тиктакаше, но не скърцаше.

Блейн бързо пристъпи напред и Фреди не помръдна. Стоеше си на едно място с ръка, пъхната в джоба.

Нова стъпка и Фреди отново не се помести. Очите му оставаха ококорени, а клепачите му не премигваха. Само лицето му започна да се изкривява бавно и мъчително и ръката в джоба му се раздвижи, но толкова плавно, че едва долавяше някакво леко размърдване. Сякаш ръката и нещото, което тя стискаше в джоба, се пробуждаха от дълбок сън.

След още една стъпка Блейн почти го бе докопал, като изнесе напред юмрука си в ролята на бутало. Устата на Фреди се отвори бавно, като ръждясала, а клепачите му се спуснаха надолу в някаква пародия на примигване.