Блейн за момент бе обзет от паника и усети как извънземният страх отново се надига в главата му, но го отблъсна с всичките си възможни умствени сили.

Опита се да говори спокойно.

— Фреди — каза той, — отдавна не съм те виждал.

Това беше Фреди Бейтс, човек без видимо занятие, макар да беше съвършено ясно, че е нечий представител. Тук, на това място, почти всеки беше член на нечие лоби или представител, или дипломат, или пък таен агент.

Фреди отвори вратата.

— Скачай вътре — каза той. — Отиваме на купон.

Може би това е шансът, помисли си Блейн. Може би това беше начинът да започне. Със сигурност поне беше по-добро от всичко, което му идваше наум. „Фишхуук“ никога не биха се сетили да го потърсят на някой купон. А и още нещо: от купон можеш да се измъкнеш лесно. Ще има толкова много хора, че никой от тях няма да обръща внимание на това кой идва и кой си отива. Щеше да се намери поне една кола, ключовете на която да са небрежно оставени на таблото. А освен това там щеше да има храна, а той се нуждаеше от храна.

— Хайде — каза Фреди. — Това е едно от партитата на Шарлин.

Блейн влезе в колата и се отпусна на седалката. Вратата плавно се затвори и Фреди се включи отново в движението.

— Казах на Шарлин, че купонът няма да е като хората, ако не бъде поканен поне един човек от „Фишхуук“ — започна да говори Фреди. — Доброволно се съгласих да изляза и да открия някоя такава личност.

— Провалил си се — кратко отвърна Блейн. — Аз не съм личност.

— Като изключим това, че вие, пътешествениците, имате невероятни истории за разказване — каза Фреди.

— Знаеш, че никога не ги разказваме — отговори Блейн.

Фреди цъкна с език.

— Секретност, а?

— Грешиш — каза Блейн. — Просто такива са правилата.

— Разбира се. Това е причината тук слуховете да се разпространяват с бясна скорост. Ако нещо се случи следобед там, на върха, до вечерта вече е разказано навсякъде в най-големи подробности.

— Които обикновено са неверни.

— Може би точните факти са поизкривени, но смисълът е горе-долу верен.

Блейн не отговори. Отпусна се назад и се загледа през прозореца в отминаващите осветени улици, зад които се издигаха масивните сгради на „Фишхуук“. Беше като омагьосан от чудото на това място, което дори след всичките тези години не преставаше да го вълнува. Знаеше, че всичко идва не толкова от самото място, тъй като в света имаше далеч по-величествени места, а по-скоро от завладяващия му дух, който се разстилаше като мантия над града.

Защото това, помисли си той, де факто е столицата на Земята. Тук бяха затаени надеждата и величието на бъдещето, оттук поемаше връзката на хората с други светове от далечния космос.

И той напускаше това място.

Колкото и невероятно да изглеждаше при цялата му любов, привързаност и вяра, той бягаше от това място като подплашен заек.

— Какво смятате да правите с всичко? — попита Фреди.

— С всичко кое?

— С всичките познания, всички тайни, всичко, което откривате.

— Нямам представа — каза Блейн.

— Учени, които работят далеч напред. Откриватели, които разкриват нови концепции. Вече колко далеч сте отишли в сравнение с нас, останалите? На милион години или повече?

— Сбъркал си човека — отвърна Блейн. — Аз не знам нищо. Просто си върша работата. И ако се опитваш да ме провокираш, трябва да знаеш, че не се поддавам.

— Извинявай — каза Фреди. — Просто това ми е идея-фикс.

— На теб и още на милион хора. Целият свят прекарва свободното си време в обсъждане на „Фишхуук“.

— Постави се на мое място — разпалено заговори Фреди. — Аз съм отвън и дори не мога да надзърна вътре. Виждам този гигантски свръхчовешки проект, този шедьовър и завиждам на всеки, който е вътре. Не съм съпричастен и се чувствам някак като човек от втора ръка. Е, нима би те учудило, че светът мрази „Фишхуук“?

— Наистина ли?

— Шеп — снизходително каза Фреди, — трябва да се огледаш.

— Не е необходимо. Чувал съм достатъчно и без да го правя. Но въпросът ми е дали наистина светът мрази „Фишхуук“?

— Мисля, че да — отвърна Фреди. — Може би не точно хората тук, защото в този град се говори просто от желание да бъдеш модерен. Но ако отидеш в провинциите, ще видиш, че наистина мразят „Фишхуук“.

Улиците вече не бяха толкова оживени и светлините вече не бяха толкова ярки. Търговските постройки бяха по-малко, а и всички сгради оредяваха. Движението бе силно намаляло.

— Кои ще бъдат у Шарлин? — попита Блейн.

— О, обичайната тълпа — отвърна Фреди. — Плюс обичайният зоопарк. Тя не е наред. Няма никакви задръжки и е много общителна. Можеш да се натъкнеш почти на всеки.

— Да, знам — каза Блейн.

Нещото се размърда в мозъка му с почти унесено движение.

Всичко е наред, каза му Блейн. Просто се отпусни. Справихме се. Движим се по плана.

Фреди зави от главния път и пое по страничен, който водеше към каньон. Въздухът захладня. В мрачината отпред можеше да се чуе тихият звук от поклащането на дърветата. Миришеше на бор.

Колата отново зави и отпред се показа къщата — модернистична постройка, която беше кацнала на склона на каньона като ластовиче гнездо.

— Е — развеселено се обади Фреди, — най-сетне пристигнахме.

Купонът започваше да става шумен — не прекалено, но все пак шумен. Беше достигнал почти до състоянието на безнадеждност, на което в крайна сметка всяко парти става жертва. А имаше и още нещо — нещо в мириса на твърде многото запалени цигари, нещо в довятия от каньона хладен бриз, нахлуващ през отворените прозорци, нещо в празното бръщолевене на хората — нещо, което подсказваше, че вече е късно и трябва да се тръгва. Макар че всъщност не беше късно. Още нямаше полунощ.

Човекът, който се казваше Хермън Далтън, изтегна краката си напред от креслото и, захапал в ъгъла на устата си голяма пура, се отпусна, като прокара ръце през косата си.

— Но ще ви кажа, Блейн — измърмори той, — че на това трябва да се сложи край. Ако нищо не бъде направено, ще дойде време, когато няма да съществува такова понятие като „бизнес“. „Фишхуук“ ни тласка към стената.

— Мистър Далтън — отегчено каза Блейн, — ако искате да спорите за това, трябва да си намерите някого другиго. Не знам нищо за бизнеса, а още по-малко за „Фишхуук“, независимо че работя там.

— „Фишхуук“ ни поглъща — ядоса се Далтън. — Те променят живота ни. Те разрушават тази система от правила и норми, която мъчително е била създавана през вековете от хора, отдадени в служба на обществото. Те събарят търговската структура, която е била строена толкова внимателно. Те ни разлагат, бавно и непоправимо. Може би не всички наведнъж, но със сигурност постепенно ни разлагат. Ето например случаят с тъй нареченото „зеленчуково месо“. Засаждаш леха със семена, по-късно отиваш да изкопаеш картофи, а вместо картофи откриваш големи мръвки, тъпкани с протеини.