Извади го доста енергично и го остави при останалите неща.

Шерифът го видя и попита:

— Имал си го през цялото време, а? Блейн кимна.

— И въобще не го използва?

— Бях прекалено уплашен, за да се сетя за него.

— Имаш ли разрешително?

— Той дори не е мой.

Шерифът тихичко подсвирна през зъби.

Вдигна револвера и го отвори. Проблесна медното сияние на куршумите.

Шерифът отвори едно чекмедже и го хвърли вътре.

— Сега — каза той, сякаш с облекчение — имам легален повод да те задържа.

Вдигна кибрита и го подаде на Блейн.

— Ще ти трябва за пушене. Блейн го прибра в джоба си.

— Мога да ти донеса цигари — каза шерифът.

— Няма нужда. Понякога паля, но не съм голям пушач.

Шерифът откачи връзка ключове от един пирон.

— Ела.

Блейн го последва в коридор, който водеше към редица клетки.

Шерифът отключи най-близката от другата страна на коридора.

— Всичките са на твое разположение. Пуснах последния снощи. Едно момче, което минало границата и се насвяткало. Въобразило си, че е силно колкото белите хора.

Блейн влезе в клетката. Шерифът трясна вратата и я заключи.

— Ако искаш нещо — каза той гостоприемно, — просто ме извикай и ми кажи. Ще ти го донеса.

Беше преминало през много наименования.

Едно време са го наричали екстрасензорно възприятие. По-късно станало известно като псионика или за по-кратко — пси. Но в самото начало е било назовавано магия.

Шаманът с окисите, които използвал за боядисване, с ашиците, които тракали в черепа, с торбичката си с отвратително съдържание може би го е упражнявал по един по-несръчен начин още преди да е била написана първата дума. Опитвал се е да схване принципа, който не е разбирал, като по-скоро дори не е знаел, че не разбира, и не е съзнавал, че въобще има нещо, което да разбере. А знанието се е предавало — от неподходящи във все по-неподходящи ръце. Магьосникът от Конго го е използвал, жреците от Египет са го знаели, мъдреците от Тибет също са били запознати с него. И във всички тези случаи то не е било използвано мъдро, не е било разбирано правилно, било е смесвано с много глупави суеверия и във времената на логиката е било дискредитирано, като едва ли е бил останал някой, който да вярва в него.

Във времената на логиката са възникнали методът и науката. В света, изграден от науката, няма място за магията, защото в нея няма метод или система и не може да бъде редуцирана до една обща формула. Затова тя е подозрителна, вън от границите на приличието и считана за пълна глупост. Нито един човек, който е напълно с разсъдъка си, не би я приел.

Сега я наричаха ПК (вместо „паранормална кинетика“, което е твърде дълго за изговаряне). Тези, които разполагаха с паранормална кинетика, биваха наричани паранормалници и биваха затваряни в затвори, а понякога ги чакаше дори по-лош край.

Това беше странно, ако човек се замислеше. Защото въпреки неясната пропаст, която лежеше между ПК и науката, именно подреденият ум, който науката бе донесла на човешката раса, можеше да накара ПК най-после да заработи.

И колкото и странно да изглеждаше, каза си Блейн, било е необходимо първо да се появи науката. Защото науката е трябвало да бъде развита, преди човекът да може да проумее силите, които са освободили ума му от оковите. Науката е трябвало да бъде развита, преди менталната енергия да може да бъде овладяна и накарана да работи от тези, които са я носили в себе си. Защото дори в учението за ПК е имало нужда от метод, а науката е била инкубаторът, в който този метод бил създаден.

Имаше хора, които смятаха, че в далечното минало пътят пред човека се е разклонил в две посоки. Едната била отбелязвана като „магия“, а другата като „наука“. Човекът бил поел по пътя на „науката“ и е оставил „магията“. Много от тези хора считат също така, че човекът е направил огромна грешка при избора на своя път. Те казват: вижте колко далеч бихме стигнали, ако бяхме избрали „магията“ в началото.

Но те грешаха, каза си Блейн, защото никога не е имало два пътя. Бе имало само един. Защото човекът е трябвало първо да овладее науката, преди да може да овладее магията.

От друга страна, науката почти беше унищожила магията, почти я бе запокитила в склада за забравени вещи, беше й се надсмяла и подиграла.

Но даже и съвсем да я бе потопила в забрава, нямаше ли да останат упорити хора, които да не изоставят мечтата за звездите? Хора, които да са готови да направят каквото и да е, да се опълчат срещу подигравките на света, да приемат смеха, само и само за да сложат ръка на звездите.

Той се зачуди какво ли е било в онези дни, когато „Фишхуук“ е била само бледа надежда, проблясък разум, частица вяра. Защото малката група от вярващи, упорити хора е била оставена съвсем сама. Когато са молели за помощ, помощ не е имало, а единствено презрителни подигравки.

Пресата бе превърнала в истински карнавал деня, в който те се бяха появили във Вашингтон, за да искат финансова помощ. Съвсем естествено, такава помощ не бе получена, тъй като правителството не желаеше да се замесва в подобен налудничав проект. След като науката с цялата си мощ и слава се бе провалила в опитите си да достигне звездите, как можеше да има надежда, че тези хора ще успеят? И така, хората заработиха съвсем сами, с изключение на жалките подаяния оттук-оттам — едно малко дарение от Индия, друго от Филипините и съвсем малко от Колумбия — плюс дребните стотинки от метафизическите общества и от някои съчувстващи дарители.

Най-сетне една много сърдечна страна — Мексико — ги бе поканила, бе осигурила пари, оборудвала научен център и лаборатория. Вместо да им се присмее, им бе дала кураж.

И от този ден агенцията „Фишхуук“ се беше превърнала в реалност, беше се развила в институция, която допринесе не само за себе си, но и за страната, която бе разтворила сърцето си за нея.

И аз съм част от „Фишхуук“, помисли Блейн, седнал в килията си. Част от това всъщност тайно общество, макар тайно не по своя вина. По-скоро бе направено тайно от омразата, непоносимостта и крайното суеверие на света. Въпреки че бягам от него, въпреки че то ме преследва, аз съм част от „Фишхуук“.

Той стана от покрития с мръсно одеяло малък нар и се изправи до прозореца, за да погледне навън. Можеше да види напечената от слънцето улица, хилавите дръвчета, поклащащи се над нея, и тъжните, разнебитени къщи от другата й страна. Няколко таратайки бяха паркирани до бордюра. Няколко от тях бяха невероятно стари — с колела, задвижвани от двигатели с вътрешно горене. Мъже, насядали но стъпалата пред входовете на магазините, дъвчеха тютюн и плюеха по тротоара, като правеха малки локвички от плътна, кехлибарена на цвят течност. Локвичките приличаха на засъхнали петна кръв. Мъжете си седяха апатично, преживяха и от време на време подхвърляха по някоя дума помежду си. Не гледаха към сградата на съда, а хвърляха погледи насам-натам, но бяха пресилено равнодушни.

Блейн знаеше, че те всъщност охраняват съда. Охраняваха него — човека с огледалото в ума си. Умът, който отблъсква, както старата Сара бе казала на шерифа.

Именно това бе видял и Кърби Ренд, това го бе предупредило и бе насочило „Фишхуук“ по следата. Което означаваше, че Ренд, ако не го бе забелязал случайно, е бил шпионин. Макар че, помисли си Блейн, нямаше особено значение дали Ренд е шпионин или просто наблюдател. Един наблюдател обаче едва ли би имал възможността да разчете мислите на един ум, който отблъсква.

А това означаваше, осъзна Блейн, че той носи в ума си нещо като мигаща предупредителна светлина за всеки, който има способността да прониква. Никъде нямаше да е в безопасност. Нямаше къде да се скрие. Щеше да надава мощен сигнал към всеки наблюдател, всеки шпионин или всеки следотърсач, който попадне