приближаването му.

Блейн вдигна глава.

— Мисля, че съм добре. Допреди малко наблюдавах вашите приятели на улицата.

Шерифът тихичко се изсмя и каза:

— Не се бойте. Нямат куража дори да пресекат улицата. А ако го направят, ще изляза и ще поговоря с тях.

— Дори и ако знаят, че съм от „Фишхуук“?

— Това те няма да узнаят.

— Но вие казахте на свещеника.

— Това е друга работа. На него нямаше как да не кажа.

— А той няма ли да сподели с някого?

— Защо да го споделя?

Това беше един от тези въпроси, на които не можеше да се отговори.

— Вие изпратихте и съобщение.

— Но не до „Фишхуук“. До един приятел, който ще го препрати до „Фишхуук“.

— Само сте си загубили времето — каза Блейн. — От „Фишхуук“ знаят къде съм.

Защото сигурно вече бяха пуснали стотици по петите му. Сигурно бяха открили следите му преди много часове. За него беше имало само една възможност да избяга — ако беше пътувал бързо и през повечето време сам.

Може би щяха да пристигнат в града още тази вечер, помисли си той, и е ума му проблесна надежда. Защото „Фишхуук“ надали щяха да оставят някаква шайка да се разправи с него.

Блейн стана от нара и се върна до прозореца.

— По-добре слезте долу — каза той на шерифа. — Вече почти са прекосили улицата.

Те сигурно бързаха. Трябваше да свършат това, което са решили, още преди да падне мрак. Когато се стъмнеше съвсем, трябваше да са се пъхнали в леглата си, зад двойно заключените врати, зад затворените кепенци, зад плътно спуснатите завеси, с шестоъгълници, увиснали на всеки малък процеп. Тогава и само тогава те щяха да бъдат в безопасност от отвратителните сили, които скитат в мрака, от банши и върколаци, от вампири, призраци и духове.

Той чу как шерифът се завъртя и излезе обратно в коридора, връщайки се в стаята си. Чу се метален звук като от сваляне на пушка от поставката й, а после нещо кухо изщрака — шерифът явно бе отворил затвора и слагаше куршуми в цевите.

Тълпата се движеше като тъмно и люшкащо се одеяло. Движеше се в пълна тишина. Чуваха се само стъпките.

Блейн я наблюдаваше с интерес, сякаш бе нещо, което нямаше никаква връзка с него, обстоятелство, което не го засягаше. А това е странно, каза си той. Знаеше, че е странно, защото тълпата идваше именно за него.

Но това нямаше значение, защото нямаше смърт. Смъртта беше нелогична и нямаше причина да мисли за нея. Тя беше глупаво разхищение и не трябваше да бъде приемана.

Но кой беше този, който каза това?

Защото той самият знаеше, че смърт има. Че ако има еволюция, трябва да има и смърт. Че смъртта е един от механизмите, които биологически определят развитието и напредъка на еволюиращите видове.

Ти, каза той на съществото в ума си, същество, което вече беше част от него, това е твоя идея. Смъртта е нещо, което ти не можеш да приемеш.

Но нещо, което в интерес на истината трябва да се приеме. Защото е нещо истинско, нещо съществувало винаги, нещо, с което всеки трябва да се съобразява през краткия си живот.

Имаше смърт и то наблизо — твърде наблизо, за да може да я отрече. Тя беше в ропота на тълпата пред сградата, тълпата, която вече не се виждаше и бе спряла придвижването си, но се беше скупчила пред входа и спореше с шерифа. Гърмящият глас на шерифа се чуваше ясно от външната врата, викащ на онези отвън да се разпръснат и да се приберат по домовете си.

— Всичко, до което ще ви доведе това — крещеше шерифът, — е напълнени с олово стомаси!

Но и те му викаха, и той викаше отново. Известно време продължи така. Блейн стоеше при вътрешните решетки и чакаше, а страхът му се увеличаваше, първо бавно, а после по-бързо, подобно на зловещ прилив, който минава през кръвта му.

След малко шерифът влезе вътре заедно с трима други — ядосани и уплашени хора, но толкова решителни и неумолими, че страхът им почти не се забелязваше.

Шерифът мина край стаята и тръгна по коридора с висящата в ръката му пушка. Другите трима го следваха отблизо.

Той спря пред решетките и погледна Блейн, като се опитваше да прикрие смущението си.

— Съжалявам, Блейн — каза той, — но просто не мога да го направя. Тия хора са ми приятели. Израснал съм сред тях. Не мога да ги изпозастрелям.

— Разбира се, че не можеш — отвърна Блейн. — Та ти си само един долен страхливец.

— Давай тия ключове — изръмжа един от тримата. — Хайде да го вадим оттук.

— Висят на пирона до вратата — каза шерифът и хвърли поглед към Блейн. — Не мога да направя нищо.

— Можеш да се гръмнеш — жегна го Блейн. — Препоръчвам ти го от все сърце.

Мъжът донесе ключовете и шерифът се отдръпна. Ключът изщрака в ключалката.

— Искам да разберете едно нещо. Ще изляза оттук сам — каза Блейн на човека, който отключваше вратата.

— Ха! — изсумтя той.

— Казах, че ще изляза сам. Няма да се оставя да ме влачите.

— Ще излезеш така, както ние решим — излая мъжът.

— Това е дреболия — настоя шерифът. — Няма нищо да ви стане, ако го оставите.

Мъжът отвори вратата на клетката и каза:

— Добре! Излизай!

Блейн излезе в коридора и тримата го заобиколиха — двама отстрани и един зад гърба му. Не го докоснаха. Мъжът с ключовете ги хвърли на пода. Те издрънчаха на пода със звук, който накара Блейн да потрепери.

Ето че ще се случи, помисли той. Колкото и невероятно да изглеждаше, щеше да му се случи.

— Хайде, смрадлив паранормалнико — каза мъжът зад него и го блъсна в гърба.

— Искаше да вървиш — обади се друг. — Да те видим тогава как вървиш.

Блейн тръгна уверено и право, концентриран върху всяка крачка, за да е сигурен, че няма да залитне. Защото не трябваше да залита. Не трябваше да прави нищо, с което да се изложи.

Надежда все още има, каза си той. Имаше възможност отвън да чака някой от „Фишхуук“, готов да го измъкне от тях. Или Хариет да е получила помощ и вече да се връща или дори да е тук. Въпреки че беше доста невероятно. Тя не бе имала достатъчно време и не можеше да знае за появилите се непредвидени обстоятелства.

Той премина с уверени крачки край стаята на шерифа и през коридора към външната врата, докато тримата мъже се движеха почти опрени до него.

Някой задържа външната врата с жест на подигравателна учтивост, за да може да мине.

Поколеба се за миг. Обзе го ужас. Защото минеше ли през вратата, спуснеше ли се по стъпалата и изправеше ли се пред тълпата, всяка надежда изчезваше.

— Продължавай, мръсно копеле — изръмжа мъжът зад него. — Те те чакат отвън.

Мъжът сложи ръка на гърба му и го бутна напред. Блейн се заклати една-две крачки, но после пак тръгна уверено.

След миг мина през вратата и се изправи пред тълпата.

От нея излезе животински вик — вик, изразяващ смесица от омраза и страх, вик, подобен на воя на глутница вълци, които следват кървава диря, подобен на ръмженето на тигър, изморен от дебнене, но и с такива нотки в себе си, които наподобяваха скимтенето на заклещено в ъгъла животно.

И тези тук, помисли Блейн с един странен, далечен ъгъл на ума си, бяха преследваните животни —