така животът трябва да се движи с него. По този начин изчезва, помисли си Блейн, всяка мечта, че човек някога би могъл да посети миналото си и да живее там сред мислите и гледните точки на хора, които отдавна са се превърнали в прах. Тъй като, било то и човешко, живо минало не съществува — освен в записките от минали времена. Настоящето е единственото възможно място за живота — животът непрекъснато се движи в крак с настоящето и след като веднъж е отминал, всички следи от него биват внимателно изтривани.

Вероятно остават само някои основни неща (самата земя например), които съществуват във всяка точка от времето, запазващи някакъв вид определена вечност, за да осигурят солиден калъп за живота. А загиналите или създадените впоследствие неща съществуват в миналото само като призраци. Коловете на оградите, теловете, опнати между тях, умрелите дървета, постройките на фермата и мостът бяха само сенки от настоящето, останали в миналото. „Останали“ вероятно беше силно казано, защото след като те не бяха живи, не можеха и да се местят. Те бяха вързани във времето и, пренесени през него, представляваха само дълги, много дълги сенки.

Той осъзна с уплаха, че е единственото живо същество, намиращо се в този момент на Земята. Той и нищо друго.

Отново се изправи на крака и изтупа ръцете си. Стоеше и се взираше в моста, но на лунната светлина той си изглеждаше съвсем нормален. И все пак Блейн знаеше какво не е наред.

Попаднал бе в капан. Ако не знаеше как да се измъкне оттук, това означаваше, че е в капан. А той не знаеше как да се измъкне.

В целия човешки опит нямаше нищо, което да му даде надеждата или възможността да узнае.

Стоеше мълчаливо на пътя, чудейки се до каква степен е човек и колко човешко му е останало. И ако не беше изцяло човек, ако у него все още имаше нещо извънземно, тогава все още имаше някакъв шанс.

Чувстваше се човек — но, каза си той, как можеше да прецени това със сигурност? Защото дори и да беше изцяло извънземен, пак щеше да си бъде същият. Човек, половин човек, или нечовек, той пак щеше да си е той. Едва ли би разбрал разликата. Не съществуваше друга, външна точка, от която да прецени себе си с нещо като обективност.

Той (какъвто и да беше) бе сполучил в миг на ужас и паника да попадне обратно в миналото. И изглеждаше логично, че сега трябваше да може и да се върне в настоящето, или в това, което бе било негово настояще — обратно в онази точка на времето, където животът бе възможен.

Но пред него стоеше само тежката, сурова истина — той нямаше ни най-малка идея как да го направи!

Огледа се наоколо в стерилизираната студенина на оцветената в лунна светлина земя и изведнъж почувства вътре в себе си някакво треперене. Опита се да го спре, защото го възприе като начало на някакъв необясним страх. Но треперенето не секваше.

Той заскърца със зъби наум, треперенето се усили и внезапно Блейн разбра. Разбра с един от ъглите на мозъка си.

После се появи звукът на вятър, духащ сред памуковите храсталаци. Нещо се беше случило — треперенето бе изчезнало. Той отново бе самият себе си.

Откъм тревата и храстите се чуваха жужащи насекоми, а движещите се в нощта точици светлина издаваха светулките. През кепенците на един от прозорците на къщата горе на хълма се процеждаха тънки лъчи светлина.

Той се отдръпна от пътя и се спусна към поточето, прекоси дълбоката един фут вода и се изкачи по другия бряг сред памуковите насаждения.

Беше се върнал там, откъдето бе тръгнал. Бе преминал от миналото в настоящето и го бе направил сам. За миг, в самия край на действието, бе доловил метода, но той му се бе изплъзнал отново и сега пак не го знаеше.

Но това всъщност нямаше значение. Беше си у дома, в безопасност.

Събуди се преди зазоряване, когато зачуруликаха първите птички. Насочи се към зеленчуковата градина в подножието на къщата. Откъсна три кочана царевица, изрови няколко картофа, изкорени едно месно растение и отбеляза с известно задоволство, че на него са израсли четири котлета.

Когато се върна сред памуковите храсти, претърси джобовете си, докато намери кибрита, който шерифът му бе позволил да запази — единствено него от всички предмети. Издърпа го и видя, че вътре са останали само три клечки.

Като ги гледаше мрачно, той си спомни за онзи паметен ден преди много години, когато се бе наложило да мине теста за бойскаут и да запали огън с една-единствена клечка. Дали майсторството му беше оцеляло досега, запита се той и се усмихна при спомена.

Намери един изгнил дънер и разрови сърцевината му, за да намери суха прахан. Събра изсъхнали клонки, довлече и по-едри дърва, като внимаваше да не са овлажнели. Огънят трябваше да вдигне възможно най-малко пушек. Имаше много причини, поради които не трябваше да издава присъствието си.

По пътя над него премина първата за деня кола, а някъде отдалеч се разнесе мученето на крава.

Огънят пламна от втората клечка и той внимателно добави първо по-дребни, а после по-големи клонки. Най-сетне дойде моментът, когато можеше да сложи и някои от по-едрите дърва. Пламъкът се издигна ярък и бездимен и Блейн седна край него, чакайки го да изтлее и да се превърне в жарава.

Слънцето още не се беше издигнало, но светлината на изток ставаше все по-ярка, а над земята се усещаше утринната свежест. Малко по-надолу поточето ромолеше из каменистото си корито. Блейн вдъхна дълбоко от утринния въздух и усети приятния му вкус.

Беше все още жив, в страна, в която имаше и други живи хора, и имаше храна, която да сложи в стомаха си. Но какво да прави по-нататък? Нямаше пари. Нямаше нищо, освен една клечка кибрит и дрехите, с които беше облечен. Имаше интелект, който щеше да го издава — интелект, който, както беше казала старата вещица, излизаше от него. Интелект, който щеше да е примамка за всички любопитни погледи, на които би се натъкнал.

Можеше да се крие през деня и да върви нощем. Щеше да е по-безопасно да върви нощем, когато всички останали са по домовете си. Можеше да краде храна от овощни и зеленчукови градини. Можеше да се запази жив и да изминава по няколко мили на нощ, но това щеше да е бавно придвижване.

Трябва, каза си той, да има някакъв друг начин.

Сложи още дърва в огъня, който продължаваше да гори ясно и без пушек. Отиде до потока, легна по корем и отпи от чуруликащата вода.

Беше ли сгрешил, запита се той, когато избяга от „Фишхуук“. Каквото и да го очакваше там, положението, в което се намираше сега, вероятно бе по-лошо. Сега той бе беглец, беглец от всички. Нямаше кому да се довери.

Продължи да лежи, втренчен в коритото на потока, загледан в камъчетата — загледан в едно от тях, червено камъче, което блестеше като шлифован рубин. Той го пое в ума си и видя от какво е направено, съзря структурата на кристалите му, разбра откъде е дошло и можа да проследи неговите „пътешествия“ през хилядолетията.

После го изхвърли от ума си и пое там друго камъче, едно ослепително парченце кварц…

В това имаше нещо нередно!

Това беше нещо, което никога преди не бе правил!

И въпреки това сега го правеше така, сякаш то бе някаква съвсем обикновена дейност и сякаш нямаше място за почуда.

Надигна се и коленичи до потока, а човешкият му разсъдък беше втрещен, но не изцяло уплашен. Той все още си беше самият той, без значение какво всъщност означаваше това.

Отново потърси извънземното и то не се показа. Не се разкри, но той знаеше, че то е там, в главата му. Беше там със своя вълшебен чувал с безсмислени спомени, странни способности, налудничави разсъждения и хаотично объркани стойности.

Той съзря в ума си една странна процесия от лилави геометрични фигури, които се клатушкаха през