Слънцето бе залязло, тъмнината не беше далеч, а това означаваше, каза си той, че се бе върнал само преди малко.

И стоеше вцепенен, замръзнал в средата на улицата, която би трябвало да познава.

Защото той знаеше! Без капка съмнение той знаеше какво точно е извършил. Въпреки че, каза си, трябва да го е направил без съзнателно усилие, почти инстинктивно — нещо като условен рефлекс за избягване на опасността.

Беше нещо, за което нямаше начин да разбере как го е направил, нещо, за което минута по-рано би се заклел, че е невъзможно. Беше нещо, което нито един човек не бе правил преди. Нещо, което никой не бе и мечтал да опита.

Беше се придвижил през времето. Беше преминал в миналото преди около половин час.

Стоеше на улицата, опитвайки се да си спомни как го бе направил, но всичко, което успя да си спомни, беше само нарастващият ужас, който го обземаше на вълни и заплашваше да го удави.

Имаше само един възможен отговор: беше го направил с помощта на дълбоко вкоренено в него знание, което досега не знаеше, че притежава. Беше го осъществил в последното си, отчаяно, инстинктивно усилие — както човек може, без да се замисли, да протегне ръка, за да се предпази от неочакван удар.

Това надвишаваше възможностите му на човек, но без съмнение, не и възможностите на извънземния интелект. Като човешко същество той не притежаваше инстинкта, не разполагаше дори с основата на необходимите умения. Това беше способност, която надхвърляше дори границите на паранормалното. Не можеше да има никакво съмнение — единственият начин, по който би успял да се промъкне през времето, би бил със съдействието и помощта на извънземния интелект.

Но изглежда извънземният интелект го беше напуснал. Вече не беше със него. Той го търсеше и го викаше, но от него нямаше нито следа, нито отговор.

Блейн се завъртя и пое на север, като се придържаше към средата на улицата. Крачеше сам през този призрачен град от миналото.

Гробище на миналото, помисли си той. Без никакъв признак на живот. Само мъртвите голи камъни и тухли, безжизнените дървета и пръстта.

Къде беше отишъл животът?

Защо бе трябвало да загине миналото?

И какво се беше случило с този интелект, който извънземното от далечната планета бе разменило с него?

Той отново го потърси и не можа да го открие, но пък откри следи от него. Намери дирята му — малки, кални стъпки, които минаваха през мозъка му. Намери късчета и частици, които то беше оставило след себе си — странни, хаотични спомени и нишки от екзотична, несвързана информация, които се носеха като парчета от корабокрушение сред пенещ се прибой.

Не го откри, но намери отговора — инстинктивният, внезапно появил се отговор. Интелектът не бе изчезвал и не го беше напускал. Той по-скоро бе станал част от самия него. Под въздействието на страха и ужаса, при реакцията от опасността се беше появил психологически фактор, който беше свързал двата интелекта в едно.

И въпреки това той все още беше човек. Затова, помисли си, отговорът сигурно е неверен. Но отговорът си стоеше. В него нямаше смисъл или логика — защото ако той притежаваше два интелекта, ако беше наполовина човек и наполовина извънземно, трябваше да има някаква разлика. Разлика, която би забелязал у себе си.

Търговската част на улицата се беше претопила в бедняшки жилища, а още по-напред можеше да се види краят на селището. Това селище, което само преди половин час (или може би само след половин час?) бе изцяло готово да го убие.

Блейн спря за миг, погледна назад, видя покрива на сградата на съда и си спомни, че беше оставил всичко, което притежаваше, заключено там в бюрото на шерифа. Поколеба се за миг дали да се върне. Беше му неприятно, че няма дори пукнат долар и джобовете му са съвсем празни.

Ако се върнеше, каза си, можеше да открадне кола. Ако нямаше нито една със забравени на таблото ключове, можеше да даде захранването на късо. Трябваше да се сети за това преди! Колите стояха там и чакаха просто да бъдат подкарани.

Обърна се и пое обратно. Направи една-две крачки, после отново се извърна.

Не смееше да се връща там. Тук, навън, беше в безопасност. Нищо не можеше да го накара — нито пари, нито кола, нито каквото и да е — да се върне обратно в селището.

Спускаше се мрак и той пое на север, твърдо решен да се отдалечи на известно разстояние — не тичешком, но вървейки бързо, с големи крачки, които сякаш поглъщаха пътя.

Излезе от селото и навлезе в покрайнините. Тук самотата и пустотата бяха дори още по-големи. Повехнали памукови храсталаци очертаваха поточето, което минаваше през долината. От време на време призрачни колове на огради се изправяха в неравни редици. Земята обаче бе гола, без нито един плевел, без нито едно стръкче трева. Само вятърът сякаш проплакваше, докато вееше над тази пустош.

Мракът се сгъсти и луната се показа — едно покрито с черни петна огледало, чието нащърбено и потъмняло лице хвърляше бледа светлина над изсъхналата земя.

Той достигна едно грубо дървено мостче, което пресичаше малкото поточе, и спря да си почине за секунда. Погледна назад към изминатото от него разстояние. Нищо не помръдваше. Нищо не го следваше. Селището вече отстоеше на няколко мили, а на хълма над поточето се издигаха съборетините на някаква забравена ферма — един хамбар, нещо, наподобяващо кочина, няколко порутени външни постройки и главната къща.

Блейн стоеше, вдишваше въздуха в дробовете си и му се струваше, че даже и самият въздух е мъртъв. В него нямаше никакъв живот. Нямаше никакъв аромат и почти никакъв вкус.

Той протегна ръка, за да я постави на парапета на моста, но ръката му мина през дървото. Тя се спусна към дървения парапет, премина в него и през него. Там нямаше нищо. Нямаше никакво дърво. Нямаше никакъв мост.

Опита отново. Каза си, че може би просто не бе успял да докосне самия парапет и само си бе представил, че ръката му е минала през дървото. Лунната светлина, припомни си той, е твърде лъжлива.

Така че този път беше много внимателен.

Но ръката му отново мина през дървото.

Отдалечи се от моста на една-две крачки, защото той се беше превърнал ако не в заплаха, то поне в нещо, с което човек трябваше да е много внимателен. Не можеше да разчита на него. Беше просто илюзия и видение. Призрак, който му се бе изпречил на пътя. Ако беше стъпил на него или ако се беше опитал да мине по него, можеше да се търкулне надолу към коритото на потока.

Дали и мъртвите дървета и коловете от оградата също бяха видения?

Той застина неподвижно при тази мисъл. Дали всичко бе видение? Остана напълно неподвижен за миг, като не смееше да мръдне и дишаше бавно. Всяко смущение, което предизвикаше, можеше да изпрати това крехко и нереално място в прахта на пустеещото небитие.

Но земята под краката му беше (или поне така изглеждаше) твърда и стабилна. Опита я, като натисна силно с единия си крак. Тя все още държеше. Внимателно коленичи и я опипа с протегната ръка, сякаш проверяваше плътността й. Прокара пръсти по прахта на повърхността.

Това е пълна глупост, каза си той, ядосан на самия себе си. Беше вървял по този път и той не се беше разпаднал под натиска на краката му.

Но дори и да беше така, на това място човек не можеше да е сигурен в нищо. Тук сякаш законите и правилата не важаха. Или по-скоро тук човек сам трябваше да си създава закони, от типа на ПЪТИЩАТА СА ИСТИНСКИ, МОСТОВЕТЕ НЕ СА.

Макар че въобще не беше така. Ситуацията бе далеч по-различна. В основата си всичко имаше някаква връзка с факта, че в този свят не съществуваше живот.

Това беше миналото, и то загиналото минало. В него имаше единствено трупове — вероятно дори не трупове, а техните сенки. Защото и изсъхналото дърво, и коловете на оградите, и мостовете, и постройките на хълма, пък и всичко останало можеше да бъде определено като сенки. Тук нямаше живот. Животът беше напред. Животът е длъжен да заема точно определена точка във времето и както времето върви напред,