комини ъгли на своите умове. Загубили са голяма част от древната си вяра. Разбира се, изпълняват всички ритуали, но аз виждам неверието по лицата им, чувствам го в разговорите им, долавям го в умовете им. Изгубили са простото умение да вярват.

— Не, отче, не мисля, че са го загубили. Просто са много притеснени.

— Целият свят е притеснен.

И това е вярно, помисли си Блейн. Целият свят е притеснен. Бе загубил културния си герой и въпреки всички опити не можеше да си намери друг. Бе загубил котвата, която го задържаше да устои на ветровете на безумното и нелогичното, и сега плаваше в един океан, за който нямаше карти.

Навремето науката бе играла ролята на културен герой. В нея имаше логика, смисъл и крайна прецизност, която проникваше и в частиците на атома, и в най-крайните кътчета на пространството. Тя бе създала милиони играчки за удобството на своите почитатели и бе сложила ръката и очите на човека върху цялата вселена. Тя беше нещо, в което можеше да се вярва, защото освен всичко друго представляваше и сбор от човешка мъдрост.

Но тя бе превръщана в машини и технологии, защото сама по себе си бе абстрактна, а машините можеха да бъдат видени и пипнати.

После дойде денят, когато заради всичките си чудни машини, заради цялата си славна технология човекът беше изтласкан от пространството и изхвърлен от небесата обратно в земната си хралупа. И от този ден културният герой на науката засвети по-слабо и постепенно започна да отмира в умовете на хората.

А в онзи следващ ден, когато човекът успя да стигне до звездите без помощта на машините, почитта към технологиите изчезна безвъзвратно. Машините, технологиите и самата наука все още съществуваха, все още бяха всекидневно употребявани, все още бяха от значителна важност, но вече не бяха култ.

Защото въпреки че „Фишхуук“ използваше машини, те не приличаха на такива — не бяха машини, които можеха да бъдат приети от обикновената маса хора. Нямаха бутала и колела, нямаха трансмисии, оси и лостове, нямаха нито един бутон. Нямаха нито един от компонентите на нормална машина. Бяха странни и извънземни и не пасваха на нормалното възприятие.

И така човекът бе загубил своя културен герой, а тъй като природата му е така устроена, че той трябва да има някакъв абстрактен идол, когото да почита, се бе получил един крещящ за запълване вакуум.

Паранормалната кинетика благодарение на цялата си странност и извънземност идеално запълваше празнината. Чрез нея най-после всички налудничави култове намериха оправдание. Чрез нея най-сетне се появяваше обещание за пълно удовлетворяване на желанията. Тя беше достатъчно екзотична или можеше да бъде направена достатъчно екзотична, за да задоволи и най-дълбоките човешки емоции, което една обикновена машина никога не можеше да постигне.

И това, помози Бог, беше магията!

Така светът изпадна в истерия по магията.

Махалото бе залюляно, както винаги, прекалено силно и сега се връщаше обратно. Бе освободило ужаса на фанатизма и той се рееше над Земята.

Така човекът още веднъж остана без културен герой, но за сметка на това възприе едно неосуеверие, което скиташе с вой през мрака на това второ Средновековие.

— Много съм се чудил над това — каза отец Фланаган. — То е нещо, което съвсем естествено трябва да вълнува дори такъв незначителен слуга на църквата като мен. Защото, каквото и да е, то засяга душите и умовете на хората, засяга църквата и светия отец. Историческата позиция на Рим е, че трябва да се грижим за себе си.

Блейн леко се поклони, признавайки искреността на човека. Но все пак в гласа му се долавяха осъдителни нотки, когато отговори:

— Значи сте дошъл, за да ме изучавате. Тук сте, за да ме разпитвате.

В гласа на стария свещеник имаше тъга:

— Молех се да не погледнеш на това в такава светлина. Но явно се провалих. Дойдох при теб като при някой, който може да ми помогне, а чрез мен и на църквата. Защото, сине мой, църквата понякога се нуждае от помощ. Това признание не звучи твърде гордо след цялата онази показна високомерност на църквата през вековната й история. Ти си интелигентен човек, който е част от това, което ни озадачава. Мислех, че може да ми помогнеш.

Блейн седеше мълчаливо. Свещеникът го гледаше — един скромен човек, който молеше за услуга, но все пак усещаше вътрешната си сила.

— Нямам нищо против — каза Блейн. — Но не мисля, че ще помогне с нещо. Вие сте част от това, което става в този град.

— Не е така, сине мой. Ние не санкционираме, нито осъждаме. Не разполагаме с достатъчно факти.

— Ще ви разкажа за себе си, щом искате да го знаете. Аз съм пътешественик. Работата ми е да пътувам до звездите. Качвам се в една машина — е, не точно машина, а по-скоро символичен апарат, който ми помага да освободя ума си и който вероятно тласва ума ми в правилната посока. И помага при навигацията… Вижте, отче, трудно е да се обясни просто, с обикновени термини. Звучи идиотски.

— Разбирам те без проблеми.

— Добре, навигацията. Това е друго странно нещо. Намесени са такива фактори, за чието обяснение човек не може да нагоди езика си. В науката това би било математика, но не е математика. Това е начинът да отидеш там, да знаеш къде отиваш.

— Магия?

— По дяволите, не! Простете, отче. Не, не е магия. След като човек го разбере, след като го почувства, то става ясно и просто и се превръща в част от самия него. То е толкова естествено, колкото и дишането, и е лесно като падането от дърво. Бих…

— Предполагам — каза отец Фланаган, — че не е необходимо да навлизам в механизма му. Можете ли да ми кажете как се чувствахте на друга планета?

— Ами не е по-различно, отколкото да седя тук с вас. В началото — първите няколко пъти — се чувствах странно гол, напълно гол, само със своя ум, без тялото си…

— А умът ти скита навсякъде?

— Е, не. Може, разбира се, но не го прави. Обикновено се натъпкваш в машината, която си взел със себе си.

— Машина?

— Уред за наблюдение. Той поема цялата информация и я записва на лента. А човек получава пълната картина. Не само това, което вижда сам — макар че това всъщност не е виждане, а усещане, — а съвсем всичко, всичко, което може да бъде доловено. На теория, а и в широката практика машината поема информацията, а умът само я интерпретира.

— А ти какво видя?

Блейн се засмя.

— Отче, това ще ни отнеме повече време от това, с което всеки от нас разполага.

— Нищо сходно със Земята?

— Много рядко е сходно. Има твърде малко планети, които са подобни на Земята. Съотнесени с останалите, разбира се.

Иначе броят им е значителен. Но ние не сме ограничени с подобните на Земята планети. Можем да отидем навсякъде, където е възможна работата на машините. А по начина, по който са конструирани те, това означава почти навсякъде…

— Дори в центъра на друго слънце?

— Не и машината. Тя ще бъде унищожена. Но предполагам, че умът би могъл. Досега, доколкото ми е известно, това не е правено.

— А чувствата ти? Какво мислиш, докато си там?

— Аз отивам там, за да наблюдавам.

— Нямаш ли чувството, че си господар на всичко живо? Не мислиш ли, че човекът държи цялата вселена в ръцете си?

— Ако говорите за греха на гордостта и суетата, не, никога. Понякога изпитваш удоволствие, че знаеш къде си. Често те изпълва удивление, но най-често си озадачен. Отново и отново ти се припомня колко си