разбира се, не са могли да вземат колите си.

Хариет седна зад волана и извърна глава за сбогом.

— Последен въпрос — каза Блейн. — Какво стана с теб, когато бях в депото?

Тя посрещна въпроса му със смях.

— Когато Ренд пристигна, аз тихо се измъкнах. Отидох да потърся помощ. Смятах да се свържа по телефона с Пиер. Там има хора, които щяха да ни помогнат.

— Но?

— Но полицаите ме спряха и ме прибраха в ареста. Освободиха ме на следващата сутрин и оттогава все те търся.

— Ти си смело момиче — каза той и в същия миг из въздуха се разнесе леко далечно жужене.

Блейн застина и се ослуша. Шумът ставаше все по-силен и по-силен. Беше звук от много приближаващи се коли.

— Бързо — заговори той. — Без светлини. Плъзни се по хълма. На север ще откриеш пътя.

— Шеп, какво има?

— Шумът, който чуваш, е от коли. Насам идват преследвачи. Разбрали са, че Фин е мъртъв.

— А ти?

— Аз ще се оправя. Тръгвай. Тя запали мотора.

— Надявам се пак да се видим.

— Тръгвай, Хариет. Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Поздрави Шарлин от мен.

— Довиждане, Шеп — каза тя и колата тръгна, правейки кръг, за да се насочи по улицата към хълма.

Тя ще се справи, каза си Блейн. Шофьор, който може да кара из ония диви планини, граничещи с „Фишхуук“, не би имал никакви проблеми тук.

„Довиждане, Хариет“, беше казал той. „Поздрави Шарлин от мен.“ Защо ли го бе казал? Сбогуване със стария живот или, по-вероятно опит да се докосне за последен път до миналото? Но тогава си каза, че за „Фишхуук“ това нямаше да бъде минало. Шарлин щеше да продължава да дава приеми и най-странни типове щяха да продължават да се появяват на тях, без да са поканени. „Фишхуук“ притежаваше обаяние, великолепие и загадъчност. Сега обаче, без да знае това, „Фишхуук“ вече бе мъртва. И това беше жалко. Защото агенцията наистина беше едно от най-смайващите, от най-щастливите неща, които някога се бяха случвали на човечеството.

Той стоеше сам на площада и слушаше яростното свистене на приближаващите се коли. Далеч на запад съзря блясъка на техните фарове. Откъм реката повя хладен бриз и панталоните и ръкавите на якето му заплющяха от вятъра.

Навсякъде по света, помисли си той. Навсякъде по света през тази нощ щеше да има свистене на коли, беснеещи тълпи и тичащи хора.

Пъхна ръка в джоба на якето си и опипа и претегли пистолета, който беше изпаднал от чантичката на Хариет. Пръстите му обхванаха дръжката — но това, помисли си той, не бе начинът за борба.

Съществуваше друг, всеобхватен начин за борба с тях. Като бъдеха изолирани и затворени в границите на собствената си посредственост. Като им дадяха това, което желаеха — планета, населена само с обикновени, просто нормални хора. Планета, населена с хора, които ще си гният, без да познават пространството и без да са стигали до звездите; без да са стигали където и да е и без да са постигали каквото и да е. Като човек, който изживява живота си в своя люлеещ се стол на прага на дома си в някой малък опустяващ градец.

Без нови попълнения от външния свят самата „Фишхуук“ щеше да запада през следващите сто години, а след още сто щеше да достигне до точката на пълно замиране. Защото паранормалните от другите планети щяха да отбягват „Фишхуук“ дори когато щяха да се реят над света, за да спасяват своите събратя.

Но това всъщност нямаше да има значение след сто години, защото тогава човешката раса щеше да е в безопасност на други планети, изграждайки типа живот и типа култура, които на Земята са й били забранявани.

Той тръгна по площада, насочвайки се към хълмовете. Трябваше да е вън от града, когато пристигнеха колите.

Знаеше, че отново поема сам по пътя. Но не чак толкова сам, колкото беше преди. Сега имаше цел. Цел, каза си Блейн с внезапен прилив на гордост, към която се бе насочил сам.

Присви рамене, за да се запази от мразовития вятър и закрачи по-енергично. Предстоеше му много работа.

Нещо се помръдна в сянката на дърветата отляво и Блейн, долавяйки движението с едно ъгълче на ума си, рязко се обърна.

Нещо се приближаваше бавно и неуверено към него.

— Шеп?

— Анита! — извика той. — Ти, малко глупаче! Анита!

Тя тичешком изскочи от мрака и се хвърли в обятията му.

— Не можех да замина — заговори тя, — не можех да замина без теб. Знаех, че ще се върнеш.

Той я притисна към себе си и се наведе да я целуне. Нямаше нищо друго в света, нищо друго освен тях двамата. Любовта и люляците, блестящата звезда и вятърът, и те двамата — това бе всичко, което съществуваше.

Но оставаше и свистенето на колите по пътя.

Блейн отскочи от нея, хвана я за ръка и викна:

— Бягай! Трябва да бягаме, Анита!

— Като вятъра — отвърна тя.

И те побягнаха.

— Нагоре по хълма — каза тя. — Там ни чака кола. Закарах я веднага щом се стъмни.

По средата на хълма спряха и погледнаха назад.

Първите пламъци се надигаха над сгушилия се над селището мрак, а крясъци на ярост от неуспеха се носеха нагоре по склона. Кухо пукаха изстрели, отвявани от вятъра.

— Стрелят по сенки — каза Анита. — Там долу няма нищо. Няма дори кучета или котки. Децата ги взеха с тях.

Но в много други селища, на много други места, мислеше си Блейн, имаше не само сенки. Там щеше да има и огън, и изстрели, и въжета с примки, и окървавени ножове. И също така топуркането на забързани крака, тъмни сенки в небето и вой по хълмовете.

— Анита — попита той, — те наистина ли са върколаци?

— Да — отвърна тя. — Твоите върколаци са там долу.

Така беше наистина, каза си той. Тъмнината в ума, празнотата на мислите, повърхностните цели. Това бяха върколаците на този свят.

Двамата обърнаха гръб на селището и се заизкачваха по склона.

Зад тях родените от омразата пламъци ставаха все по-буйни и по-ярки. Но пред тях, над върха на хълма, далечните звезди грееха многообещаващо.

© 1961 Клифърд Саймък

© 1993 Евгени Орлов, превод от английски