Той я придърпа към себе си и за миг я притисна силно, после я отдалечи и се взря в лицето й. Зад усмивката в очите й се криеха сълзи.
— Трябва да ви напусна — каза Блейн. — Има още нещо, което трябва да свърша.
— Ламбърт Фин?
Той кимна.
— Но ти не можеш — викна тя. — Не можеш!
— Не е това, което си мислиш. Въпреки че, Бог ми е свидетел, не бих имал нищо против. Бих искал да го убия. Точно това смятах да направя до този момент.
— Но не е ли опасно да се върнеш просто така?
— Не знам. Ще видим. Може да спечеля малко време. Аз съм единственият човек, който може. Ламбърт Фин се бои от мен.
— Ще ти трябва ли кола?
— Ако можеш да ми намериш.
— Ще тръгнем вероятно скоро след смрачаване. Ще се върнеш ли дотогава?
— Не зная.
— Ще се върнеш ли, за да дойдеш с нас? За да ни поведеш?
— Анита, не мога да обещая. Не ме карай да обещавам.
— А ако сме заминали, ще дойдеш ли след нас?
Той само поклати глава. Не можеше да отговори.
33.
Фоайето на хотела бе тихо и почти празно. Един мъж дремеше в креслото си. Друг четеше вестник. Отегчен чиновник стоеше зад рецепцията, като зяпаше към улицата и отнесено потрепваше с пръсти.
Блейн мина през фоайето и прекоси тесния коридор, водещ към стълбите. Човекът, който обслужваше асансьора, стоеше до отворената кабина.
— Ще се качите ли, сър? — попита той.
— Не се притеснявайте — отвърна му Блейн. — Само с един скок съм там.
Той се обърна и пое нагоре по стълбите. Почувства как кожата на гърба му се изопва и как косъмчетата в основата на черепа му настръхнаха. Знаеше, че е много вероятно да се е упътил право към смъртта си.
Но трябваше да рискува. Килимът по стъпалата заглушаваше стъпките му и той се движеше в почти пълна тишина, с изключение на нервното свистене на собствения си дъх.
Стигна до втория етаж и положението бе същото като преди. Бодигардът пак седеше на наклонения назад и опрян в стената стол и когато Блейн се приближи, се килна напред и седна с присвити крака в очакване.
— Не можете да влезете — каза пазачът на Блейн. — Той изпъди всички навън. Каза, че ще се опита да поспи.
— Било му е наистина тежко — съгласи се Блейн.
Пазачът заговори с поверителен глас:
— Никога не съм виждал толкова потресен човек. Кой мислите, че го е направил?
— Пак е нещо от оная проклета магия. Бодигардът замислено кимна:
— Макар че той не беше на себе си и преди случилото се вчера. Беше добре, когато се видяхте първия път, но веднага след това, веднага след като си тръгнахте, той не беше на себе си.
— Не видях нищо странно у него.
— Както ви казах, той беше съвсем наред. Върна се съвсем нормално. Но около час по-късно аз надзърнах вътре и той седеше на стола си, втренчен във вратата. Със странен поглед. Сякаш нещо го измъчваше отвътре. Той дори не ме забеляза, когато надзърнах в стаята. Не знаеше, че съм там, докато не му заговорих.
— Може би просто е размишлявал.
— Да-а, предполагам. Но вчера беше ужасно. Събрала се бе огромна тълпа, дошла да чуе речта му, а и всички тия репортери също бяха тук. Заедно отидоха до депото, където той държеше онази звездна машина…
— Не бях там, но чух за това — каза Блейн. — Сигурно е било невероятен шок.
— Помислих, че ще умре на място — продължи бодигардът. — Лицето му стана виолетово…
— Какво ще кажете — подхвърли Блейн, — ако само погледнем вътре? Ако е заспал, ще си тръгна. Но ако е буден, бих желал да поговоря с него за кратко. Наистина е важно.
— Е, предполагам, че може. Виждам, че сте му приятел.
И това, помисли си Блейн, е последната отплата в тази фантастична игра. Фин не бе дръзнал да спомене и дума за него. Фин бе оставил да се смята, че той му е приятел, защото подобно предположение бе щит и за самия Фин. Именно затова не го бяха преследвали. Затова главорезите на Фин не бяха преобърнали Хамилтън с главата надолу в отчаяно търсене.
Това беше отплатата.
Ако не беше капан, разбира се.
Блейн почувства как мускулите му се напрягат и с усилие ги отпусна.
Пазачът се изправи и затърси ключа в джобовете си.
— Хей, почакайте за минутка — каза Блейн. — Първо ме претърсете.
Бодигардът се усмихна.
— Няма нужда. Бяхте чист първия път. С Фин излязохте, хванати подръка. Каза ми, че сте негов стар приятел, когото не е виждал от години.
Той намери ключа и отключи вратата.
— Аз ще вляза пръв да видя дали спи. Отвори тихо и прекрачи прага. Блейн го следваше отблизо.
Бодигардът спря толкова рязко, че Блейн се блъсна в него.
От гърлото на пазача изскочиха странни звуци.
Блейн протегна ръка и грубо го избута встрани.
Фин лежеше на пода.
От него идваше странното усещате за нещо извънземно.
Тялото му бе извито, сякаш някой го бе пречупил над естествените възможности. Лицето му, подпряно на едната буза, имаше изгледа на човек, който е видял огньовете на ада и е подушил смрадта на телата, които горят вечно. Черните му дрехи грееха с мрачен блясък на светлината на настолната лампа, поставена недалеч от тялото. Широко тъмно петно се стелеше по мокета около главата и гърдите му. А от широко прерязаното му гърло вееше хладен ужас.
Пазачът още стоеше встрани до вратата, а звуците в гърлото му постепенно заглъхваха.
Блейн се доближи до Фин и там, край разтворената му ръка, лежеше оръжието на смъртта — един старомоден остър бръснач, който трябваше отдавна да е намерил място в някой музей.
Сега, разбра Блейн, всяка надежда си бе отишла. Не можеше да се направи никаква сделка. Ламбърт Фин беше отвъд всякакви сделки.
Този мъж бе запазил характера си до самия край. Бе останал верен на суровата си, строга същност. Наистина, за него нямаше лесен начин, но той бе избрал най-трудния от всички начини да се самоубие.
Но дори и така, мислеше си Блейн, втренчен със смразяващ ужас в червения прорез на гърлото, пак не бе имало нужда да върши всичко до такава крайност, да продължава да дълбае с бръснача, докато умира.
Само човек на омразата би направил това — човек, полудял от омраза към себе си, човек, който е презрял и възненавидял това, в което се е превърнал.
Нечист — с извънземен ум в своя антисептичен череп. Подобно нещо наистина би тласнало човек като Фин към смъртта; един вманиачен фанатик, завладян от собствената си идея за перфектно общество, не би
