могъл да живее, нито да оцелее с хаотичната загадка на един извънземен разум.

Блейн се обърна и излезе от стаята. Пазачът повръщаше, присвит одве в ъгъла на коридора.

— Стойте тук — нареди му Блейн. — Аз ще повикам ченгетата.

Мъжът се обърна. Очите му блестяха от ужас. Избърса устата си с трепереща ръка.

— Божичко — проговори той, — виждали ли сте някога подобна касапница…

— Седнете и се успокойте — каза Блейн. — Веднага се връщам.

Всъщност нямаше да се върне. Сега беше моментът да изчезне. Трябваше му време и разполагаше с такова. Пазачът бе твърде потресен, за да предприеме сам каквото и да е.

Но щом вестта се разпространеше, щеше да настъпи истински ад.

Бог да пази паранормалниците, които бъдат заловени тази нощ, помисли си Блейн.

Той бързо мина по коридора и изтича надолу по стълбите. Фоайето все още бе пусто и той енергично го прекоси.

Когато стигна до вратата, тя внезапно се отвори и някой влезе през нея със също толкова енергичен ход.

Дамска чанта издрънча на пода и Блейн протегна ръце да спре жената, която бе влязла.

Хариет! Махай се оттук! Махай се!

Чантата ми!

Той спря да я вземе и като я вдигаше, ключалката се отвори и от чантата изпадна нещо черно и тежко. Свободната му ръка го сграбчи и той го придвижи назад в шепата си, за да го скрие.

Хариет се бе обърнала и излизаше. Блейн избърза след нея и я хвана за лакътя, повличайки я след себе си.

Стигна до колата си и спря, за да отвори вратата. Бутна Хариет на седалката.

Но, Шеп, колата ми е само на една пряка…

Няма време. Трябва да изчезваме оттук.

Той изтича от другата страна на колата и се качи. Отлепи я рязко от бордюра и я насочи по улицата. Движейки се далеч по-бавно, отколкото му се искаше, зави в първата пряка и се насочи към магистралата.

Точно пред тях се издигаше изтърбушеният от огъня скелет на Търговския пункт.

Той бе държал чантичката й в скута си и едва сега й я подаде.

— За какво ти е пистолетът? — попита Блейн.

— Щях да го убия — викна тя. — Щях да го застрелям като куче.

— Вече не е необходимо. Той е мъртъв. Тя бързо изви глава към него.

— Ти?!

— Е, сега, предполагам, може и така да се каже.

— Но, Шеп, убил ли си го или…

— Добре. Убих го.

И това не беше лъжа. Без значение от чия ръка бе загинал Ламбърт Фин, той, Шепърд Блейн, го бе убил.

— Аз имах причина — каза той. — Но ти?

— Той нареди да убият Годфри. Само това е достатъчно.

— Ти си била влюбена в Годфри.

— Да, мисля, че да. Той беше велик човек, Шеп.

— Зная. Бяхме приятели във „Фишхуук“.

— Мъчно ми е — каза Хариет. — О, Шеп, колко ми е мъчно!

— А онази нощ…

— Тогава нямаше време за сълзи. Никога няма време за сълзи.

— Ти си знаела всичко…

— От много време. Това ми беше работата — да зная.

Той стигна до магистралата и излезе на нея, карайки обратно към Хамилтън. Слънцето бе залязло. Здрачът бе пропълзял над земята, а на изток, точно над прерията, блещукаше самотна звезда.

— А сега? — попита той.

— Сега разполагам с материал за статия. С най-цялостен и точен материал.

— Ти ще я напишеш. Но вестникът ти ще я публикува ли?

— Не зная — каза тя. — Но трябва да я напиша. Разбираш, че трябва. Отивам в Ню Йорк…

— Недей — прекъсна я той. — Отиди във „Фишхуук“. Не с кола. От най-близкото летище…

— Но, Шеп…

— Опасно е — обясни й Блейн. — Опасно е за всеки, който има дори и най-малкия белег за паранормалност. Дори за нисши телепати като теб.

— Не мога да го направя, Шеп. Аз…

— Слушай, Хариет. На Халоуийн Фин е организирал бунт от страна на паранормалниците. Нещо подобно на акция на контраразузнаването. Останалите паранормални, които научиха за това, се опитаха да спрат бунтуващите се. Спряха ги отчасти, но не знам до каква степен. Каквото ще става, ще става тази нощ. Фин щеше да използва този бунт на паранормалниците, за да засили неприязънта, за да тласне към нови строги законови мерки. Щеше да има известни насилия, но не чак толкова големи, колкото би искал Фин. Ала сега, с неговата смърт…

Дъхът на Хариет за миг секна.

— Те ще ни изтрият от лицето на Земята — довърши тя мисълта на Блейн.

— Ще се постараят. Но има един изход…

— И независимо, че си знаел това, ти пак си убил Фин!

— Виж, Хариет, аз всъщност не съм го убил. Отидох да сключа сделка с него. Открих начин да отведа паранормалните от Земята. Щях да му обещая да махна всеки паранормален от Земята, ако задържи копоите си с една-две седмици.

— Но ти каза, че си го убил.

— Може би — каза Блейн — е по-добре да ти разкажа всичко. Така че, когато започнеш да пишеш материала си, да можеш да напишеш пълната истина.

Хамилтън тънеше в тишина. И беше толкова пуст, че човек можеше да почувства липсата на всякакъв звук.

Блейн спря колата на площада и слезе.

Не се виждаше нито една светлинка, а тихият шум на реката ясно достигаше до слуха му.

— Заминали са — каза той.

Хариет излезе от колата и я заобиколи, заставайки до него.

— Е, добре, приятелю — изрече тя, — мятай се и ти на своя кон.

Той поклати глава.

— Но ти трябва да заминеш. Трябва да ги последваш. Ти си един от тях.

— Някой ден — каза Блейн, — някой ден, след години. Но не сега. Има още много работа. Ще останат групички от паранормалници навсякъде по света. Уплашени и криещи се. Трябва да ги издиря. Трябва да спася всички, които мога.

— Няма да оцелееш, за да го направиш. Ще бъдеш специална мишена. Хората на Фин няма да се успокоят, докато не те…

— Ако стане много напечено, ще замина. Аз не съм герой, Хариет. Всъщност съм един страхливец.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Разбира се. С ръка на сърцето. А ти се върни във „Фишхуук“. Там ще си в безопасност. Карай направо към летището в Пиер.

Тя се обърна и тръгна към колата. Понечи да се качи, ала отново се обърна.

— Но на теб ще ти трябва колата. Той се изхили:

— Ако ми потрябва нещо подобно, селището е пълно с коли. Мога да си избера какъвто искам модел. Те,