сред поривите на вихъра Блейн можеше да чуе сухия, пукащ звук от твърдите снежинки, които обстрелваха върбите като картечни откоси.

Умът му игнорира вятъра, студа и снега, воя и пукотевицата — и намери планетата, която беше търсил.

Провери информацията за нея два пъти и тя се оказа съвсем задоволителна. Запамети координатите. Засне картината в мозъка си. После бавно, стъпка по стъпка, приложи метода за този дълъг пространствен скок…

И слънцето вече бе топло.

Той лежеше по лице и под него имаше трева, както и мирис на пръст. Воят на бурята беше изчезнал, нямаше я и пукотевицата сред върбите.

Търкулна се по гръб и седна.

При гледката дъхът му направо секна.

Той беше в рая!

Слънцето бе минало зенита си и бавно се спускаше на запад, когато Блейн се заспуска по възвишението над Хамилтън, крачейки в калта и кишата, останала след първата за сезона буря.

Отново, мислеше си той, беше закъснял — не оставаше почти никакво време. Защото когато слънцето се спуснеше зад хоризонта, щеше да започне нощта на Вси Светии — Халоуийн.

Чудеше се с колко паранормални центъра бяха успели да се свържат хората от Хамилтън. Имаше възможност да се бяха справили по-добре, отколкото се надяваха. Може би бяха имали късмет. Може би все пак бяха ударили голямата печалба.

Замисли се и за нещо друго. За думите на стария свещеник: „Ръката на Бога е сложена на сърцето ти.“

Един ден, размишляваше Блейн, светът ще погледне назад и ще се удиви от лудостта на това време — от слепотата, глупостта и явната нетърпимост. Един ден ще има реабилитация. Ще бъде проявен здрав разум. Един ден папата в Рим ще признае паранормалното не като проява на магьосничество, а като естествено развитие на човешката раса с божията милост и благословия. Един ден няма да има социални или икономически бариери между паранормалните и нормалните — ако по това време все още са останали нормални. Един ден няма да има нужда от „Фишхуук“. Дори, може би, няма да има нужда от Земята.

Защото той бе открил отговора. Макар че се провали в опита си да достигне Пиер, той все пак бе открил отговора. Беше принуден (може би от ръката на Бога?) — беше принуден да намери отговора.

И това беше по-добър отговор от този, който Стоун бе търсил. Беше метод, по-добър дори от този на „Фишхуук“. Защото изцяло отхвърляше необходимостта от машини. И правеше човека господар на себе си и вселената.

Продължавайки надолу по хълма, той се натъкна на пътека, която водеше към Хамилтън. В небето над долината все още се носеха няколко пръснати, разкъсани облака — ариегардът на бурята. Край символичния път имаше езерца от разтопен сняг, но въпреки яркото слънце западният вятър не бе загубил хапливостта си.

Той се затътри по улицата, водеща към центъра на града, и от една-две преки разстояние успя да ги види как го чакат на площада пред магазините — не само неколцина както преди, а цяла тълпа. Вероятно, реши той, тук се бе събрала по-голямата част от Хамилтън.

Прекоси площада и тълпата се смълча. Той хвърли един поглед към тях, търсейки Анита, но не я видя.

На стълбите го чакаха четирима — същите четирима от миналия път.

Той спря пред тях и каза:

— Добро утро.

— Чухме, че идвате — посрещна го Андрюс.

— Не стигнах до Пиер. Опитах се да се добера дотам за помощ. Но бурята ме завари в реката.

— Спряха ни по телефона — обади се Джаксън. — Но ние използвахме дълга телепатия. Свързахме се с някои групи и те предадоха съобщението. Не знаем обаче колко нашироко.

— Нито с какъв успех — добави Андрюс.

— Можете ли пак да се свържете с тези групи? — попита Блейн.

Андрюс кимна.

— Хората на Фин не се появиха — продължи Джаксън. — А това ни притеснява. Фин се е сблъскал с неприятности…

— Те трябваше да се появят — прекъсна го Андрюс. — Трябваше да преровят града из основи, търсейки вас.

— Може би не са искали да ме намерят.

— Може би — хладно каза Джаксън — вие не сте такъв, за какъвто се представяте.

Блейн избухна.

— Вървете по дяволите! — викна той. — За малко не загинах заради вас. Продължавайте, оправяйте се сами.

Той се завъртя и се отдалечи. В гърдите му бушуваше гняв.

Това не беше негова борба. Не лично негова. Не повече, отколкото тяхна. Но той я беше приел за своя. Заради Стоун, заради Ренд и Хариет, заради свещеника, който го бе проследил през половината континент, той се беше опитал да се бори. И може би също така заради нещо, което не можеше да се определи, което той не знаеше, не подозираше у себе си — някакъв налудничав идеализъм, някакво дълбоко вкоренено чувство за справедливост, някаква изконна омраза към фанатиците и реформаторите.

Беше дошъл в това селище с подарък. Беше бързал, за да им го предаде. А те бяха стояли и го бяха разпитвали за почтеността и за целта му.

Да вървят по дяволите, каза си той.

Беше направил достатъчно. Нямаше нужда да продължава по-нататък.

Оставаше да направи само още едно нещо, което си заслужаваше. Щеше да го направи и от този момент нататък нищо нямаше да има значение за него или за когото и да е.

— Шеп!

Той продължи да върви.

— Шеп!

Блейн спря и се обърна.

Анита се измъкваше от тълпата.

— Не — каза той.

— Но те не са единствените — възрази тя. — Има и други сред нас. Ние ще те послушаме.

И, разбира се, тя беше права. Имаше и други.

Анита и останалите. Жените, децата и другите мъже, които не бяха сред властващите тук. Защото именно властта правеше хората подозрителни и строги. Властта и отговорността променят човека, превръщат го в някакво сборно тяло, което се опитва да мисли като такова, а не като личност.

И по това един паранормалник или едно паранормално общество не се отличаваше от нормалната личност или нормалното общество. В края на краищата паранормалната способност не променя личността. Просто й дава шанс да стане по-добра.

— Ти се провали — заговори Анита, — но ние не можехме да очакваме, че ще успееш. Ти се опита и това е достатъчно.

Той пристъпи към нея и каза:

— Но аз не се провалих.

Те се приближаваха към него — всички заедно, тълпа от хора, които бавно и мълчаливо се приближаваха. А пред тях вървеше Анита Андрюс.

Тя застана пред него и вдигна поглед към лицето му. Говореше тихо:

— Къде беше? Някои от нас излязоха да те търсят по реката. Открихме кануто.

Той протегна ръка, завъртя я до себе си и я притисна.