твърде измръзнал, за да прецени със сигурност.

Бавно се вдигна на крака и застана изправен с лице срещу режещия вятър, сред съскането на снега, прелитащ през върбите, разяреното ръмжене на разпенената река и настъпващия мрак. В главата му се появи и друг отговор — но на все още незададен въпрос.

Той не можеше да преживее нощта на острова, а нямаше как да го напусне. Доколкото си спомняше, островът можеше да е на около петдесетина метра от брега. Но какво значение имаше това? Шансът да успее да се скрие някъде на брега беше едно към десет.

Трябва да има някакъв начин, настояваше сам пред себе си той. Не можеше да умре на тая мизерна, жалка точица от истинския свят, на този малък, грозен остров. Не че животът му беше толкова ценен — дори не за него самия. Но той беше единственият човек, който можеше да стигне до Пиер, за да потърси помощ.

Това беше смешно. Той никога нямаше да стигне до Пиер. Нямаше да напусне този остров. В крайна сметка щеше да остане точно тук и беше много вероятно никога да не го открият.

Когато дойдеха пролетните наводнения, трупът му щеше да бъде отнесен надолу по реката заедно с всички други отломки, които течението щеше да подбере във вихъра си.

Обърна се и се отдалечи малко от брега. Намери едно място, където бе частично защитен от вятъра, и бавно седна, протягайки крака пред себе си. Вдигна яката на якето си, но това бе просто жест без никаква полза. Скръсти ръце на гърдите си, мушна пръсти в слабата топлинка под мишниците си и се взря право напред в призрачния здрач.

Знаеше, че греши. Когато човек попадне в подобна ситуация, трябва да продължи да се движи. Да кара кръвта да се движи във вените му, да се бори със съня, да удря и търка ръцете си, да тропа с крака, да се бори за живота си.

Но това беше безсмислено, помисли си той. Човек можеше да премине през всички лишения на борбата и все пак накрая да умре.

Трябваше да има друг, по-добър начин.

Един наистина умен човек би измислил нещо по-добро.

Проблемът, каза си той, опитвайки се да не мисли за сегашното си положение, в името на обективността, проблемът се състои в това да махне себе си — тялото си — от този остров и не само това, но и да попадне на защитено място.

Ала такова място нямаше.

И изведнъж се появи.

Имаше място, където можеше да отиде. Можеше да отиде в онази светлосиня стая, където живееше Розовото.

Но не! Това нямаше да е по-добро, защото той би отишъл там само мисловно и би оставил тялото си тук. И когато се върнеше, същото това тяло сигурно щеше да е вече негодно за употреба.

Щеше да е чудесно, ако можеше да вземе и тялото си там.

Но не можеше.

А дори да успееше, това може би щеше да е грешно и много рисковано.

Опита се да си спомни информацията за онази далечна планета, но тя му убягна. Той продължи да рови след нея, измъкна я от дълбоките гънки, в които я бе заровил и с ужас я прегледа.

Нямаше да живее и минутка, ако отидеше там с тялото си!

Атмосферата там беше чиста отрова за неговия вид живот.

Но съществуваха и други места. Стига само да можеше да отиде там цялостно — с ум и тяло.

Седеше свит, с гръб към вятъра и студа, и дори не ги усещаше.

Потърси Розовото в себе си, повика го, но отговор не последва.

Повика го отново и отново, но никой не отвърна. Проверяваше, търсеше, изследваше, но не откриваше нито знак от него. И разбра, сякаш някакъв глас бе заговорил и му бе казал, че няма смисъл да продължава да вика и да търси. Разбра, че няма да го намери. Вече никога нямаше да го намери, защото вече беше част от него. Двамата се бяха слели и вече нямаше отделно Розово същество и отделен човек, а само един странен съюз на двамата.

Да продължи да го търси означаваше да продължи да търси самия себе си.

Каквото и да направеше, той трябваше да го направи сам, с цялата сила на това, в което се беше превърнал.

В ума му имаше информация и идеи, имаше знания, възможности, както и някаква мръсотия, която беше Ламбърт Фин.

Той задълба в съзнанието си, зарови се сред полиците и рафтовете, в отделенията и кутиите, във все още неподредената огромна купчина боклуци, които безразборно бяха вложени в него от едно не по-малко безразборно същество.

Откри неща, които го стреснаха, други, които го отвратиха, трети, които представляваха отлични идеи, но които по никакъв начин не помагаха за разрешаването на настоящия проблем.

И през цялото време потайно като някой упорит зяпач умът на Ламбърт Фин (който може би никога нямаше да бъде усвоен, но щеше да си подскача из ъглите на съзнанието) не спираше да се изпречва на пътя.

Блейн го изблъскваше встрани, отстраняваше го от пътя си, пъхваше го някъде и продължаваше да търси, но мръсните мисли, схващания и идеи — мислите на Фин, откритата същност на яростния ужас от кошмара на Фин, идващ от някаква планета — продължаваха да се показват.

И докато за стотен път отхвърляше мръсотията, той долови някакво загатване за отговор на своите търсения. Започна да го разнищва, ровейки из цялата гадост и зло на онова ядро от обгръщащ ужас, което бе иззел от ума на Фин. Защото откри необходимото точно там — не в светлата зона, която бе наследил от Розовото, а в купчината боклук, която бе измъкнал от Фин.

То беше извънземно познание, едно тъмно, изплъзващо се познание и той знаеше, че произходът му е от онази планета, от която Фин се беше върнал у дома като маниак. И както го държеше в своите ментални ръце и наблюдаваше начина, по който то действа, — толкова просто и логично — Блейн долови поне една част от вината и страха, които бяха подтикнали Фин да сее омраза на Земята.

Защото чрез това познание звездите се откриваха, ставаха физически достъпни за всеки вид живот във вселената. А за неуравновесения мозък на Фин това означаваше само едно — че Земята също е открита. И по-точно — че е открита за планетата, която притежаваше това познание. Без да помисли как други раси могат да го използват, без да го приеме като инструмент, с който хората биха могли да спомогнат за собственото си благополучие, Фин го бе приел просто като мост между мястото, където го бе открил, и планетата, която наричаше свой роден дом. И се бе борил с всичките си сили да върне старата си родна планета към нейната предишна ограниченост, да прекъсне контакта й със звездите, да обезсили и задуши „Фишхуук“ чрез премахването на паранормалниците, които в бъдеще можеха да бъдат привлечени или поканени да работят за агенцията.

Защото Фин бе преценил, мислеше си Блейн, докато пред себе си виждаше пътя на Фин към тази преценка като отворена книга, че ако Земята остане непозната и малка и не привлича внимание, то вселената би минала край нея и тогава родната планета би била в безопасност.

Но независимо от всичко Блейн вече разполагаше в ума си с познанието как да пътува телом до звездите. Разполагаше и с начин, по който да спаси живота си.

Сега обаче трябваше да намери планета, където можеше да отиде, без да срещне там опасност. Трябваше му планета, която нямаше да го отрови, удави или смаже. Трябваше му място, където би оживял.

Потопи се отново в ума си и там, извлечени от купчините и прилежно подредени, стояха хиляди планети, които Розовото бе посетило някога.

Той затърси и намери стотици различни видове планети, но всяка една щеше да е смъртоносна за незащитено човешко същество. И ужасът растеше — ужас, че дори разполагайки с начин, той можеше да не открие безопасно място, където да отиде.

Воят на бурята нахлу в него, нарушавайки трескавата концентрация на неговото претърсване, и той разбра, че е измръзнал много повече, отколкото бе смятал. Опита се да раздвижи крака си и едва успя да го мръдне. Вятърът пищеше край ушите му и сякаш му се подиграваше, докато се носеше надолу по реката. А