радиообсерватория, тя бе имала много партньори. Въпреки че беше изпитвала чувство на влюбеност и си го бе признавала, бракът никога не я беше съблазнявал сериозно. Смътно си спомняше едно четиристишие — не беше ли на Уилям Бътлър Йейтс30? — с чиято помощ се бе опитвала да успокои ранните си любовни пориви, с разбито сърце, тъй като винаги за пореден път бе решавала, че случаят е приключил:

Тя още помнеше колко очарователно се бе отнасял към нея Джон Стотън, докато ухажваше майка й, и колко бързо скъса с тази поза, след като стана неин втори баща. Някаква нова и чудовищна личност, едва смътно забелязвана дотогава, изведнъж избуява у мъжете, скоро след като се омъжиш за тях. Романтичните преживявания я правеха уязвима. Ели нямаше да повтори грешката на майка си. Малко по-дълбок беше страхът да не би да се влюби безрезервно, да се отдаде изцяло на някого, който след това ще й бъде измъкнат от ръцете. Или просто ще я остави. Но ако човек никога не се влюбва истински, любовта никога няма да му липсва. (Не разчиташе много на този възглед, усещайки смътно, че може би не е съвсем верен.) Също така, ако не се влюбеше истински в някого, никога нямаше истински да му измени, така, както усещаше, в най-дълбоките кътчета на сърцето си, че майка й бе изменила на отдавна починалия й баща. Той все още ужасно й липсваше.

С Кен всичко това изглеждаше по-различно. Или може би с годините очакванията й бяха станали по- умерени? За разлика от мнозина други мъже, за които се сещаше, когато биваше предизвикан или изненадан, Кен проявяваше малко по-нежни, по-съчувствени черти. Склонността му да прави компромиси и уменията му в научната политика представляваха задължително изискване в работата му; но й се струваше, че под това долавя у него известна стабилност. Дълбоко го ценеше за начина, по който бе съвместил науката с останалата част от живота си и за храбрата поддръжка за науката, която бе успял да наложи пред две поредни държавни администрации.

Оставаха насаме, възможно най-дискретно, в малкия й апартамент в „Аргус“. Разговорите им бяха истинско удоволствие, идеите им прескачаха от единия към другия като перото на федербал. Понякога реагираха на недовършените мисли на другия с почти съвършена интуиция. Той беше добър и изобретателен любовник. Така или иначе, феромоните му й харесваха.

Понякога се удивляваше на какво бе способна в действия и в думи в негово присъствие, заради любовта им. Започна да му се възхищава дотолкова, че любовта му към нея влияеше върху собственото й самочувствие: заради него започна да се харесва повече. И тъй като и той определено изпитваше същото, в основата на техните отношения стоеше едно непрестанно редуване на любов и взаимно уважение. Поне така го определяше тя за себе си. В обкръжението на толкова много приятели, изпитваше подмолно чувство на самота. С Кен това го нямаше.

Беше й страшно приятно да споделя с него мечтите си, късчетата спомени, смутовете от детските си години. Той я слушаше не само с интерес, но и с възхита. Разпитваше я с часове за детството й. Въпросите му винаги бяха преки, понякога сондиращи, но без изключение, добронамерени. Ели започна да разбира защо влюбените си гугукат като бебета. Едва ли съществуваше друго, социално приемливо обстоятелство, при което на детското в човека да му се позволи да изплува на повърхността. Ако едногодишният, петгодишният, дванадесетгодишният и двадесетгодишният в теб намереха подходящи съответствия у любимия, тогава имаше шанс всички тези субличности, живеещи едновременно в нас, да бъдат щастливи. Любовта слага край на дългата им самота. Сигурно дълбочината на любовното чувство може да се измери по броя на различните същности, активно намесени в една любовна връзка. С предишните й партньори, изглежда, най-много една от тези вътрешни същности я успявала да намери свое съответствие у другия; останалите са се оказали в положението на случайни зяпачи.

В съботата преди уговорената среща с Джос двамата лежаха в леглото и слънчевата светлина на късния следобед, процеждаща се през венецианските щори, хвърляше петна по сплетените им тела.

— В обикновен разговор — говореше му тя — мога да говоря за баща си, без да изпитвам нещо повече от… лека спазма на чувството за загуба. Но ако си позволя наистина да си спомня за него — чувството му за хумор, да речем… или изключителната му честност, — тогава фасадата рухва и ми се дощява да се разрева затова, че го няма.

— Не е чудно; езикът може да ни освободи от чувствата, или почти — отвърна дер Хеер и я потупа нежно по рамото. — Може би това е и една от функциите му… — за да разбираме света, без да бъдем напълно обременени от това.

— Ако е така, тогава изобретяването на езика е повече от дар. Знаеш ли, Кен, бих дала всичко — наистина всичко, което имам, — ако можех отново да прекарам само няколко минути с татко.

Тя си представи рай, в който всички тези майчета и татковци се носят наоколо или пърхат до съседния облак. Трябва да е достатъчно голямо пространство, за да побере всички тези десетки милиарди хора, които са живели и умрели от появата на човешкия вид досега. Сигурно е твърде претъпкано, мислеше си, освен ако религиозният рай не е изграден в мащаби, подобни на астрономическите небеса. Тогава щеше да има достатъчно пространство.

— Би трябвало да съществува число — промълви Ели, — с което да се изрази цялостното количество разумни същества, населяващи Млечния път. Колко ли биха могли да са според теб? Ако съществуват един милион цивилизации, всяка от които с по около един милиард индивида, това прави, хм, десет на петнадесета степен разумни същества. Но ако те са по-напреднали от нас, може би идеята за индивиди става неуместна; може би това е поредната форма на земния ни шовинизъм.

— Разбира се. Можеш обаче да изчислиш галактическия ръст на производство на цигари „Голоаз“, на „Туикс“, на леки коли „Волга“ и на мобифончета „Сони“. После изчисляваш брутния галактически продукт. Направиш ли го, можеш да преминеш на брутния космически…

— Ти се подиграваш — отвърна му Ели с нежна усмивка, без изобщо да се подразни. — Но помисли си само за тези числа. Наистина си го представи. Всичките тези планети с обитателите им, по-напреднали от нас. Не ти ли се завива мъничко свят, като си го помислиш? — Досещаше се за какво точно си мисли, но продължи: — Виж това. Чета, за да се подготвя за срещата с Джос.

Пресегна се към нощната масичка и взе поставения там шестнадесети том на „Енциклопедия Британика Макропедия“, озаглавен „от Рубенс до Сомалия“. Отвори го на страницата, отбелязана с късче компютърна хартия. Пръстът й се спря на статията „Сакрално или свято“.

— Теолозите изглежда са доловили специален, нерационален — не бих го нарекла ирационален — аспект в усещането за сакралното или святото. Нарекли са го „нуминозно“. Терминът за пръв път е бил използван от… чакай да видим… от някой си Рудолф Ото през 1923 година в книгата му „Идеята за святото“. Той е смятал, че хората са предразположени да усещат и да благоговеят пред нуминозното. Това усещане го е нарекъл „мистериум тремендум.31“ Дори нещастният ми латински е достатъчен, за да го разбера.

— В присъствието на мистериум тремендум, хората се чувстват съвсем незначителни, но доколкото схващам добре, не и лично отчуждени. Той е смятал, че нуминозното е изява на „цялостния ред“ и че човешката реакция пред него е „абсолютно удивление“. Значи, ако религиозните хора имат точно това предвид, когато използват думи като сакрално и свято, то аз съм с тях. Нещо такова изпитах, просто когато слушах сигнала, да не говорим, когато наистина започнахме да го приемаме. Мисля, че науката като цяло буди подобно удивление.

Чуй само това — и тя зачете от текста: — „В продължение на последните сто години мнозина философи