събития, а после и до свободни теоретични спекулации. В такива дни й се струваше, че обсъждането на проекта е просто повод да прекарат повече време заедно.

Един чудесен есенен следобед във Вашингтон президентът беше принудена да отложи насрочено заседание на Извънредната проблемна група, поради сепаратистката криза в Тайроун, Северна Ирландия. След нощния полет от Ню Мексико се оказа, че Ели и дер Хеер разполагат с няколко свободни часа и решиха да посетят Виетнамския мемориал, проектиран от Мая Йън Лин, когато все още следвала архитектура в Йейлския университет. Сред мрачните и печални спомени от една глупава война дер Хеер изглеждаше неуместно весел и Ели за сетен път се замисли за странностите в неговия характер. Двамата служители от правителствената охрана, с техните униформи и боядисани с цвят на човешка плът слушалки на ушите, ги следваха дискретно.

Кен се бе заиграл с яркосиня гъсеница, която бе накарал да се покатери на едно отчупено клонче. Животинката енергично пълзеше напред и тялото й проблясваше при всяко движение на четиринадесетте й чифта крачета. В края на клонката тя се задържа с последните пет чифта и се залюля във въздуха в юначно усилие да намери нова вейка. След като не успя, животинчето умно се извърна назад и тръгна в обратна посока. Тогава дер Хеер хвана клонката от другата страна така, че когато гъсеницата се озова в началото на пътя си, отново нямаше накъде да продължи. Като затворен в клетка хищник, тя мина няколко пъти напред-назад, но както се стори на Ели, с все по-нарастващо възмущение. Започна да изпитва съжаление към животинката, въпреки че, да речем, тази ларва можеше да е виновна за попарването на дърветата от листни въшки.

— Каква чудесна програма е заложена в главата на това малко приятелче! — възкликна Кен. — Тя действа винаги — оптимален софтуер за измъкване. И при това знае, че не трябва да изпада. Имам предвид, че клонката е увиснала изцяло във въздуха. Гъсеницата никога не изпитва подобно нещо в природата, защото клонката винаги е свързана с нещо. Ели, замисляла ли си се някога как би изглеждала подобна програма в собствената ти глава? Искам да кажа, дали на теб самата би ти изглеждало очевидно какво трябва да направиш, след като стигнеш до края на клонката? Дали ще ти се стори, че го мислиш? Би ли се зачудила откъде знаеш, че трябва да разклатиш предните десет крачета и в същото време да се задържиш здраво с останалите осемнадесет?

Тя леко наклони глава и изгледа по-скоро него, отколкото гъсеницата. Изглежда му беше малко трудно да си я представи като насекомо. Опита се да му отговори неангажиращо, сещайки се, че това е част от професионалния му интерес.

— Какво ще направиш с нея сега?

— Мисля, че ще я пусна на тревата. Ти какво би направила?

— Някои биха я убили.

— Трудно е да убиеш едно същество, когато то ти показва, че притежава съзнание. — Дер Хеер продължи да носи клонката с гъсеницата.

Минаваха мълчаливо покрай близо 55 000 имена, гравирани върху гладък черен гранит.

— Всяко правителство, когато се готви за война, представя своите противници като чудовища — проговори Ели. — Не искат да мислиш за противника като за човешко същество. Ако си даваш сметка, че на противника са присъщи мисли и чувства, би могъл да се поколебаеш да го убиеш. А убиването е много важно. По-добре е да си ги представяме като чудовища.

— Погледни, виж колко е красива — отвърна й той след пауза. — Наистина. Погледни я отблизо.

Тя го стори. Борейки се с лекото чувство на отвращение, Ели се опита да погледне гадинката с неговите очи.

— Гледай само какво прави — продължи Кен. — Ако беше голяма колкото теб или мен, щеше да изплаши всекиго до смърт. Щеше да бъде истинско чудовище, нали? Но тя е мъничка. Похапва си листа, върши си своята работа и добавя още малко към красотата на света.

Ели хвана незаетата му с гъсеницата ръка и двамата мълчаливо продължиха покрай редиците с имена, изписани хронологично според датата на смъртта. Разбира се, това бяха само жертвите от американска страна. Освен в сърцата на техните семейства и приятели, нямаше в света друг подобен мемориал и за двата милиона жертви от югоизточна Азия, които също бяха загинали в този въоръжен конфликт. В Америка най-разпространените коментари за тази война бяха за съкращаването на бюджета на военните, за политическото „прерязване на сухожилието“, психологически сродно, според нея, с тезата за „удара в гърба“ от страна на германските милитаристи, обясняваща тяхната загуба в Първата световна война. Виетнамската война беше тумор в националното съзнание, който никой президент досега не се бе осмелил да отреже. (Последвалата политика на Демократична република Виетнам правеше тази задача още по-трудна.) Ели си спомняше колко обичайно беше за американските войници да наричат своите виетнамски противници „жълти“, „плоски глави“, „дръпнати очи“ и с още по-обидни прозвища. Дали ще можем да устроим следващата фаза на човешката история без тази склонност да се дехуманизира противника?

В ежедневните разговори дер Хеер не говореше като академична личност. Ако го срещнеше човек край вестникарския павилион на ъгъла да си купува вестник, нямаше и да предположи, че е учен. Не беше изгубил нюйоркското си улично произношение. Първоначално явното несъответствие между езика и качеството на неговата научна работа объркваше колегите му. Докато изследванията му и самият той ставаха все по-известни, акцентът му си оставаше негова особеност. Но начинът, по който произнасяше, да кажем, „гуанозен трифосфат“, придаваше на тази нищожна молекула някакво експлозивно качество.

И двамата късно започнаха да разбират, че се влюбват един в друг. Това вече със сигурност беше станало явно за мнозина други. Преди няколко седмици, когато Луначарски все още пребиваваше в „Аргус“, той се впусна в поредната си тирада за ирационалността на езика. Този път на мушката му се оказа американският английски.

— Ели, защо хората казват „правя същата грешка отново“? Какво добавя „отново“ в това изречение? И не съм ли прав, че „изгарям догоре“ и „изгарям додолу“ означават едно и също нещо? „Забави догоре“ и „забави додолу“ не значат ли едно и също? Тогава, след като „издънвам се догоре“ е приемлив израз, защо не и „издънвам се додолу“?

Тя кимна отегчено. Неведнъж го бе слушала да се оплаква на съветските си колеги от несъстоятелността на руския език и беше сигурна, че ще чуе френското издание на всичко това на Парижката конференция. Склонна бе да признае, че езиците съдържат и известни неудачи, но те имаха толкова много различни източници и се развиваха в резултат на толкова много разнообразни малки импулси, че щеше да бъде странно, ако бяха съвършено кохерентни и вътрешно състоятелни. Виджи обаче така добре се забавляваше, че на нея сърце не й даваше да му възразява.

— Ами да вземем, например, тази фраза: „влюбен от главата до петите“ — продължи той. — Това е обичаен израз, нали така? Но той е напълно объркан. Или по-скоро, обърнат с главата надолу. Човек обикновено си е от главата, до петите. Когато се влюбиш, би трябвало да бъдеш „от петите, до главата“. Прав ли съм? Ти би трябвало да знаеш какво е да си влюбен. Но който е измислил тази фраза не е разбирал нищо от любов. Представял си е, че влюбеният си върви по обичайния начин, вместо да се рее с главата надолу из въздуха, като в картината на онзи френски художник… как се казваше?

— Той е руснак — отвърна Ели.

Марк Шагал предлагаше тънка пътечка за измъкване от малко притеснителната за нея посока, в която бе тръгнал разговорът. В крайна сметка тя се зачуди дали Виджи не я дразнеше, или искаше да види реакцията й. Може би чисто подсъзнателно той бе доловил нарастващата привързаност между Ели и дер Хеер.

Поне отчасти, сдържаността на дер Хеер беше разбираема. Та той бе научният съветник на президента, посветил почти цялото си време на една безпрецедентна, деликатна и бързо подвижна материя. Да се увлече емоционално по една от водещите фигури беше твърде рисковано. Президентът определено желаеше преценката му да бъде безпристрастна. Той трябваше да може да предопределя посока на действия, на която Ели се противопоставя, и да препоръчва отхвърляне на варианти, които тя поддържа. Влюбването му в Ели щеше донякъде да компрометира неговата ефективност.

За Ели беше още по-сложно. Преди да придобие дистанциращия авторитет на директор на голяма