възпитана, умна, умна девойка!… Хм! — продължи тя. — Може би се е ядосала, че ти не идваш, само че не се е сетила, че така не се пише на един идиот, понеже той ще го вземе буквално, както и излезе. Ти какво подслушваш? — извика тя, като се сети, че е казала излишни приказки. — На нея й трябва шут, такъв като тебе отдавна не е виждала, ето защо те търси! А аз се радвам, о, как се радвам, че сега тя ще те вземе на присмех! Заслужаваш си го. А как я бива нея за тая работа, о, как я бива!…

Постоянно се оплакват у нас, че нямаме практични хора; че политици например има много; генерали също много; че потрябват ли разни управители, веднага могат да се намерят, колкото щеш и каквито щеш — но практични хора няма. Поне всички се оплакват, че няма. Казват дори, че по някои железопътни линии няма достатъчно добри чиновници; в някаква параходна компания просто не могли да намерят що- годе свестен персонал. Ту чуеш, че по тая и тая новооткрита линия се сблъскали или прекатурили от някой мост вагони; ту пишат, че насмалко не останал да зимува някакъв влак сред снежното поле: тръгнали да пътуват няколко часа, а пет дни прекарали в снега. Ту разправят, че много хиляди пуда стока гние на едно място по два, та и по три месеца, очаквайки да бъде изпратена, ту твърдят (просто за невярване впрочем), че един администратор, тоест някакъв надзирател, вместо да изпрати стоката на някакъв търговски служащ, който настоявал за това пред него, му администрирал един в зъбите и отгоре на всичко обяснил тази си административна постъпка с това, че се „поразгорещил“. Толкова много са, изглежда, канцелариите в държавните учреждения, че да те хване страх дори да помислиш; всички са служили, всички служат, всички смятат да служат — как да не може тогава да се избере от подобен материал подходящ персонал за едно параходно дружество?

На този въпрос дават понякога извънредно прост отговор — толкова прост, че дори не ти се вярва на обяснението. Вярно е, казват, че в нашата страна всички са служили или служат и това се предава вече двеста години по най-добър немски образец, от прадядото до правнука — но тъкмо служащите са най- непрактичните хора и дотам се е стигнало, че духът на абстрактност и липсата на практически знания доскоро още са се смятали дори между самите служащи едва ли не за най-голяма добродетел и качество за препоръка. Впрочем напразно заприказвахме за служащите, когато искахме всъщност да говорим за практичните хора. По този въпрос няма вече съмнение, че нерешителността и пълната липса на лична инициатива винаги са се смятали у нас за главен и най-добър признак, по който може да се познае практичният човек — а дори и днес се смятат. Но защо да виним само себе си, ако изобщо това мнение може да се смята за обвинение? Открай време липсата на оригиналност се е смятала навред, по целия свят, за главно качество и най-добра препоръка за способния, делови и практичен човек; поне деветдесет и девет на сто от хората (и то най-малкото) винаги са мислели така и само едно на сто винаги са мислели и още мислят другояче.

Изобретателите и гениите почти винаги в началото на своята кариера (а много често и в края) са били смятани от обществото за същински глупци — това вече е най-банално и общоизвестно мнение. Ако например в продължение на десетки години всички са влагали парите си в банкерски къщи и са натрупали там милиарди с по четири на сто, то естествено, когато банкерските къщи са престанали да съществуват и всеки е бил оставен на личната си инициатива, по-голямата част от тези милиони е трябвало неизбежно да пропадне в акционерната треска и между ръцете на мошениците — и това дори се е изисквало от приличието и благонравието. Тъкмо от благонравието, защото, ако благонравната нерешителност и значителната липса на оригиналност са се смятали досега у нас според общото убеждение за неразделно качество на способния и почтен човек, би било много непочтено и дори неприлично да промениш изведнъж напълно всичко това. Ще се намери ли например майка, която нежно обича детето си, да не се изплаши и разболее от страх, ако синът или дъщеря й малко излезе от релсите? „Не, никаква оригиналност, нека по- добре бъде щастливо и живее в охолство“ — мисли всяка майка, когато приспива детето си. А нашите бавачки от памтивека са приспивали децата, като са нареждали и са припявали: „В злато да ходиш, генералски чин да носиш!“ Така че дори нашите бавачки са смятали, че генералският чин е върхът на руското щастие и следователно най-популярен народен идеал за спокойно, прекрасно блаженство. И наистина кой у нас не е бил сигурен, че ще стане един ден генерал и ще спести известна сума в някоя банкерска къща, след като е издържал посредствено изпитите си и е прослужил тридесет и пет години? По такъв начин, почти без всякакви усилия, русинът най-после си е спечелвал името на способен и практичен човек. Всъщност у нас не е могъл да стане генерал единствено само оригиналният човек, с други думи, неспокойният. Може би тук има известно недоразумение; но, общо взето, изглежда, че това е вярно и нашето общество е имало пълно право, като е определило своя идеал за практичен човек. Ала ето че все пак ние изприказвахме куп излишни неща, когато всъщност искахме да дадем няколко осветления за познатото ни семейство Епанчини. Тези хора или поне членовете от семейството, които са най-много склонни към размишление, страдаха постоянно от една почти обща тяхна семейна черта, точно противоположна на добродетелите, за които току-що говорихме. Без да разбират напълно факта (впрочем мъчен за разбиране), все пак те подозираха понякога, че нещата в семейството им някак все не вървят както у другите. У другите гладко, а у тях грапаво; всички се плъзгат като по релси, а те час по час изскачат от релсите. У другите има постоянен страх за добро държане, а у тях няма. Наистина Лисавета Прокофиевна твърде много се плашеше, но все пак това не беше оная светска страхливост за добро държане, по която те тъгуваха. Впрочем може би само Лисавета Прокофиевна се тревожеше: девойките, макар и млади още, бяха много проницателни и иронични, а генералът, въпреки че проникваше в смисъла на нещата (доста мъчничко впрочем), в тежки случаи казваше само: хм, и в края на краищата възлагаше всичките си надежди на Лисавета Прокофиевна, така че цялата отговорност падаше върху нея. И то не че това семейство се отличаваше, да речем, с някаква лична инициатива или изскачаше от релсите поради съзнателна склонност към оригиналност, което би било вече съвсем неприлично. О, не! Нищо подобно наистина нямаше, тоест никаква съзнателно поставена цел, ала все пак в края на краищата излизаше така, че семейството Епанчини, макар и много почтено, не беше някак точно това, което трябва да бъде изобщо всяко почтено семейство. Напоследък Лисавета Прокофиевна почна да намира виновна за всичко само себе си и своя „нещастен“ характер, а това увеличи страданията й. Тя сама час по час се кореше, че е „глупава, непристойна чудачка“ и се измъчваше от мнителност, непрекъснато се объркваше, не намираше изход от някои най-обикновени усложнения и постоянно преувеличаваше нещастието.

Още в началото на нашия разказ ние бяхме споменали, че Епанчини се радваха на общо и истинско уважение. Дори самият генерал Иван Фьодорович, въпреки простия си произход, беше приеман навред с безспорно уважение. Той си заслужаваше впрочем това уважение, първо, защото не беше „кой да е“ и имаше богатство и, второ, защото беше напълно порядъчен, макар и простичък човек. Ала известна умствена тъпота е като че ли почти необходимо качество ако не за всеки делови човек, то поне за всеки, който сериозно се е заел да трупа пари. Най-после генералът имаше добри маниери, беше скромен, знаеше да мълчи, но в същото време не се оставяше да го настъпват и държеше не само за генералския си чин, но и за името си на честен и благороден човек. А най-важното — той имаше силни протекции. Колкото пък до Лисавета Прокофиевна, тя беше, както обяснихме вече, и от добър род, въпреки че у нас не гледат много на рода, особено ако той няма необходимите връзки. Но накрая излезе, че и тя има връзки; уважаваха я и най-сетне тя успя да спечели обичта на такива хора, по примера на които естествено всички трябваше да я уважават и приемат. Няма съмнение, че семейните й тревоги не бяха основателни, изникваха поради незначителни причини и бяха смешно преувеличени; но ако имате брадавица на носа или на челото, все току ви се струва, че цял свят няма друга работа, освен да гледа вашата брадавица, да ви се присмива зарад нея и да ви критикува, па ако ще и Америка да сте открили. Няма също така съмнение, че в обществото Лисавета Прокофиевна наистина минаваше за „чудачка“; но въпреки това тя беше безспорно уважавана, а Лисавета Прокофиевна почна накрая да не вярва и в това, че я уважават — и там беше цялото й нещастие. Когато гледаше дъщерите си, тя се измъчваше от подозрението, че непрекъснато пакости някак на задомяването им, че характерът й е смешен, неприличен и нетърпим — за което, разбира се, непрекъснато обвиняваше пак дъщерите си и Иван Фьодорович и по цели дни се караше с тях, като в