Евгений Павлич. Цял ден завчера и вчера сутринта. Сега, разбира се, не мога да не се съглася с тях: много ясно е, че са се подиграли с него като с глупак, но за какво, защо, с каква цел? (Самото това вече е подозрително! Пък и неприлично!) Но Аглая няма да се омъжи за него, казвам ти го! Може да е добър човек, но това нищо не изменя. Аз и по-рано се колебаех, но сега вече твърдо съм решила: „Първо ме сложете в ковчега и ме закопайте в земята, па после женете дъщеря ми“, ето какво казах днес кратко и ясно на Иван Фьодорович. Виждаш ли какво доверие имам в тебе, виждаш ли?
— Виждам и разбирам.
Лисавета Прокофиевна гледаше пронизително княза; може би гореше от желание да разбере какво впечатление му е направило това, което бе казала за Евгений Павлович.
— За Гаврила Иволгин нищо ли не знаеш?
— Тоест… знам много неща.
— Знаеше ли, или не, че той поддържа връзки с Аглая?
— Съвсем не знаех — учуди се и дори трепна князът, — какво приказвате, Гаврила Ардалионович поддържа връзки с Аглая Ивановна? Не може да бъде!
— От не много отдавна. Сестра му цяла зима му проправяше пътя, като плъх работеше.
— Не вярвам — повтори твърдо князът, като постоя известно време замислен и смутен. — Ако беше вярно, сигурно щях да зная.
— Да не мислиш, че той щеше да дойде да ти се признае и да падне разплакан на гърдите ти! Ех, глупчо, глупчо! Всички те лъжат като… като… И не те ли е срам да му имаш доверие? Нима не виждаш, че цял те е уплел в мрежата си?
— Много добре знам, че той ме лъже понякога — без желание отговори князът с половин глас — и той знае, че аз знам това… — прибави той и не довърши.
— Знае и му се доверява! Това още липсваше! Впрочем това може да се очаква от тебе. Защо ли се чудя. Господи! Имало ли е някога друг такъв човек! Пфуй! А знаеш ли, че този Ганка или тази Варка са я свързали с Настасия Филиповна?
— Кого?! — извика князът.
— Аглая.
— Не вярвам! Не може да бъде! Но с каква цел? Той скочи от стола.
— И аз не вярвам, макар че има улики. Своеволно, лудо момиче, фантазьорка! Лошо момиче, лошо, лошо! Хиляда години ще повтарям, че е лошо! Всички у дома са сега такива, дори тази мокра кокошка Александра, но тя вече прехвърли всички граници. Но и аз не вярвам! Може би защото не искам да вярвам — прибави тя като че ли на себе си. — Защо не дойде ти? — обърна се тя изведнъж пак към княза. — Защо не идва тези три дни? — нетърпеливо му викна тя още веднъж.
Князът започна да изброява причините, но тя пак го прекъсна.
— Всички те смятат за глупак и те лъжат! Ти си ходил вчера в града; обзалагам се, че си ходил да коленичиш пред оня подлец и да го молиш да вземе твоите десет хиляди!
— Съвсем не, не съм и помислял. Дори не съм го виждал, а освен това той не е подлец. Получих от него писмо.
— Дай да го видя!
Князът извади от портфейла си една записка и я подаде на Лисавета Прокофиевна. Записката гласеше:
„Уважаеми господине, аз нямам, разбира се, ни най-малкото право в очите на хората да имам честолюбие. Според тях аз съм твърде нищожен за това. Но това е в очите на хората, а не във вашите. Аз се убедих дълбоко, че вие, уважаеми господине, може би струвате повече от другите. Аз не съм съгласен с Докторенко и съм на различно мнение от него. Никога няма да приема нито копейка от вас, но вие помогнахте на моята майка и заради това съм длъжен да ви благодаря, макар че то е слабост. Във всеки случай гледам на вас другояче и сметнах за нужно да ви го съобщя. А след това смятам, че между нас не могат да съществуват повече никакви връзки.
„P.S. Сумата до двеста рубли, която липсва, с течение на времето ще ви бъде точно изплатена.“
— Ей, че глупост! — заключи Лисавета Прокофиевна, като хвърли записката. — Не заслужаваше да се чете. Какво се смееш?
— Съгласете се, че четенето на записката направи и на вас удоволствие.
— Какво! Да прочетеш тази пропита със суетност галиматия ли! Та нима не виждаш, че те са се побъркали от гордост и суетност?
— Да, но все пак той призна грешките си, скъсал е с Докторенко и дори колкото по-суетен е бил, толкова по-мъчно е било за него да стори това. О, какво малко дете сте вие, Лисавета Прокофиевна!
— Ти да не искаш да ти ударя накрая една плесница?
— Не, съвсем не искам. Казах го само, защото вие се радвате на записката, а пък го криете. Защо се срамувате от вашите чувства? Ами че вие сте във всяко отношение такава.
— Да не си стъпил сега у дома — скочи Лисавета Прокофиевна, побледняла от гняв, — от днес нататък носа си да не смееш да подадеш у нас!
— А след три дни сама ще дойдете да ме поканите… Как не ви е срам? Това са най-хубавите ви чувства, защо се червите зарад тях? Себе си само измъчвате.
— Ако ще да умра — пак няма да те повикам! Името ти ще забравя! Вече го забравих!
Тя се спусна да излезе.
— Преди вас вече ми забраниха да ви посещавам! — извика подире й князът.
— Какво-о? Кой ти е забранил?
В един миг тя се извърна, сякаш я бяха уболи с игла. Князът се поколеба да отговори; почувствува, че неочаквано е казал една излишна приказка.
— Кой ти е забранил? — извика разярена Лисавета Прокофиевна.
— Аглая Ивановна ми забранява…
— Кога? Че го-во-ри де!
— Тази заран прати да ми съобщят никога вече кракът ми да не стъпи у вас.
Лисавета Прокофиевна стоеше като вкаменена, но нещо обмисляше.
— Какво е пратила? Кого е пратила? Чрез хлапето ли? Устно ли? — извика тя изведнъж.
— Записка получих — каза князът.
— Къде е? Дай я! Веднага!
Князът помисли около минута, но извади от джоба на жилетката си едно смачкано листче, на което беше написано:
„Княз Лев Николаевич! Ако след всичко това, което се случи, имате намерение да ме учудите, като ни дойдете на гости, бъдете уверен, че аз няма да бъда между тези, които ще се зарадват на вашето посещение.
Лисавета Прокофиевна мисли около минута; след това се спуска към княза, хвана го за ръката и го повлече след себе си.
— Още сега! Ела! Нарочно още сега, в тази минута! — извика тя в пристъп на необикновено вълнение и нетърпение.
— Но вие ще ме изложите на…
— На какво? Невинни глупако! Като че ли дори не си мъж! Хайде, сега сама ще видя всичко, със собствените си очи…
— Та пуснете ме да взема поне шапката си…
— Ето я мръсната ти шапка, да вървим! Фасона й дори не могъл да избере с вкус!… Тя го е… тя го е писала след сцената отзарана… в яда си — бърбореше Лисавета Прокофиевна, като мъкнеше княза подире си и за миг не изпускаше ръката му, — защитих те одеве, казах всичко, че си глупак, задето не идваш… иначе не би ти написала такава глупава записка! Неприлична записка. Неприлична за една благородна,
