че сме оригинални… трябва да ни турят всичките под стъклен похлупак и да ни показват, като се почне от мене, срещу десет копейки за вход. Няма да ви простя това, Иван Фьодорич, никога няма да ви го простя! И защо тя не му се подиграва сега? Обеща да му се подиграва, а ето че не го прави! Ето на, ето на, ще го глътне с очите си, мълчи, не се маха, стои, а пък му е забранила да идва… А той целият побледнял. И ей, че проклет бъбрица е този Евгений Павлич, дай му само да говори! Гледай как му е пуснал края, дума не те оставя да кажеш. Веднага бих разбрала всичко, само да можех да подхвана разговора…“
Седнал на кръглата маса, князът наистина изглеждаше доста бледен и като че ли в същото време беше обхванат от необикновен страх, примесен на моменти от възторг, който грабваше душата му и беше непонятен за самия него. О, как се боеше той да погледне натам, към оня ъгъл, откъдето го гледаха втренчено) две познати черни очи, и в същото време как примираше от щастие, задето седи пак тук между тях и ще чуе познатия глас — след онова, което му беше писала. „Господи, какво ли ще каже сега!“ Самият той не беше казал още нито една дума и слушаше с голямо внимание „разпусналия се“ Евгений Павлович, който рядко биваше в такова доволно и възбудено състояние на духа както тази вечер. Князът го слушаше и дълго не можеше да разбере почти нито дума. Сбрали се бяха всички, с изключение на Иван Фьодорович, който още не беше се върнал от Петербург. Княз Шч. също беше тук. Канеха се, изглежда, да отидат да слушат след малко, преди чая, музика. Разговорът, който се водеше сега, бе започнат, види се, преди идването на княза. Скоро на терасата изникна, кой знае откъде, Коля. „Значи, все още го приемат тук“ — помисли си князът.
Вилата на Епанчини беше великолепна вила, построена в швейцарски стил, изящно украсена от всички страни с цветя и зеленина. Малка, но прекрасна цветна градина обграждаше отвред вилата. Всички седяха на терасата като у княза, само че терасата тук беше малко по-обширна и наредена по-кокетно.
Темата на разговора като че ли не беше по вкуса на мнозина; както можеше да се досети човек, разговорът бе започнал от един ожесточен спор и, разбира се, на всички се искаше да променят темата, но Евгений Павлович сякаш се беше заинатил още повече и не гледаше какво впечатление прави; идването на княза като че ли още по-силно го възбуди. Лисавета Прокофиевна се бе намръщила, въпреки че не всичко разбираше. Седнала настрана, почти в ъгъла, Аглая не си отиваше, слушаше и упорито мълчеше.
— Позволете — с жар възразяваше Евгений Павлович, — аз не казвам нищо против либерализма. Либерализмът не е престъпление; той е необходима съставна част от цялото, което без него ще се разпадне или ще замре; либерализмът има същото право на съществуване, както и най-чистият консерватизъм; но аз се обявявам против руския либерализъм и пак ви повтарям, че ако съм против него, то е всъщност, защото руският либерал е либерал, който няма нищо руско. Покажете ми един руски либерал и аз веднага ще го целуна пред вас.
— При условие само, че и той поиска да ви целуне — каза Александра Ивановна, която беше необикновено възбудена и дори страните й се бяха зачервили повече от всякога.
„Гледай ти — помисли си Лисавета Прокофиевна, — или спи и яде и нищо не я вълнува, или веднъж на годината ще се надигне и ще изтърси такова нещо, че просто да се чудиш и маеш.“
Князът забеляза между другото, че на Александра Ивановна май много не й харесва, дето Евгений Павлович говори на сериозна тема с твърде весел тон и като че ли в едно и също време хем се горещи, хем се шегува.
— Малко преди да дойдете, княже — продължи Евгений Павлович, — аз твърдях, че досега у нас е имало само два вида либерали, едните от предишната помешчишка класа (вече изчезнала) и другите от класата на семинаристите. А тъй като тези две класи са се превърнали най-после в същински касти, в нещо съвсем изолирано от нацията и това изолиране се засилва от поколение на поколение, следователно всичко, което са направили и правят, няма никакъв национален характер…
— Как? Значи, всичко, което са направили, няма нищо руско? — възрази княз Шч.
— Няма нищо национално; макар и да е руско, не е национално; нито у нашите либерали, нито у консерваторите ни има нещо руско, нищо… И бъдете сигурен, че нито сега, нито по-късно нацията няма да признае нищо от това, което са направили помешчиците и семинаристите…
— И таз добра! Как можете да поддържате подобен парадокс, ако говорите впрочем сериозно? Аз не мога да допусна такива нападки срещу руските помешчици; вие самият сте руски помешчик — възрази разпалено княз Шч.
— Но аз не говоря за руския помешчик в този смисъл, в който вие разбирате. Това е почтена класа, ако щете дори само затова, че аз се числя към нея; особено сега, когато тя престана да съществува…
— А нима и в литературата нямаме нищо национално? — прекъсна го Александра Ивановна.
— Аз не познавам много добре литературата, но според мене и в руската литература няма нищо руско с изключение може би на Ломоносов, Пушкин и Гогол.
— Първо, това не е малко, а, второ, единият произлиза от народа, а другите двама са помешчици — засмя се Аделаида.
— Точно така, но недейте тържествува. Тъй като от всички руски писатели досега само тези трима са успели да кажат нещо наистина
И наистина всички се смееха, усмихна се и князът.
— Не мога още да ви кажа така отведнъж съгласен ли съм, или не съм — каза князът, внезапно престана да се усмихва и трепна като хванат в прегрешение ученик, — но ви уверявам, че ви слушам с най- голямо удоволствие…
Казвайки това, той едва ли не се задушаваше и дори по челото му изби студена пот. Това бяха първите думи, които бе произнесъл, откакто бе дошъл. Той направи опит да хвърли поглед около себе си, но не посмя; Евгений Павлович схвана жеста му и се засмя.
— Ще ви съобщя, господа, един факт — продължи той със същия тон, тоест като че ли с необикновено увлечение и жар и в същото време почти смеейки се над собствените си думи, — факт, наблюдението и дори откритието на който имам честта да приписвам на себе си, и дори само на себе си; поне никъде още за това не е било нито говорено, нито писано. Този факт обяснява цялата същност на руския либерализъм такъв, какъвто ви го описвам. Първо, какво друго е либерализмът изобщо, ако не нахвърляне (криво или право — това е друг въпрос) върху съществуващия ред на нещата? Не е ли така? Тогава фактът, който аз съм наблюдавал, е следният: руският либерализъм не напада съществуващия ред на нещата, а самата същност на нашия национален живот, самия живот, а не само устройството, самата Русия, а не нейното устройство. Либералът, за който ви говоря, е стигнал дотам, че отрича самата Русия, с други думи, мрази и бие собствената си майка. Всеки нещастен инцидент, всеки неуспех за Русия поражда у него смях и идва ли не възторг. Той мрази народните обичаи, руската история, всичко. Ако има оправдание за него, то е може би това, че той не разбира какво върши и смята омразата си към Русия за най-плодотворен либерализъм. (О, вие често ще срещнете у нас либерали, на които ръкопляскат другите и които може би, без сами да знаят, са всъщност най-глупавите, най-тъпите и опасни консерватори!) Доскоро още някои наши либерали смятаха тази омраза към Русия едва ли не за истинска любов към отечеството и се хвалеха, че виждат по-добре от другите какво трябва да представлява тя; ала сега те станаха вече по-откровени и дори почнаха да се срамуват от думите „любов към отечеството“, изхвърлиха и отстраниха дори самото понятие като вредно и нищожно. Този факт е верен, аз държа за него и… нали трябваше да се каже един ден истината напълно,