просто и откровено; но този факт в същото време не е бил отбелязван никъде и никога, в никоя епоха и с никой народ, значи, може би е случаен и може да отмине, съгласен съм в това. Либерал, който да мрази собственото си отечество, не може да се намери никъде: С какво да се обясни всичко това у нас? Само с това, което казах преди малко — руският либерал засега още е либерал, който няма нищо руско; друго обяснение не виждам.

— Всичко, което каза, вземам за шега, Евгений Павлич — възрази сериозно княз Шч.

— Аз не съм виждала всички либерали и не се наемам да съдя — каза Александра Ивановна, — но с негодувание изслушах мисълта ви: вие взехте един частен случай и го обобщихте в правило, сиреч казахте клевета.

— Частен случай? А-а! Тъкмо тая дума чаках да чуя — поде Евгений Павлович. — Как мислите, княже, частен случай ли е това, или не?

— И аз трябва да кажа, че малко съм виждал и говорил… с либерали — каза князът, — но ми се струва, че имате може би донякъде право и че този руски либерализъм, за който говорихте, наистина е склонен отчасти да мрази самата Русия, а не само съществуващия в нея режим. Естествено това е само отчасти… естествено това никак не може да бъде вярно за всички…

Той се смути и не довърши. Въпреки голямото си вълнение той беше следил разговора със силен интерес. Князът имаше една характерна черта: винаги изслушваше с необикновено наивно внимание това, което възбуждаше неговия интерес, и със същата наивност отговаряше, когато го запитваха. Тази наивност, тази вяра, която не допускаше нито присмех, нито хумор, беше изразена по лицето му и дори в цялата му стойка. Но макар че Евгений Павлович отдавна вече се обръщаше към него само с някаква особена усмивка, сега при неговия отговор го погледна някак много сериозно, сякаш съвсем не бе очаквал от него такъв отговор.

— Гледай ти… как ме изненадахте — каза той, — наистина, княже, сериозен ли беше вашият отговор?

— Нима вашият въпрос не беше сериозен? — възрази князът учуден.

— Всички се засмяха.

— Вярвайте му — каза Аделаида, — Евгений Павлович винаги и всички баламосва! Да знаехте само за какви неща понякога говори най-сериозно!

— Според мене този разговор е много тежък и съвсем не трябваше да се започва — забеляза остро Александра, — нали щяхме да идем на разходка.

— Да идем, вечерта е прелестна! — извика Евгений Павлович. — Но за да ви докажа, че този път говорих съвсем сериозно и главно, за да докажа това на княза (вие ме заинтересувахте извънредно много, княже, и кълна ви се, че аз съвсем не съм толкова празен човек, какъвто сигурно изглеждам, макар всъщност да съм празен човек!) и… ако позволите, господа, аз ще задам на княза още един последен въпрос, за да задоволя личното си любопитство, и ще свършим. Този въпрос като че ли нарочно ми дойде на ум преди два часа (виждате, княже, че и на мене понякога ми се случва да мисля за сериозни неща); аз го разреших, но да видим какво ще каже князът. Преди малко тук се говори за „частния случай“. Този израз се употребява много у нас, често го чуваме. Неотдавна навред се приказва и писа за това ужасно убийство на шест души84 от един… млад човек и за странната реч на защитника, който заявил, че понеже престъпникът бил беден, естествено било да му дойде мисълта да убие тези шест души. Това не са точно думите, които той е употребил, но смисълът е, струва ми се, горе-долу този. Аз лично смятам, че изказвайки такава странна мисъл, защитникът е бил дълбоко убеден, че казва най-либералното, най-хуманното и прогресивно нещо, което може да се каже в наше време. Е, как мислите вие: това извращение на понятията и убежденията, самата възможност за такъв неправилен и характерен поглед по въпроса частен случай ли е, или общ?

Всички прихнаха да се смеят.

— Частен, разбира се, частен — засмяха се Александра и Аделаида.

— И позволи ми пак да ти напомня, Евгений Павлич — прибави княз Шч., — че шегата ти е вече твърде изтъркана.

— Как мислите вие, княже? — не го доизслуша Евгений Павлович, почувствувал върху себе си любопитния и сериозен поглед на княз Лев Николаевич. — Как ви се струва: частен случай ли е това, или общ? Признавам, аз измислих този въпрос нарочно за вас.

— Не, не е частен — тихо, но твърдо продума князът.

— Хайде де, Лев Николаевич — с известен яд извика княз Шч., — мигар не виждате, че той ви слага примка; явно е, че той се смее и тъкмо вас е решил да вземе на присмех.

— Аз мислех, че Евгений Павлич говори сериозно — изчерви се князът и наведе очи.

— Скъпи княже — продължи княз Шч., — спомнете си какво приказвахме с вас веднъж преди три месеца; приказвахме тъкмо за това, че в нашите нови, току-що открити съдилища могат да се посочат вече толкова забележителни и талантливи защитници! А колко пък донемайкъде забележителни решения на съдебни заседатели85! Колко се радвахте вие самият и колко се радвах и аз на тази ваша радост… съгласихме се, че имаме право, да се гордеем… А тази неумела защита, този странен довод е, разбира се, случайност, една на хиляди.

Княз Лев Николаевич помисли и след това отговори с най-убеден тон, макар тихо и дори като че доста плахо:

— Аз исках само да кажа, че това извращение на идеите и разбиранията (както се изрази Евгений Павлич) се среща доста често и за нещастие е много повече общ, отколкото частен случай. И ако това извращение не беше толкова общ случай, може би нямаше и да има такива немислими престъпления като тези…

— Немислими престъпления? Но аз ви уверявам, че точно такива престъпления, а може би и още по- ужасни е имало и по-рано, и винаги ги е имало, и то не само у нас, а навред, и според мене още дълго време ще се вършат. Разликата е там, че едно време не им се даваше у нас толкова голяма гласност, а сега почнаха да говорят високо и дори да пишат за тях, затова ни се струва, че тези престъпници са се появили едва сега. Ето къде е грешката ви, твърде наивната ви грешка, княже, уверявам ви — подигравателно се усмихна княз Шч.

— Знам много добре, че и по-рано е имало извънредно много престъпления, и то също така ужасни; неотдавна посетих известни затвори и имах случай да се запозная с някои престъпници и подсъдими. Има даже по-страшни престъпници от този, за който говорихме; те са убили по десетина души и никак не се разкайват. Ала ето какво забелязах в същото време: най-закоравелият и неразкаял се убиец винаги знае, че е престъпник, тоест съвестта му казва, че не е постъпил добре, макар и да не изпитва никакво разкаяние. И такъв е всеки един от тях; а пък тези, за които заговори Евгений Павлич, не искат дори да се смятат за престъпници и мислят, че са имали право и… дори добре са постъпили, тоест горе-долу така. Ето къде е според мене ужасната разлика. И забележете, че всичко това е младеж, тоест хора точно на такава възраст, когато най-лесно и най-беззащитно можеш да попаднеш под влиянието на деморализиращите идеи.

Княз Шч. вече не се смееше и слушаше с недоумение Лев Николаевич. Александра Ивановна, която отдавна искаше да забележи нещо, замълча, сякаш някакво особено съображение я спря. А пък Евгений Павлович гледаше княза с открито учудване и този път вече без никаква подигравка.

— Какво сте го загледали така учудено, драги — неочаквано се обади Лисавета Прокофиевна, — да не мислите, че той е по-глупав от вас и не може да разсъждава като вас?

— Не, госпожо, не мислех това — каза Евгений Павлович, — но едно ме учудва, княже (извинете за въпроса ми): ако вие виждате и забелязвате така добре, как (повторно извинение) не можахте в този странен случай… преди няколко дни… с Бурдовски, ако се не лъжа… да забележите същото извращение на идеите и на морала? Ама точно същото! Тогава ми се стори, че вие не забелязахте нищо.

— Виж какво, приятелю — разгорещи се Лисавета Прокофиевна, — ние седим тук и се хвалим пред него, че всичко сме забелязали, а пък той получил днес писмо от едного от тях, от най-главния, пъпчивия, нали си го спомняш, Александра? Иска му прошка в писмото, макар и по свой начин, и заявява, че скъсал с другаря си, който го подстрекаваше оня ден — нали си спомняш, Александра? И че сега повече вярва на княза. Виждате ли, а никой от нас не е още получавал такова писмо, макар и да сме свикнали да гледаме отвисоко изпращача му.