Настасия Филиповна и дори се е увъртал около нея. Отидох неотдавна да го видя; не приема, болен, но богат, богат, е влияние и… нека му даде Господ дълги години да живее, ама все пак всичко ще остане на Евгений Павлич… Да, да… но въпреки всичко боя се! Не разбирам от какво, но боя се… Като че нещо се носи във въздуха, някакъв прилеп, иде нещастие и аз се боя, боя се!…“

И най-после, едва на третия ден, както казахме вече по-горе, стана официалното помиряване между Епанчини и княз Лев Николаевич.

Беше седем часът след пладне; князът се канеше да отиде в парка. Изведнъж Лисавета Прокофиевна се появи сама на терасата.

— Първо — започна тя, — недей смята, че съм дошла да ти искам извинение. Глупости! Ти си виновен за всичко.

Князът не каза нищо.

— Виновен ли си, или не?

— Толкова, колкото и вие. Впрочем нито аз, нито вие, и двамата не сме се провинили умишлено в нищо. Завчера се смятах за виновен, но сега размислих и виждам, че не съм.

— Значи, така! Добре тогава; слушай де, ама седни, защото нямам намерение да стоя права.

И двамата седнаха.

— Второ, нито дума за тези злобни хлапаци! Аз ще поседя десет минути, имам да ти говоря; дойдох да направя една справка (а ти мислеше бог знае какво?) и ако ти споменеш една само дума за тези нахални хлапета, ставам и си отивам — скъсвам вече напълно с тебе.

— Добре — отговори князът.

— Позволи ми да ти задам един въпрос: изпращал ли си преди около два или два месеца и половина, към Великден, писмо на Аглая?

— Е… да.

— Но с каква цел? Какво й беше писал? Покажи ми писмото!

Очите на Лисавета Прокофиевна горяха и тя почти трепереше от нетърпение.

— Писмото не е у мене — отговори князът ужасно зачуден и уплашен, — ако още не е скъсано, то е у Аглая Ивановна.

— Не хитрувай! Какво си й писал?

— Аз не хитрувам и от нищо не се боя. Не виждам защо не би трябвало да й пиша…

— Мълчи! После ще говориш. Какво й беше писал? Защо се изчерви?

Князът помисли малко.

— Аз не знам какво мислите, Лисавета Прокофиевна. Виждам само, че това писмо ви създава голяма неприятност. Ще се съгласите, че аз бих могъл да откажа да отговоря на подобен въпрос; но за да ви покажа, че никак не се боя за писмото и не съжалявам, задето съм го написал, нито пък се червя зарад него (при тези думи князът се изчерви почти два пъти повече), аз ще ви го кажа, защото смятам, че го помня наизуст.

И князът повтори дума по дума съдържанието на писмото.

— Ей, че галиматия! Какво могат да означават според тебе тези глупости? — попита остро: Лисавета Прокофиевна, след като изслуша писмото с необикновено внимание.

— Сам не знам точно; знам само, че чувството ми беше искрено. Там преживявах понякога моменти на напрегнат живот и на прекомерни надежди.

— Какви надежди?

— Мъчно е да обясня, но това съвсем не бяха надеждите, за които вие може би мислите сега… с една дума, надежди за бъдещето и за радостта, че може би там не съм чужд, не съм чужденец. Внезапно се почувствувах щастлив в родината. В една слънчева сутрин взех перото и й написах това писмо; защо на нея — не знам. Нали понякога ти се приисква да имаш някой приятел до себе си; и на мене, види се, ми се е приискало това… — прибави князът, след като помълча.

— Да не си влюбен?

— Не. Аз… й писах като на сестра; дори се подписах като неин брат.

— Хм; нарочно; разбирам.

— Твърде тежко е за мене да отговарям на тези въпроси, Лисавета Прокофиевна.

— Знам, че е тежко, но това никак не ме интересува. Слушай, кажи ми истината като пред Бога: лъжеш ли ме, или не ме лъжеш?

— Не лъжа.

— Право ли казваш, че не си влюбен?

— Струва ми се, съвсем право.

— Значи, така, „струва ми се“! Хлапето ли предаде писмото?

— Аз помолих Николай Ардалионович…

— Хлапето! Хлапето! — ядосано го прекъсна Лисавета Прокофиевна. — Хабер нямам кой е този Николай Ардалионович! Хлапето!

— Николай Ардалионович…

— Хлапето, казвам ти!

— Не, не хлапе, а Николай Ардалионович — с твърд тон, макар и доста тихо отговори най-после князът.

— Добре де, гълъбче, добре! Ще си го върна аз.

Една минутка тя се бореше с вълнението си, за да си почине.

— А какво значи това „Бедният рицар“?

— Съвсем не знам; това е станало в мое отсъствие; някаква шега.

— Приятно е да узнаеш всичко това изведнъж! Само че възможно ли е тя да се е интересувала за тебе? Нали те наричаше „изродче“ и „идиот“.

— Можехте и да не ми го повтаряте — укорно, едва ли не шепнешком забеляза князът.

— Не се сърди. Тя е самовластно, лудо, разглезено момиче — обикне ли някого, непременно ще му се кара пред хората и ще му се присмива в очите; аз бях същата като нея. Само че, моля ти се, не си вири носа, миличък, тя не е твоя; не искам да го вярвам и това няма да стане никога! Казвам го, за да си правиш още отсега сметките. Слушай, закълни ми се, че не си се оженил за оная.

— Какво говорите, Лисавета Прокофиевна! — каза князът, като едва ли не подскочи от смайване.

— Но насмалко не се ожени, нали?

— Насмалко не се ожених — пошепна князът и наведе глава.

— Щом е така, да не си влюбен в нея? За нея ли дойде сега тук? За_ тази_ жена?

— Аз не съм дошъл, за да се женя — отговори князът.

— Има ли нещо свято за тебе в света?

— Има.

— Закълни ми се, че не си дошъл, за да се жениш за нея.

— Заклевам се в каквото искате!

— Вярвам ти; целуни ме. Най-после се успокоих; но знай: Аглая не те обича, прави си сметката, и докато аз съм жива на тоя свят, тя няма да бъде твоя жена! Чу ли?

— Чух.

Князът се изчерви толкова много, че не можеше да гледа Лисавета Прокофиевна право в очите.

— Запомни го. Аз те чаках като провидение (не заслужаваше това!), нощем обливах възглавницата си със сълзи — не по тебе, миличък, успокой се, аз си имам друга мъка, която е вечна и винаги една и съща. Но ето защо те чаках с такова нетърпение: аз още вярвам, че сам Бог те е пратил при мене като приятел и като роден брат. Аз си нямам никого при мене освен старата Белоконская, но и тя си замина, а отгоре на това, остарявайки, оглупя като овен. Сега отговаряй просто с да или не: знаеш ли защо тя крещеше завчера от каляската?

— Честна дума, че нямам пръст в тая работа и нищо не знам!

— Стига, вярвам ти. Сега и аз мисля другояче по това, но до вчера сутринта за всичко обвинявах