до началото на стълбата. Много скоро, не повече от пет минути, забелязаха падналия и се събра тълпа. Една локвичка кръв около главата будеше недоумение: сам ли се е ударил човекът, или „имаме престъпление“. Ала скоро някои разбраха, че това е епилептичен припадък; един от слугите позна в княза клиента от тая заран. Последните съмнения бяха разпръснати благодарение на едно твърде щастливо обстоятелство.

Коля Иволгин, който бе обещал да бъде във „Везни“ към четири часа и вместо това бе заминал за Павловск, неочаквано отказа „да хапне“ у генералшата, а се върна в Петербург и побърза да отиде във „Везни“, дето беше към седем часа вечерта. Щом научи от оставената му бележка, че князът е в града, той отърча на посочения в нея адрес. В хотела узна, че князът е излязъл и слезе долу в ресторанта да го почака, като пиеше чай и слушаше латерната. Щом чу случайно да приказват, че някой припаднал, той изтича на местопроизшествието, подтикван от вярно предчувствие, и позна княза. Веднага се взеха необходимите мерки. Князът бе пренесен в стаята му; макар и да се свести, доста време мина, докато дойде в пълно съзнание. Докторът, който бе повикан да прегледа раните на главата, предписа компреси и заяви, че няма никаква опасност от контузването. А когато след един час князът почна да разбира доста добре какво става около него, Коля го пренесе с файтон от хотела в къщата на Лебедев. Лебедев прие болния с необикновен жар и угодничество. Заради него ускори и отиването на почивка: на третия ден всички бяха вече в Павловск.

Вилата на Лебедев не беше голяма, но удобна и дори хубава. Тази част от нея, която се даваше под наем, беше украсена особено грижливо. До входа откъм улицата към стаите имаше доста обширна тераса, дето бяха наредени няколко портокалови, лимонови и жасминови дървета в големи зелени качета, нещо, което по сметките на Лебедев придаваше най-привлекателен вид. Той купи вилата заедно с няколко от тези дървета И толкова беше очарован от ефекта, който те произвеждаха на терасата, че реши да използува случая да купи при една разпродажба и други такива дръвчета в качета, за да попълни колекцията. Когато най-после всички дръвчета бяха пренесени във вилата и подредени, Лебедев няколко пъти изтичваше него ден по стъпалата на терасата на улицата и оттам им се любуваше, като всеки път мислено увеличаваше сумата, която смяташе да иска от бъдещия си наемател. Вилата се хареса много на княза, който беше изтощен, тъжен и физически отпаднал. Впрочем, когато пристигна в Павловск, тоест на третия ден след припадъка, князът изглеждаше вече почти като здрав човек, макар че все още не се чувствуваше добре. Той се радваше на всички, които виждаше около себе си през тези три дни, радваше се на Коля, който почти не се отделяше от него, радваше се на цялото семейство на Лебедев (без племенника, изчезнал някъде), радваше се на самия Лебедев; дори с удоволствие прие генерал Иволгин, който го посети още преди заминаването му. Още щом пристигна привечер в Павловск, на терасата около него се събраха доста много гости: най-напред дойде Ганя, когото князът едва позна — толкова се беше променил и отслабнал през това време. След него дойдоха Варя и Птицин, също летуващи в Павловск. А генерал Иволгин беше почти непрекъснато на квартира у Лебедев, дори, изглежда, се беше пренесъл заедно с него. Лебедев гледаше да го държи при себе си и да не го пуска при княза; отнасяше се с него приятелски, види се, отдавна вече бяха познати. Князът забеляза, че на няколко пъти през тези три дни те се впускаха в дълги разговори, често крещяха и дори, изглежда, се препираха на научни теми, което, както се вижда, правеше удоволствие на Лебедев. Човек би рекъл, че той даже се нуждаеше от генерала. Ала същата предпазливост, която спазваше към княза, Лебедев почна да изисква да бъде спазвана и от семейството му още от първия ден на преместването във вилата: под предлог да не безпокоят княза, той не пускаше никого при него, тропаше с крака, втурваше се и пъдеше дъщерите си; включително и Вяра с детето, веднага щом забележеше, че те отиват на терасата, дето се намираше князът, въпреки че той го бе молил да не ги пъди.

— Първо, те ще изгубят всяко чувство за уважение, ако така им отпуснеш юздите, а, второ, от тяхна страна ще бъде дори неприлично… — обясни най-после той на княза, който го бе запитал направо.

— Но защо? — увещаваше го князът. — Наистина с всичкото това ваше вардене и дебнене вие само ме изтезавате. Мене и без това ми е тъжно, няколко пъти ви казах, а вие с вашето непрекъснато махане на ръце и ходене на пръсти още повече увеличавате тъгата ми.

Князът намекваше за това, дето Лебедев, макар да гонеше всички домашни, под предлог да осигури на болния необходимото спокойствие, сам влизаше при княза през тези три дни час по час и всеки път отначало отваряше вратата, пъхаше си главата, оглеждаше стаята, сякаш искаше да се увери там ли е князът, не е ли избягал, и после на пръсти бавно, крадешком се приближаваше до креслото, като понякога изплашваше наемателя с неочакваното си появяване. Непрекъснато го питаше няма ли нужда от нещо и когато князът най-сетне почна да му прави бележка да го остави на мира, послушно и безмълвно се извръщаше, промъкваше се на пръсти до вратата и през цялото време, докато вървеше, махаше с ръце, като че искаше да каже, че е влязъл само току-тъй, че няма да промълви нито дума, че ето на, вече излиза и няма да дойде повторно. Ала след десет минути, най-много след четвърт час, той пак идваше. Коля, който можеше свободно да влиза при княза, със самия този факт нанасяше дълбоко огорчение на Лебедев и той се обиждаше и негодуваше. Коля забеляза, че Лебедев стои по половин час до вратата и подслушва какво говорят с княза и естествено предупреди за това княза.

— Вие ме държите под ключ, като че сте господар на личността ми — протестира князът. — Поне когато съм на почивка, искам да бъде другояче и бъдете сигурен, че ще приемам, когото си ща, и ще ходя, където си ща.

— Без сянка от каквото и да е съмнение — замаха с ръце Лебедев.

Князът го изгледа втренчено от глава до пети.

— Кажете, Лукиян Тимофеевич, пренесохте ли тук шкафчето, което бе закачено над вашето легло в Петербург?

— Не, не го пренесох.

— Мигар там го оставихте?

— Нямаше как да се пренесе, трябва да се изкърти от стената… Много здраво е закрепено.

— Но може би тук има подобно?

— Да, дори по-хубаво, заедно с вилата купих и него.

— Аха. А кого не пуснахте преди малко при мене? Преди един час.

— Това беше… това беше генералът. Вярно, че не го пуснах. Не му е мястото тук. Княже, аз уважавам дълбоко този човек, той е… той е голям човек; не вярвате ли? Но ще видите; все пак… по-добре би било, просветли княже, да не го приемате.

— Но позволете да ви попитам, защо не трябва да го приемам? И защо, Лебедев, вие стоите сега на пръсти и се приближавате винаги до мене така, като че искате да ми поверите някаква тайна на ухото?

— От низост, чувствувам го, от низост — неочаквано отговори Лебедев, като се биеше разчувствуван в гърдите, — а генералът няма ли да бъде твърде гостоприемен към вас?

— Твърде гостоприемен ли?

— Да, гостоприемен. Първо, той вече се кани да дойде да живее у мене; хайде — от мене да мине, но той няма срам, веднага се въвира в семейството. Ние с него няколко пъти вече подирихме роднински връзки помежду си и излезе, че сме роднини. Вие също му се падате по майка син на първи братовчед, и вчера ми го обясняваше. Ако вие сте му племенник, ще рече, и ние с вас сме роднини, пресветли княже. Малка слабост на генерала, няма никакво значение, но преди малко ме уверяваше, че през целия си живот, откак е получил чин прапоршчик, до единадесети юни миналата година, всеки ден по-малко от двеста души не сядали на трапезата му. Стигнало се най-после дотам, че не ставали от трапезата — обядвали, вечеряли и пиели чай по петнадесет часа на денонощие, около тридесет години поред без никакво прекъсване, едва имали време да сменят покривката. Един става, отива си, друг идва, а на официални и царски празници стигали и до триста души. А в деня на хилядогодишнината на Русия ги преброил седемстотин души. Страшна работа; подобни приказки не предвещават нищо добро; опасло е дори да приемаш в къщата си толкова гостоприемни хора и аз си помислих: дали на вас и на мене няма да ни дойде много такъв гостоприемен човек?

— Но аз смятам, че вие сте в много добри отношения с него?

— Вземам брътвежите му на шега, по братски; защо да не сме роднини: нито по-топло, нито по-