Беше вече късно, почти два и половина, и князът не завари Епанчин у дома му. Той остави картичката си и реши да отиде да потърси Коля в хотел „Везни“, а ако го няма там — да му остави бележка. Във „Везни“ му казаха, че Николай Ардалионович излязъл още от заранта, но на излизане помолил да кажат, ако някой случайно го търси, че може би ще се върне към три часа. Не си ли дойде до три и половина — значи, е отишъл с влака в Павловск, на вилата при генералшата Епанчина, и, значи, там ще обядва. Князът реши да почака и междувременно си поръча обед.

До три и половина и дори до четири Коля не дойде. Князът излезе и тръгна машинално, където му видят очите. В началото на лятото в Петербург се случват понякога прелестни дни — светли, топли, тихи. Като че ли нарочно този ден беше един от тези редки дни. Някое време князът се скита безцелно. Малко познаваше града. Спираше се понякога на кръстопътищата пред някои къщи, на площади, на мостове; отби се по едно време да си почине в сладкарница. От време на време започваше да се вглежда с голямо любопитство в минувачите, но най-често не забелязваше нито тях, нито къде всъщност отива. Той беше в мъчително напрежение и безпокойство и в същото време изпитваше необикновена нужда от усамотение. Искаше му се да бъде сам и съвсем пасивно да се отдаде на това измъчващо напрежение, без да търси някакъв изход. Отвращаваше се и не искаше да разрешава нахлулите в душата и сърцето му въпроси. „Гледай ти, мигар аз съм виновен за всичко това“ — шепнеше си той почти без да съзнава какво говори.

Към шест часа той се намери на гарата за Царское село. Самотата скоро му стана непоносима; нов порив обхвана пламенно сърцето му и за миг ярка светлина озари мрака, който потискаше душата му. Той си взе билет за Павловск и с нетърпение бързаше да замине; чувствуваше се наистина жертва на някакво преследване и причината за това беше действителна, а не измислена, както може би бе наклонен да мисли. Почти седнал вече във вагона, изведнъж хвърли току-що купения си билет на пода и излезе от гарата, смутен и замислен. След малко, вече на улицата, изведнъж като че ли си припомни нещо, като че ли внезапно се досети за нещо много странно, което дълго време вече го безпокоеше. Изведнъж трябваше ясно да осъзнае, че върши нещо, за което отдавна вече постоянствуваше, но което и до този момент той все още не забелязваше: ето вече няколко часа, дори още когато беше във „Везни“, а може би дори преди да отиде там, от време на време той започваше изведнъж като че да търси нещо около себе си. После забравяше за дълго, дори за половин час, но изведнъж пак започваше да се оглежда неспокойно и да търси наоколо.

Ала едва забелязал в себе си това болезнено и досега съвсем несъзнателно движение, на което толкова отдавна вече се беше подчинил, изведнъж пред него се мярна и друг спомен и извънредно много го заинтересува: спомни си, че в момента, когато бе забелязал, че все търси нещо около себе си, той бе застанал на тротоара пред прозореца на един дюкян и с голямо любопитство разглежда изложените на прозореца неща. Сега му се прииска на всяка цена да провери дали наистина е стоял само преди пет минути пред прозореца на този дюкян, дали не му се е привидяло така, дали не се е нещо объркал. Съществуват ли в действителност този дюкян и тези неща? Защото той наистина се чувствуваше днес в особено болезнено настроение, горе-долу както се случваше с него някога, когато започваха припадъците му. Той знаеше, че в тези часове преди припадъците той е необикновено разсеян и често дори обърква предметите и лицата, ако не съсредоточи върху тях цялото си внимание. Ала имаше и една особена причина, поради която му се беше приискало толкова много да провери дали бе стоял пред дюкяна: между нещата, изложени на прозореца на дюкяна, имаше една вещ, на която той бе спрял погледа си и дори я бе оценил на шестдесет сребърни копейки — той помнеше това въпреки всичката си разсеяност и тревога. Следователно, ако този дюкян съществува и тази вещ наистина е изложена между другите неща, ще рече, че той всъщност се е спрял за тази вещ. Ще рече, тази вещ е представяла за него толкова голям интерес, че е привлякла вниманието му дори когато той се е намирал в тежко смущение, обзело го веднага след излизането от гарата. Той вървеше, почти тъжно загледан надясно и сърцето му биеше от тревога и нетърпение. Но най-после ето го дюкяна, той го намери! Той беше вече на около петстотин крачки от него, когато му хрумна да се върне. Ето я и тази вещ за шестдесет копейки: „Наистина не струва повече!“ — каза си той още веднъж и се засмя. Но смехът му беше истеричен; чувствуваше се много зле. Спомни си ясно сега, че тъкмо тук, застанал пред този прозорец, той изведнъж се беше обърнал точно както одеве, когато улови погледа на Рогожин върху себе си. Като се убеди, че не се е излъгал (в което впрочем и преди проверката беше напълно убеден), той тръгна и се отдалечи с бързи крачки от дюкяна. Всичко това трябваше по-бързо да се обмисли, на всяка цена да се обмисли; ясно беше сега, че и на гарата не е имал халюцинация, че без друго с него се е случило нещо действително и без друго то е във връзка с предишното му безпокойство. Но той пак не можа да преодолее някакво вътрешно непобедимо отвращение: не пожела да обмисли нищо, не се зае да го обмисли, а се замисли за нещо съвсем друго.

Той се замисли между другото и за това, че в епилептичното му състояние имаше един момент почти преди самия припадък (впрочем ако припадъкът наистина настъпеше), когато сред мъката, душевния мрак и потиснатостта изведнъж като че ли мозъкът пламваше в известни мигове и от един път всичките му жизнени сили се напрягаха с необикновена устремност. В тези мигове, бързи като светкавица, възприятието му за живота, за самосъзнанието почти се удесеторяваше. Необикновена светлина озаряваше ума и сърцето му; всички негови вълнения и съмнения, всичките му тревоги като че ли отведнъж стихваха, изясняваха се сред някакво небивало спокойствие, изтъкано от светла радост, хармония и надежда и изпълнено с разбиране на първопричините на нещата. Но тези моменти, тези проблясъци бяха още само предчувствие на оная решителна секунда (никога повече от една секунда), от която започваше самият припадък. Тази секунда беше, разбира се, непоносима. Когато вече се възвърнеше здравето му и той се размисляше за този миг, често си казваше: та всички тези светкавици и проблясъци на висше самочувствие и самосъзнание, а ще рече и на „висше битие“, не са нищо друго освен болест, нарушение на нормалното състояние, а щом е така, това съвсем не е висше битие, а, напротив, трябва да бъде сметнато за най-низше битие. И все пак той стигна най-после до извънредно парадоксалното заключение: „Какво значение има, че това е болест? Какво ме интересува, че напрежението е ненормално, щом самият резултат, щом моментът на усещането, за който си спомням и го анализирам вече в здраво състояние, се оказва във висша степен хармония, красота, дава ми небивалото и неподозирано досега чувство за пълнота, за мярка, за примирение и възторжено молебствено сливане с най-висшия синтез на живота?“ Тези мъгляви изрази се виждаха на самия него много понятни, макар и още твърде слаби. Че това е наистина „красота и молитва“, че това е наистина „висш синтез на живота“ — той не се съмняваше и не можеше да допусне съмнения. Та нали в този момент неговите видения не бяха ненормалните и измамливи халюцинации от хашиша, опиума или виното, които унижават ума и извращават душата? По този въпрос той можеше да съди правилно, щом минеше болезненото му състояние. Тези мигове бяха тъкмо само едно необикновено усилие на самосъзнанието — ако трябва да изразим това състояние само с една дума, — на самосъзнанието и в същото време на самоусещането, в най-висша степен непосредно. Ако в тази секунда, тоест в най-последния съзнателен момент преди припадъка, той успееше да си каже ясно и съзнателно: „Да, за този момент човек би могъл да даде живота си!“, наистина този момент сам по себе си струваше цял живот. Впрочем той не държеше за диалектичната страна на своето заключение: затъпяването, душевният мрак, идиотизмът стояха ясно пред него като последица от тези „върховни моменти“. По това, разбира се, той не би почнал да спори сериозно. В заключението, тоест в преценката му на този момент несъмнено имаше грешка, но смущаваше го все пак донякъде реалността на усещането. А какво да прави наистина с реалността? Защото така ставаше, защото в същата тази секунда той успяваше да си каже, че тази секунда, след безкрайното щастие, което напълно изпитва сега, би могла да струва цял живот. „В този момент — бе казал той веднъж на Рогожин в Москва, през време на тамошните им срещи, — в този момент ми става някак ясен странният израз: не ще има вече време.“64 „Навярно — бе прибавил той усмихнат — това е същият оня момент, в който не е успяла да се изпразни прекатурената стомна с вода на епилептика Мохамед65, но той успял през това време да разгледа всички селения на аллаха.“ Да, в Москва те често се виждаха с Рогожин и приказваха не само за това. „Рогожин каза преди малко, че съм му бил тогава като брат; за пръв път днес го каза“ — помисли си князът.

Тази мисъл му дойде, когато седеше на пейка под едно дърво в Лятната градина. Беше около седем часът. Градината беше празна; някакъв тъмен облак бе забулил за миг залязващото слънце. Атмосферата беше задушна и предвещаваше далечна буря. Князът намираше известна привлекателност в сегашното си съзерцание. Той насочваше спомените и съзнанието си към всеки външен предмет и това му правеше удоволствие: все му се искаше да забрави нещо, сегашното, насъщното, но погледнеше ли около себе си,