веднага пак му се изпречваше мрачната му мисъл, мисълта, от която толкова искаше да се отърве. Спомни си, че днес на обеда в гостилницата бе говорил с келнера за едно необикновено странно убийство, което бе станало наскоро и бе вдигнало голям шум. Но щом си спомни за това, изведнъж пак се случи с него нещо особено.

Необикновено, неудържимо желание, почти истинска съблазън изведнъж скова волята му. Той стана от пейката и излезе от градината по посока на Стария Петербург. Малко преди това на кея на Нева той бе помолил един минувач да му посочи тази част от града отвъд реката. Посочиха му я, но тогава той не се запъти натам. Пък и знаеше, че няма какво да търси днес там. Отдавна имаше адреса на роднината на Лебедев и лесно можеше да намери къщата; но той знаеше почти със сигурност, че няма да я намери в къщи. „Без друго е заминала за Павловск, иначе Коля щеше да остави бележка във „Везни“, както бяхме уговорили.“ Така че, ако отиваше сега нататък, разбира се, не беше, за да я види. Изкушаваше го друго, мрачно, мъчително любопитство. Хрумнала му бе една нова, внезапна идея…

Но за него беше вече напълно достатъчно и това, че бе тръгнал и знаеше къде отива: след една минута той пак вървеше, почти без да забелязва накъде върви. Стана му изведнъж ужасно противно и, кажи-речи, невъзможно да продължава да мисли по „внезапната си идея“. С мъчително напрягане на вниманието си той се взираше във всичко, което се изпречеше пред него, гледаше небето, гледаше Нева. Опита се да заприказва с едно срещнато детенце. Може би и епилептичното му състояние се засилваше. Като че ли наистина бурята се надигаше, макар и бавно. Чуваше се вече далечен гръм. Задухата нарастваше…

Кой знае защо, все си спомняше сега за племенника на Лебедев, когото бе видял днес, както човек си спомня понякога досаден и до глупост омръзнал му музикален мотив. Странното беше, че все си го представяше като убиеца, за когото бе споменал одеве Лебедев, когато го запозна с племенника си. Да, за този убиец той бе чел вече много отдавна. Много бе чел и слушал за такива неща, откакто се върна в Русия; упорито следеше всичко това. А днес бе проявил дори доста голям интерес в разговора си с келнера тъкмо по същото убийство на Жемарини. Спомни си, че келнерът бе на същото мнение като него. Представи си физиономията му; умно момче, сериозно и събудено — впрочем „кой го знае какъв е. Мъчно е да отгатваш характерите на хората в една страна, която още не познаваш.“ Ала той почваше да вярва страстно в руската душа. О, колко много, колко съвсем нови неща бе научил през тези шест месеца — и неподозирани, и нечувани, и неочаквани! Ала чуждата душа е загадка, и руската душа е загадка; за мнозина е загадка. Ето на — той дълго дружи с Рогожин, сближиха се, побратимиха се, — а познава ли той Рогожин? Впрочем във всичко това има понякога такъв хаос, такава обърканост, такова безобразие! И колко отвратителен и самодоволен хлапак е този племенник на Лебедев! Впрочем какво говоря аз? (Продължаваше унесен князът.) Нима той е убил тези шест същества, тези шест души? Аз като че ли нещо бъркам… Колко странно! Вие ми се свят… А колко симпатично, колко мило лице има голямата дъщеря на Лебедев, тази, която държеше бебето! Какъв невинен, какъв почти детски израз и какъв почти детски смях! Чудно, че той бе почти забравил това лице и едва сега си спомни за него. Лебедев тропа с крака срещу тях, но навярно ги обожава всичките. Ала той обожава и своя племенник, това е вярно, както е вярно, че две по две правят четири!

Впрочем какво се е заел той, дошъл едва днес, да ги съди толкова решително, да издава окончателни присъди срещу тях? Лебедев например беше днес за него истинска гатанка: очакваше ли той да намери подобен Лебедев? Познаваше ли го преди това от тая му страна? Лебедев и Дюбари — Господи! Впрочем ако един ден Рогожин убие, то поне няма да бъде така безразборно. Няма да има този хаос. Инструментът, поръчан по чертеж66, и шестте Жамарини, заклани в пълен делириум! Нима Рогожин притежава инструмент, направен по чертеж… той има… но… нима е сигурно, че той ще убие?! — трепна изведнъж князът. „Не е ли престъпление, не е ли низост от моя страна така цинично- откровено да направя подобно предположение!“ — извика той и почервеня от срам. Беше изумен. Спря се изведнъж като закован на улицата. Неочаквано си спомни и гарата за Павловск одеве, и Николаевската гара, и въпроса, зададен направо в лицето на Рогожин за очите, и кръста на Рогожин, сега на шията му, и благословията на майка му, при която той сам го заведе, и последната конвулсивна прегръдка, последното отричане на Рогожин на стълбата — и след всичко туй да осъзнае, че търси непрекъснато нещо около себе си, и този дюкян, и тази вещ… що за низост! И след всичко това той върви сега с „особена цел“, с особена „внезапна идея“. Чувство на отчаяние и болка завладя цялата му душа. Веднага помери да се върне в хотела си; дори се обърна и тръгна назад, но след минута се спря, помисли и пак пое по предишния път.

Но той беше вече в Стария Петербург, наближаваше къщата; ала нали не иде сега тук с предишната цел, нали не е подчинен на някаква „особена идея“! Как можеше да бъде другояче! Да, болестта му се връща, няма съмнение; може би ще има припадък още днес. И наближаването на припадъка е причина за целия този душевен мрак, припадъкът е виновен за „идеята“ му! Сега мракът е разпръснат, демонът е прогонен, няма съмнения, сърцето му се радва! И толкова отдавна не я е виж-) дал, трябва да я види. Да, би желал да срещне сега Рогожин, да го хване за ръката и да тръгнат заедно… Сърцето му е чисто; мигар е съперник на Рогожин? Утре ще отиде при него и ще му каже, че я е видял; та нали той се е пребил да дойде тук по-бързо, както каза днес Рогожин, само за да я види! Може би той ще я завари, защото не е сигурно, че е в Павловск!

Да, всичко това трябва да бъде сега изяснено, за да си четат ясно един другиму в душата, за да ги няма тези мрачни и страстни отричания, както днес се отрече Рогожин, и нека всичко се реши свободно и… светло. Нима Рогожин е неспособен да понася светлината? Той казва, че я обича не така, че в него няма състрадание, няма „никакво такова съжаление“. Наистина той прибави след това: „Може би твоето състрадание е по-силно от моята любов“, но той сам се клевети. Хм, Рогожин с книга в ръце — нима това вече не е „състрадание“, не е начало на „състрадание“? И нима тази книга в ръцете му не е доказателство, че той напълно си дава сметка какво трябва да бъде отношението му към нея? А разказът му днес? Не, в него има нещо по-дълбоко от страстта. И нима само страст възбужда нейното лице? Пък и възможно ли е дори това лице да възбужда сега страст? То причинява страдание, то грабва цялата душа, то… и изведнъж князът почувствува как мъчителен спомен парна сърцето му.

Да, мъчителен. Той си спомни каква мъка беше за него неотдавна, когато за пръв път почна да забелязва в нея признаци на безумие. Тогава той почти изпита отчаяние. И как можа да я остави, когато тя избяга тогава от него, за да отиде при Рогожин? Той трябваше да се втурне подире и, а не да чака вести от нея. Но… възможно ли е Рогожин да не е забелязал досега в нея признаци на безумие?… Хм… Рогожин вижда във всичко други причини, страстни причини! Ревността му стига до безумие! Какво искаше да каже днес с предположението си? (Князът изведнъж се изчерви и сърцето му сякаш почувствува тръпка.)

Но какъв смисъл да си спомняш това? Безумие имаше и у единия, и у другия. А би било почти немислимо, почти жестоко и безчовечно той, князът, да обича със страст тази жена. Да, да! Не, Рогожин сам се клевети: той има широко сърце, което е способно и да страда, и да съчувствува. Когато научи цялата истина и когато се убеди колко нещастно същество е тази разстроена полуумна жена — нима няма да й прости цялото минало, всичките си мъки? Нима няма да й стане слуга, брат, приятел, провидение? Състраданието ще осмисли живота на Рогожин и ще го научи, защото то е най-важният и може би единственият закон на битието на цялото човечество. О, колко непростимо и безчестно е виновен той пред Рогожин! Не, не „руската душа е загадка“, а неговата собствена, щом той можа да допусне такъв ужас. За няколкото негови топли и сърдечни думи в Москва Рогожин вече го нарича брат, а той… Но всичко това иде от болестта, от бълнуванията! Всичко това ще мине!… Колко мрачно каза днес Рогожин, че „загубва вярата си“! Сигурно този човек страда силно. Той казва, че „обича да гледа тази картина“; това не значи, че обича да я гледа, а че чувствува нужда. Рогожин не е само страстна душа; той е все пак борец: иска със сила да върне загубената си вяра. Чувствува сега мъчителна нужда от нея… Да! Да вярва в нещо! Да вярва в някого! А колко странна е тази картина на Холбайн… А, ето улицата! Ето сигурно и къщата, точно така, № 16, „дом на Филисова, жената на колежкия секретар. Тук е!“ Князът позвъни и попита за Настасия Филиповна.

Отговори му самата стопанка на къщата, че Настасия Филиповна е отишла още сутринта в Павловск у Дария Алексеевна и дори „може да се случи да остане там няколко дни“. Филисова беше дребна жена на около четиридесет години, с живи очи и дългообразно лице, и гледаше лукаво и изпитливо. На въпроса й за името му — въпрос, на който като че ли нарочно тя придаде отсянка на тайнственост — князът отначало помисли да не отговори, но веднага се върна и настойчиво помоли да кажат името му на Настасия Филиповна. Филисова погледна на тази настойчивост със заострено внимание и с необикновено тайнствен вид, сякаш искаше да каже: „Не се безпокойте, разбрах.“ Изглежда, че името на княза й направи много