— За цялото лято, а може и за по-дълго.

— Сам си, нали? Не си женен?

— Не, не съм женен — усмихна се князът на наивността на тази закачка.

— Няма какво да се усмихваш; случват се тези неща. А сега за летуването ти; защо не дойде у нас? Цяло едно крило от вилата ни стои незаето. Впрочем твоя работа. На тоя ли индивид си наемател? — прибави тя полугласно, като кимна към Лебедев. — Защо все така се криви?

В този миг откъм стаите излезе на терасата Вера, както винаги с детето на ръце. Лебедев, който се въртеше около столовете и не знаеше какво да прави, но никак не му се излизаше, изведнъж се нахвърли върху нея, като й правеше с ръце знаци да се махне от терасата и дори се забрави и затропа с крака.

— Луд ли е? — прибави изведнъж генералшата.

— Не, той…

— Да не е пиян? Бива си я компанията ти — отсече тя, след като обгърна с поглед и останалите гости, — впрочем какво мило момиче! Кое е то?

— Това е Вера Лукияновна, дъщеря на този Лебедев.

— О!… Много е мила. Искам да се запозная с нея.

Но Лебедев, който бе чул ласкавите думи на Лисавета Прокофиевна, вече водеше дъщеря си, за да я представи.

— Сирачета, сирачета! — разчувствува се той, като се приближаваше. — И това детенце на ръцете й е сираче, нейна сестра, Любов, родено в най-законен брак от новопредставената Елена, жена ми, която умря при раждане преди шест седмици по волята на господа… да… замества майка й, макар че й е само сестра… нищо повече, нищо повече…

— А ти, приятелю, не си нищо повече от един глупак, извинявай. Но хайде стига, смятам, че сам разбираш — отсече изведнъж Лисавета Прокофиевна с голямо негодувание.

— Това е самата истина! — най-почтително и дълбоко се поклони Лебедев.

— Слушайте, господин Лебедев, говорят, че вие тълкувате апокалипсиса, вярно ли е? — попита Аглая.

— Това е самата истина… петнадесет години го тълкувам.

— Слушала съм за вас. Струва ми се, че дори и вестниците писаха за вас?

— Не, те писаха за един друг тълкувател, за друг, но той умря и аз го заместих — каза Лебедев извън себе си от радост.

— Направете ми удоволствието, нали сме съседи, да дойдете тези дни да ми разтълкувате някои места. Аз не разбирам нищо от апокалипсиса.

— Не мога да не ви предупредя, Аглая Ивановна, че от негова страна всичко това е чисто шарлатанство, повярвайте ми — бързо се намеси генерал Иволгин, който седеше като на тръни и страшно му се искаше да почне някакъв разговор; той бе седнал близо до Аглая Ивановна. — Разбира се, летуването си има своите права — продължи той, — както и своите удоволствия и да приемеш в къщата си такъв необикновен натрапник, за да ти тълкува апокалипсиса, е фантазия като всяка друга, и то дори забележителна фантазия, но аз… Вие май ме гледате с учудване? Имам чест да ви се представя: генерал Иволгин. Аз съм ви носил на ръце, Аглая Ивановна.

— Много се радвам. Аз познавам Варвара Ардалионовна и Нина Александровна — избърбори Аглая, като едва се сдържаше да не се разсмее.

Лисавета Прокофиевна кипна. Нещо отдавна насъбрало се в душата й изведнъж потърси изход. Тя не можеше да понася генерал Иволгин, когото познаваше едно време, само че много отдавна.

— Лъжеш както винаги, приятелю, никога не си я носил на ръце — сряза го тя с негодувание.

— Забравили сте, maman, носил ме е в Твер, Бога ми — изведнъж потвърди Аглая. — Тогава живеехме в Твер и аз бях на шест години, спомням си. Той ми направи стрела и лък, научи ме да стрелям и аз убих един гълъб. Не си ли спомняте, че заедно убихме един гълъб?

— А на мене донесе тогава каска от картон и дървена шпага, и аз си спомням! — извика Аделаида.

— И аз помня това! — потвърди Александра. — Вие дори се скарахте тогава за ранения гълъб и ви наказаха да стоите прави в ъгъла; Аделаида трябваше да стои, както беше с каската и шпагата.

Когато каза на Аглая, че я е носил на ръце, генералът искаше само да каже нещо, за да завърже разговор, и само защото така подемаше разговор почти винаги с всички млади хора, ако сметнеше, че трябва да се запознае с тях. Но този път като че ли нарочно той бе казал случайно нещо вярно, което самият той като че нарочно бе забравил. Така че когато Аглая изведнъж потвърди сега, че двамата заедно убили един гълъб, паметта му от един път се просветли и той си опомни за всичко това до най-малките подробности, както често се случва на стари хора да си припомнят нещо от далечното минало. Мъчно е да кажем какво в този спомен направи толкова силно впечатление на клетия я както винаги малко пийнал генерал; но изведнъж той се разчувствува извънредно много.

— Помня, всичко помня! — извика той. — Аз бях тогава щабскапитан. Вие бяхте толкова мъничка, толкова хубавичка. Нина Александровна… Ганя… Вашата къща беше… отворена за мене. Иван Фьодорович…

— И виждаш ли докъде си стигнал сега! — поде генералшата. — Ала все пак пиенето не е убило благородните ти чувства, щом споменът така те разнежи! Но жена си измъчи. Вместо да даваш пример на децата, лежиш в затвора за длъжници. Махни се оттук, приятелю, иди някъде, застани зад вратата в някой ъгъл и поплачи, спомняйки си някогашната си невинност, дано Бог ти прости. Хайде, хайде, върви, сериозно ти говоря. Нищо не помага толкова за поправяне на грешките, както да си спомниш с разкаяние за миналото.

Нямаше нужда да се повтаря, че говорят сериозно: генералът беше много чувствителен както всички, които са винаги пияни, и за него беше истинска мъка, както за всички изпаднали пияници, да си спомня щастливите дни. Той стана и тръгна така смирено към вратата, че на Лисавета Прокофиевна изведнъж й стана жал за него.

— Ардалион Александрич, приятелю! — извика тя подире му. — Почакай една минутка; всички сме грешни; когато почувствуваш, че съвестта по-малко те бори, ела да ме видиш, ще поседим, ще си побъбрим за миналото. Кой знае дали аз не съм петдесет пъти по-грешна от тебе; а сега сбогом, върви си, нямаш работа тук… — уплаши се тя изведнъж да не би да се върне.

— По-добре не отивайте сега след него — задържа князът Коля, който бе понечил да изтича подир баща си. — Иначе след една минута ще бъде пак в лошо настроение и всичко ще отиде на вятъра.

— Право е, остави го; ще го потърсиш след половин час — реши Лисавета Прокофиевна.

— Ето какво значи да кажеш поне веднъж в живота си истината някому — до сълзи се трогна! — осмели се да подхвърли Лебедев.

— И ти, приятелю, сигурно си ми една стока, ако е вярно това, което съм чувала за тебе — сряза го веднага Лисавета Прокофиевна.

Малко по малко събраните у княза гости определиха отношението помежду си. Князът, разбира се, можа да оцени и оцени напълно проявените към него симпатии от страна на генералшата и дъщерите й и, разбира се, им каза искрено, че имал намерение днес, преди още те да дойдат, да отиде непременно днес у тях въпреки болестта си и късния час. Като поглеждаше към гостите му, Лисавета Прокофиевна отговори, че това може да стане и сега. Птицин, човек вежлив и извънредно сговорчив, побърза да стане и се оттегли в стаите на Лебедев, като много му се искаше да отведе и самия него, но той само обеща, че скоро ще го последва; в това време Варя приказваше с девойките и остана. Тя и Ганя бяха много радостни, че генералът бе отстранен; и Ганя си излезе скоро след Птицин. През няколкото минути, които прекара на терасата заедно с Епанчини, той се държа скромно, с достойнство и ни най-малко не се смути от острите погледи на Лисавета Прокофиевна, която два пъти го изгледа от главата до петите. Наистина той изглеждаше може би много променен на тези, които го познаваха по-рано. Това се хареса много на Аглая.

— Не беше ли Гаврила Ардалионович този, който излезе? — попита тя изведнъж, както обичаше понякога да прави, прекъсвайки с въпроса си високо и рязко разговора на другите и без да се обръща към никого.

— Той беше — отговори князът.

— Едва го познах. Много се е променил, и то… в добър смисъл.

— Много се радвам за него — каза князът.