— По пътя го настигнах, току-що пристигнал с влака; казали му, че съм тръгнал насам и че всички сте тук…
— Узнах, че и вие сте тук — прекъсна го Евгений Павлович — и тъй като отдавна вече имах желание не само непременно да се запозная с вас, но и да потърся приятелството ви, не исках да губя време. Били сте болен? Току-що научих…
— Напълно съм здрав и ми е много приятно да се запозная с вас, много съм слушал и дори съм говорил за вас с княз Шч. — отговори Лев Николаевич, като му подаде ръка.
След като си размениха вежливости и двамата си стиснаха ръцете и втренчено се погледнаха в очите. В един миг разговорът стана общ. Князът забеляза (а сега той забелязваше с бързина и жадност всичко, дори може би неща, които съвсем не съществуваха), че всички бяха смаяни от цивилното облекло на Евгений Павлович и учудването беше толкова силно, че бе заличило временно всички други впечатления. Човек би рекъл, че в тази промяна на дрехите се криеше нещо особено важно. Аделаида и Александра разпитваха с изненада Евгений Павлович, княз Шч., негов роднина, беше много неспокоен, а генералът говореше почти с вълнение. Само Аглая за минутка хвърли любопитен, но съвсем спокоен поглед към Евгений Павлович, сякаш желаеше само да провери военните или цивилните дрехи повече му отиват, но след това извърна глава и повече не го погледна. Лисавета Прокофиевна също се въздържа да попита каквото и да е, макар че може би и тя беше малко неспокойна. На княза се стори, че Евгений Павлович е в немилост пред нея.
— Учуди ме, смая ме! — повтаряше Иван Фьодорович в отговор на всички въпроси. — Не повярвах на очите си, когато го срещнах днес в Петербург. И защо така изведнъж — ето загадката! Сам пръв се развика, че не трябва много-много да се чудим.
От разговорите, които се поведоха, се разбра, че Евгений Павлович отдавна казвал, че ще си подаде оставката; но всеки път тонът му бил толкова несериозен, че не могло да му се повярва. А и за сериозни работи той говореше винаги така шеговито, че никой не можеше да го разбере, особено когато сам искаше да не го разберат.
— Но аз се уволнявам само временно, за няколко месеца, най-много за година — смееше се Радомски.
— Но аз не виждам необходимостта от това, доколкото поне познавам вашите работи — все още се горещеше генералът.
— Ами как иначе ще обиколя именията си? Вие самият ме съветвахте да сторя това; а и в чужбина ми се иска да ида…
Разговорът впрочем скоро се промени; но князът забелязваше, че прекомерното безпокойство все още продължаваше и затова смяташе, че сигурно тук има нещо особено.
— Значи, „бедният рицар“ се яви пак на сцената? — опита се да заприказва Евгений Павлович, като се приближи до Аглая.
За учудване на княза тя го погледна с недоумение и въпросително, като че искаше да му каже, че между тях никога не е отваряна дума за „бедния рицар“ и че тя дори не разбира въпроса.
— Късно е, късно е сега да се праща човек в града да купува съчиненията на Пушкин, късно е! — спореше отчаяно Коля с Лисавета Прокофиевна. — Три хиляди пъти ще ви го повторя — късно е.
— Да, наистина късно е сега да се праща някой в града — намеси се и тук Евгений Павлович, отдалечил се бързо от Аглая, — аз мисля, че и магазините в Петербург са затворени, минава осем часът — прибави той, като извади часовника си.
— Толкова сте чакали досега, без да се сетите, та можете да потърпите и до утре — подхвърли Аделаида.
— Пък и неприлично е — прибави Коля — хора от висшето общество да се интересуват толкова много от литература. Попитайте Евгений Павлич. Много по-прилично е да имате жълт кабриолет с червени колелета.
— Пак сте го взели от някоя книжка, Коля! — забеляза Аделаида.
— Ами че всичко, което казва, е взето от книжките — обади се Евгений Павлович, — предава цели изречения от критическите прегледи. Отдавна имам удоволствието да знам как говори Николай Ардалионович, но този път той не повтаря това, което е чел. Николай Ардалионович явно намеква за моя жълт кабриолет е червени колелета. Само че аз го смених вече, закъснели сте.
Князът чу това, което говореше Радомски… Видя му се, че той се държи прекрасно, скромно, весело и особено му хареса, дето говореше със задяващия го Коля приятелски и като с напълно равен нему.
— Какво е това? — обърна се Лисавета Прокофиевна към Вера, дъщерята на Лебедев, която се бе изправила пред нея с няколко книги в ръцете, голям формат, чудесно подвързани и почти нови.
— Пушкин — каза Вера. — Нашият Пушкин. Татко ми заповяда да ви го поднеса.
— Но как така? Как е възможно? — учуди се Лисавета Прокофиевна.
— Не като подарък, не като подарък! Не мога да си го позволя! — подаде изведнъж глава Лебедев иззад рамото на дъщеря си. — Ще ви го дам на костуема цена. Това е нашият семеен екземпляр от съчиненията на Пушкин, издание на Аненков68, което сега не може да се намери — ще ви го дам на костуема цена. Поднасям го с благоговение на ваше превъзходителство, желаейки да го продам и да задоволя благородното нетърпение на най-благородните ви литературни чувства.
— Щом го продаваш, благодаря ти. Нали не губиш нищо; само не прави тия гримаси, приятелю, моля ти се. Чувала съм да казват, че си бил много начетен, ще си поприказваме някой ден; ти ли ще занесеш книгите у дома?
— С благоговение и… почитание! — каза Лебедев и като изразяваше задоволството си е какви ли не кълчения, взе книгите от ръцете на дъщеря си.
— Добре, занеси ги, аз те освобождавам от почитанието, но гледай да не ми ги загубиш. Само че — прибави тя, като го гледаше в очите — при условие, че няма да прекрачиш прага ми, нямам намерение да те приемам днес. Дъщеря си Вера можеш запратиш още сега, тя ми харесва много.
— А защо не кажете за онези? — обърна се нетърпеливо Вера към баща си. — Защото ако не ги пуснете, сами ще влязат: почнаха да вдигат шум. Лев Николаевич — каза тя на княза, който държеше вече шапката в ръцете си, — търсят ви отдавна някакви четирима души, чакат у нас и ругаят, но баща ми не ги пуска при вас.
— Какви гости? — попита князът.
— Казват, че идвали по работа, но са хора, способни да ви спрат насред улицата, ако не ги пуснат сега. По-добре да ги пуснем, Лев Николаевич, и да се отървем от тях. Гаврила Ардалионович и Птицин ги увещават там, но те не искат да чуят нищо.
— Това е синът на Павлишчев! Синът на Павлишчев! Не си струва да го приемате, не си струва! — махаше с ръце Лебедев. — Не си заслужава дори да ги изслушате; дори е неприлично за вас, пресветли княже, да се безпокоите за тях. Така е. Те не заслужават това…
— Синът на Павлишчев! Боже мой! — извика князът страшно смутен. — Знам… но нали аз… възложих тази работа на Гаврила Ардалионович. Самият той преди малко ми каза…
В този момент на терасата се яви, идейки от стаите, Гаврила Ардалионович, последван от Птицин. В съседната стая се чу шум и високият глас на генерал Иволгин, който сякаш искаше да надвика няколко гласа. Коля веднага изтича да види какъв е този шум.
— Много интересно нещо! — забеляза високо Евгений Павлович.
„Значи, знае за какво се отнася!“ — помисли си князът.
— Какъв син на Павлишчев? И… какъв син може да има Павлишчев? — попита в недоумение генерал Иван Фьодорович, като оглеждаше с любопитство всички лица и с учудване забелязваше, че само той не знае тази нова история.
Всъщност възбудата и очакването бяха общи. Князът много се учуди, като видя, че една съвсем лична негова работа бе възбудила такъв силен интерес у всички присъствуващи.
— Ще бъде много добре, ако още сега
— И аз искам да се свърши най-после тази мръсна претенция — извика генералшата, — хубавичко ги
